Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (35)

Трийсет и четвърта глава

Алиша седеше на писалището в зимната градина на Кавендън и си водеше бележки за сценария на „Опасна личност“.

Тъкмо беше прочела първата редакция на ръкописа, дело на Марго Литъртън и Джефри Кокс. Наистина беше по-добър от оригинала.

Остави писалката, облегна се и се загледа през прозореца. Беше студен, мрачен ден, с оловносиво небе и оголели дървета. Типичен февруарски ден.

— Февруари — промърмори тя. — Кога стана февруари 1950-а?

Къде отидоха последните няколко месеца? Те просто се изнизаха незабелязано сред всекидневната суетня — последните снимки за филма, приема по този случай, Коледа и Нова година, празнувани надве-натри. После Адам замина за Ню Йорк, за да се срещне със своите спонсори, и се върна раздразнителен и мрачен. Алиша отдавна подозираше, че навярно има проблеми с тях. Когато му спомена нещо по въпроса, той едва ли не я наруга. Не приличаше на себе си. Обикновено беше внимателен и нежен, само от време на време някак блуждаеше. Знаеше, че изпитва силно собственическо чувство. И ревност.

Спомни си какво й каза Чарли през октомври миналата година: „Адам е влюбен мъж и поведението му е нормално“. Но дали наистина беше нормално? Припомни си много случки, но реши да не се вторачва в тях. Добрите му черти надделяваха над незначителните му изблици. Възприемаше ги като детински капризи, на които беше по-добре да не обръща внимание.

Беше си водила бележки и за един друг сценарий — „Отмъщение“, който прочете миналата седмица. Отвори чекмеджето на писалището, разрови документите и ги намери.

Като ги извади, забеляза листовете за писма на майка си. Бяха бели със сини краища и с герб, гравиран най-отгоре. Затвори чекмеджето, поклати глава и внезапно я обзе тревога.

Още се чувстваше много обидена, че родителите й не си направиха труда да се върнат, за да я видят и да се запознаят с Адам. Дори да не искаха да дойдат в Кавендън, можеха да я посетят в Лондон за няколко дни.

Когато им се обади да им каже, че се е сгодила, те я поздравиха, но не я поканиха с Адам в Цюрих.

Майка й още ли се възмущаваше от комерсиализацията на Кавендън, както се изразяваше? И още ли винеше Сесили за това? Или беше обидена, че с Чарли идваха всеки уикенд в Кавендън? Може би родителите им се чувстваха предадени от децата си. Всичко беше възможно.

Алиша обичаше майка си и баща си и когато беше малка, беше поставила майка си на пиедестал. За нея майка й беше най-красивата жена на света, а баща й — рицар с блестящи доспехи, който защитаваше нея и тях.

И все пак сега, като се замисляше, си спомняше някои на пръв поглед незначителни особености — известна студенина в поведението на майка й, липса на внимание, пренебрежително отношение, подчертано предпочитание към брат й Чарли, нейният любимец. Алиша разбираше, разбираше синдрома майка — син, и това не я дразнеше. Нито пък сестра й и другите двама братя.

Алиша въздъхна. Разбираше защо на Дафни й беше трудно да приеме промените в Кавендън. Фамилията Ингам също беше преживяла трагедии, но благодарение на мъдростта на дядо й беше останала непоклатима и през войната, и след скандала. Животът сега беше различен. Старите порядки не съществуваха. Двете световни войни промениха британското общество завинаги. Въпреки че беше млада, Алиша си спомняше един по-различен Кавендън с армия от слуги и официално облекло с бели вратовръзки на вечеря.

Тя престана да мисли за семейството си и прочете бележките. Осъзна колко много й е харесал сценарият още като го е прегледала за пръв път. Преди месеци Адам й беше казал, че може да се получи „черен филм“ в стила на Хичкок. Беше съгласна. Хичкок беше негов любим режисьор, а и неин.

Чу потракване на токчета и вдигна поглед. Сесили идваше към нея.

— Ето къде си била. Търсих те навсякъде. Току-що получих писмо от Дулси. С Джеймс и децата ще заминат за Ню Йорк през март и най-после ще се върнат завинаги в Англия с кораб. Очевидно снимките за филма са приключили. Обявили са къщата за продан. Събират си багажа.

