Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (34)

Трийсет и трета глава

— Всички харесват Адам — каза Сесили на Алиша, докато сгъваха дрехи за Армията на спасението на дългата маса в трапезарията на прислугата.

— Знам. Той беше звездата на вечерта. Може да говори на всякакви теми, затова го приемат навсякъде с удоволствие, пък е и очарователен.

Сесили я погледна и отбеляза:

— Изглеждаш още по-хубава, скъпа Алиша, и определено сияеш. Веднага става ясно, че си влюбена, а той те обожава. Сериозно ли е?

Младата жена се позасмя, бръкна в джоба на жилетката си, извади кутийката на „Картие“ и я подаде на Сесили.

— Боже мой, какво е това огромно нещо? — Сесили извади пръстена, сложи го на пръста си и протегна ръка, възхищавайки се на бижуто. — Боже мой! Наистина е много красив.

— Нали не е твърде голям? Не простее, нали? — попита Алиша.

— Всеки, който ти каже, че този пръстен простее, ти завижда. Освен това ни най-малко не простее. Голям е, да, но ще стои добре на ръката ти. Адам има вкус. А защо е в джоба ти, а не на пръста?

— Искам да дойде и Чарли, за да му съобщя лично. Трябва да се обадя на мама и татко. Но се радвам, че ти първа научи, че сме сгодени, Сеси. Тази вечер ще го нося. Кой ще дойде на вечеря?

— Ще бъдем както снощи — ние четиримата, леля Шарлот, Дидри и Уил. Поканих Хари и Палома. С Чарли, когото очакваме да пристигне по някое време, ставаме десет души.

— Мисля, че Майлс като глава на фамилията може би ще пожелае да обяви, че с Адам сме се сгодили. Ще пожелае, нали?

Алиша погледна леля си умоляващо.

— Разбира се. — Сесили седна и се загледа замислено в далечината. Най-накрая попита: — Как са родителите ти? Дафни добре ли е?

— Наскоро Чарли говори с татко и както изглежда, са добре. Преди няколко седмици получих от мама кратко писмо. Пожела ми късмет, когато започнах снимките на новия филм. Но те не знаят, че съм се сгодила, защото това се случи в четвъртък. Щом дойде Чарли, ще им се обадя по телефона.

— Здравей, мамо, може ли да влезем?

Сесили се извърна, като чу гласа на Гуен. Тя стоеше до вратата и държеше котенцето си.

— Да, влез, ела при нас, миличка.

Осемгодишното момиченце се затича към майка си, целуна я, след това целуна и братовчедка си. Седна до Сесили и веднага забеляза диаманта.

— О, мамо, какъв прекрасен пръстен! Нов ли е?

Сесили се разсмя, свали го, постави го в кутийката и го върна на Алиша. Като се усмихна на своето военновременно бебе, както винаги я наричаше наум, поклати глава.

— Не е мой. На Алиша е. Тя току-що се е сгодила. Но това е тайна до довечера, когато татко ще го съобщи пред всички. Разбра ли?

— На никого няма да кажа. — Усмихна се детето. — Обичам да пазя тайни. Понякога мама ми доверява тайните си.

— Не забравяй, че са тайни — предупреди я Сесили, поглеждайки я сериозно.

* * *

Кристофър с инвалидния стол беше застанал до вратата на своята детска стая и наблюдаваше Виктория. Тя се интересуваше от всичко и постоянно се обръщаше към него, казваше по нещо, усмихваше се от време на време и се радваше, като откриваше нещо ново за него.

Когато отиде до кончето люлка, залюля го, после го спря. Усмихна му се дяволито, изведнъж яхна кончето и започна да се люлее.

Той се разсмя и започна да ръкопляска.

Тя престана да се люлее, но продължи да седи на кончето, оглеждайки стаята още веднъж.

— Това наистина е момчешка пещера на съкровищата — отбеляза. — Харесват ми плакатите на самолети. Още от дете си искал да летиш. Книгите и играчките по рафтовете също ми подсказват много. И мечето на леглото, парцаливо като всички плюшени мечета. Има ли си име?

— Не, наричах го Теди, което не е много оригинално. А ти имаше ли си плюшено мече? Беше ли го кръстила?

Тя не отговори веднага, смръщи се, изражението й стана странно, след това отговори набързо:

— Имах мече. Казваше се Гушко, понеже постоянно го гушках.

Живо и грациозно стана от люлеещото се конче и отиде при него.