— О, Сеси, толкова се радвам! Вече много ми беше домъчняло за тях. Липсват на всички ни. Сигурна ли си, че се връщат завинаги.

Алиша повдигна вежда.

— Абсолютно сигурна съм. На Джеймс му липсва театъра, както знаеш, иска пак да се вихри на театрална сцена, както се изрази Дулси. Прекрасна новина, нали?

— Наистина. Феликс и Констанс много ще се зарадват. Дулси и Джеймс и на тях много им липсват. Само си представи, открили са Джеймс, когато е бил около петнайсетгодишен.

— Знам какво имаш предвид. Той им е като син. — Сесили потрепери. — Тук е доста хладно, Алиша. Ела в моята дневна. Ще пием кафе или чай и ще си побъбрим.

* * *

Първото, което Алиша забеляза като влезе във всекидневната на Сесили, бяха скиците за новата колекция.

— Сеси, прекрасни са! — извика тя и се спусна към бюрото да ги разгледа. Остана поразена от оригиналната и изискана линия на тоалетите. — Много различни са, веднага привличат окото. Харесва ми, че са малко по-дълги, но тази дължина придава на силуета много грация, пък и знаеш, че обожавам вечерни рокли с бухнали поли. — Обърна се към Сесили с блеснал поглед. — Адам каза, че ще ми купи тоалети от новата колекция.

— Много е внимателен и щедър. Очарователен е. Наистина много се радваме за теб, Алиша. Колко е различен от Брайън Милър. Много по-очарователен и представителен. Какво стана с Брайън?

— Ни вест, ни кост, откакто замина на турне — отговори тя с безразличие, намекващо, че е преодоляла напълно чувствата си към него. — Както изглежда, си плюе на петите, щом нещата станат сериозни.

— Адам ще дойде ли през уикенда? Това е другата причина да те потърся.

— Да, ще дойде. Мина седмица, откакто се върна от Ню Йорк, и вече си почина. Тези пътувания са убийствени с часовата разлика и всичко останало.

— Представям си. Дидри и Уил няма да бъдат тук. Заминават за Женева в края на седмицата.

Алиша погледна Сесили и попита:

— А дали имат някакви новини от родителите ми? Може би са се срещали с родителите ми, когато ходиха в Швейцария.

— Доколкото знам, не, Алиша. Всъщност никой нито е виждал Дафни и Хюго, нито се е чувал с тях. — Леля й сви вежди. — Изведнъж като че ли се притесни. Да не се е случило нещо?

— Чудя се защо моите родители не пожелаха да се запознаят с Адам.

— И на мен ми направи впечатление, както и на Майлс. Но знаеш, че Дафни не е много благоразположена към нас. Към мен по-специално. Според мен дълго няма да пожелае да се върне в Кавендън. Не дойде и за Коледа, когато беше най-подходящото време да се сложи край на тази трудна ситуация.

Сесили въздъхна и с озадачен вид поклати глава.

— Може би се сърди на мен и Чарли за това, че сме на твоя страна — изрече Алиша и след кратко мълчание добави: — Да не би майка ми да е болна?

— Мина ми през ума, пък и Майлс го намекна. Питала ли си баща си?

— Не, пък и да го попитам, никога няма да ми каже, нито на мен, нито на друг от семейството. Той обожава майка ни, предан й е до смърт. Старае се да я предпазва от абсолютно всичко.

— Знам. Щом я зърна и се влюби в нея. Беше любов от пръв поглед или по-скоро обожание. Оттогава нищо не се е променило — отбеляза Сесили.

— И няма да се промени. Но ако е болна, не ти ли се струва, че децата й трябва да знаят?

Алиша седна и погледна иронично леля си.

— Ами, да, разбира се, трябва да знаят — съгласи се Сесили. — Но Хюго е голям инат. Гледай да не се тревожиш прекалено за тях. Ако майка ти наистина е болна, той ще ви съобщи. Знам, че когато заминаха, тя беше съсипана от умора.

Понеже не искаше да говорят повече за родителите й, Алиша реши да подхвърли нова тема и попита:

— Какви са впечатленията ти от Кристофър Лангдън?

— Прекрасен човек! — възкликна Сесили. — Моите родители бяха безкрайно изненадани, когато Виктория им каза, че се е сгодила за него, но още щом се запознаха, се поддадоха на обаянието му. Всъщност всички бяхме очаровани от него. Поиска официално ръката й от баща ми.

Алиша се усмихна. Беше много горда с Виктория и с тактичното й поведение.

— А онази негова снимка в списание „Елеганс“ е фантастична.

— Виктория е надминала себе си — отбеляза Алиша. — Някои снимки дълбоко ме развълнуваха, особено онази в детската му стая с люлеещото се конче и плюшеното мече.

— Няма две мнения по въпроса, тя е талантлива млада жена и твоите снимки са красиви. Ние с Майлс много се радваме, че реши да се снимаш в Кавендън, а не в Лондон. Хубава реклама за нас и имението.

След малко се появи Ерик с поднос с кафе. Наля на Сесили и Алиша и им го сервира. Сесили му благодари и го осведоми за гостите през уикенда:

— Господин Фенъл ще дойде, Ерик, но лейди Дидри и господин Лоусън тази седмица няма да идват. Предполагам, че господин Чарли ще дойде, нали, Алиша?

— Да — отговори тя. — Всъщност ще дойдат заедно с господин Фенъл с колата на Чарли.

Като останаха сами, Сесили продължи разговора за Кристофър Лангдън:

— Помогнал е много на Майлс. Изпратил му е няколко ветерани да се срещне с тях и Майлс и Хари са ги наели. Те са получили работа, ние работна ръка, която така много не ни достига.

Алиша кимна.

— Благотворителната дейност на Кристофър за ветераните е много полезна и благородна. Изпратих на организацията чек, Адам също.

— Добре си направила, скъпа.

Сесили пиеше кафе и си мислеше за Алиша. Толкова мила и сърдечна. Винаги помагаше, стига да има възможност. Никога нямаше да забрави колко всеотдайна беше племенницата й към дядо си, шестия граф, когато той остаря. Спомни си как не замина на семейното пътешествие в Берлин, за да се върне при дядо си в Йоркшир. Обясни, че му е обещала да прекара лятото с него, и спази обещанието си. „Хиляда деветстотин трийсет и осма — помисли си Сесили. — Толкова отдавна.“

* * *

В петък Чарли и Адам пристигнаха в три часа, тъкмо навреме за следобедния чай в жълтата гостна.

Това беше традиция, която Адам обичаше и се наслаждаваше на безметежната атмосфера, на храната, на сърдечността. Като не забравяше, че трябва да спазва добрия тон, беше донесъл подарък за домакинята, който остави на масичка във фоайето. Беше голяма кутия шоколадови бонбони от любимите на Сесили.

Алиша си отдъхна, като видя, че е в добро настроение и че очевидно пътуването с Чарли е минало приятно.

Анабел беше пристигнала предната вечер и Алиша разпита подробно по-малката си сестра за техните родители. Но и тя явно беше озадачена като Алиша. Да, поведението на майка им било странно, но не, не мислеше, че е болна. Анабел й каза, че близнаците редовно посещавали родителите им, но не споменали нищо извън обичайното.

Анабел свиреше на леля Шарлот, когато Алиша, Чарли и Адам влязоха в жълтата гостна. Майлс и Сесили пристигнаха последни.

— Къде е Гуен? — попита Алиша, оглеждайки се. — Каза ми, че ще се видим за чая.

— В кухнята е с котето Клеопатра. То нещо не било добре — обясни Сесили. — Но едва ли е нещо сериозно.

— Хари смята, че е изяло някой боклук навън — намеси се Майлс. — Ще му мине.

Шарлот каза:

— Благодаря, Адам, за прекрасната книга за големите катедрали в света. Много мило от твоя страна. С удоволствие разглеждам фотографиите.

— Удоволствието е мое, лельо Шарлот — усмихна й се той. После погледна Анабел, която още свиреше, и прошепна на Алиша: — Сестра ти е изключително талантлива. Трябва да свири в концертна зала.

— Да, едно време това беше желанието й — отвърна му тихо тя. — После ще ти разкажа.