— Благодаря ти, че ми показа стаята си. Все едно сподели с мен спомени от детството, Крис. Искаш ли сега да ме заведеш да видя зюмбюлената гора?

Макар че той леко се изненада, не каза нищо. Закара количката до асансьора и тя го последва.

Кристофър не виждаше лицето й, но почувства, че настроението й необяснимо се промени след разговора за плюшеното мече. Изведнъж се затвори в себе си. До този момент не беше я виждал да се държи по този начин.

От друга страна, желанието й да се разходят до гората го зарадва. Все още имаше въпроси, които искаше да обсъди с нея през този уикенд, и навън никой нямаше да ги безпокои.

Когато тази сутрин тя стана и отиде да се изкъпе и да се облече за закуска, той позвъни на д-р Палмерстън. Беше му обещал да се обади.

Неврологът остана изключително доволен, че диагнозата му е била вярна и че Кристофър не е имал пречки „да изпълни мъжките си задължения“, както се изрази.

* * *

Както обикновено, Виктория вървеше до него. Не разговаряха, но и мълчанието им беше красноречиво. Денят беше ясен, въздухът — кристален, а лекият ветрец носеше дъх на зима.

— Ще тръгнем по главната пътека — посочи Кристофър отъпканата пътека, която водеше до гората. — През последните няколко години Джо я подравни, за да мога да минавам с инвалидния стол.

— Не искаш ли да те бутам? — осмели се да попита Виктория, забелязвайки, че на места пътеката изглежда изровена.

За нейна изненада той се съгласи:

— Да, обикновено момчетата и Алекс ми помагат. Благодаря ти, че се досети.

— Няма проблем.

Виктория застана зад количката и започна да я вози. Изведнъж тъгата й изчезна. Като дете беше преодоляла тъгата и сега щеше да я преодолее. Нямаше да помрачава този момент заради миналото.

— Виж, Вики, ще ти призная нещо — каза Кристофър и замълча, търсейки най-подходящите думи. — Бях обещал да се обадя на моя невролог и тази сутрин се свързах с него. Той остана много доволен, че съм изпълнил мъжките си задължения.

— И още как! Толкова страстен беше, че може и да сме си направили бебе.

Тя спря количката, наведе се и го целуна по страната. В гласа й се долавяше копнеж.

Кристофър пое дъх и се реши да попита:

— Стори ми се, че се натъжи, когато излязохме от детската ми стая. Какво се случи?

— В момента не ми се говори за това. Но ще ти разкажа съвсем скоро.

— Добре, когато решиш, от теб зависи.

— Нарече гората „зюмбюлена“. Е, къде са зюмбюлите, господин Лангдън? През нощта ли са изчезнали? — пошегува се тя.

Той се подсмихна.

— Ако си в Сиймеър следващата пролет, гарантирам ти, че ще видиш килим от зюмбюли между дърветата. Ще бъдеш ли тук?

— Непременно. Дано. Един ден ще бутам детска количка. Не че имам нещо против да бутам твоята завинаги.

И двамата се засмяха, после той каза:

— Знаеш ли, исках да те попитам още снощи, но бях толкова развълнуван и така отчаяно те желаех, че забравих. Пазиш ли се от забременяване?

Тя се сепна, но все пак отговори спокойно:

— Не, не се пазя. Защото не съм… Не бях сигурна какво ще се случи.

— Разбирам. Може би аз трябва да взема мерки.

— Не, Крис. — Вики го погледна и пое дъх. — Щом намеренията ни са сериозни, искам бебе от теб, Крис, много бебета.

Той не отговори. Вместо това й обясни откъде да мине:

— След малко пътеката се разклонява. Свий надясно и ще стигнем до една поляна. Там има скамейка. Изгледът към блатата и морето е чудесен.

След няколко минути Виктория се възхищаваше на изгледа.

— О, Крис, тук е много живописно. — Тя седна на скамейката. — Днес е много ясно, морето и небето се сливат.

Обърна се към него и му се усмихна. Той хвана ръката й и я задържа.

— Искам да бъдеш щастлива, Вики, да те закрилям. Щом не желаеш противозачатъчни средства, така да бъде. Ще направя като Едуард IV, ако забременееш.

— Съгласна съм. Виждаш ли колко лесно решаваме нашите малки проблеми — каза тя с ликуващ глас.

— Искам да поговорим за семейство Суон. Все още мисля, че те няма да се зарадват особено, че сме заедно, и възнамеряваме да се оженим.

— За това трябва да ми повярваш, Кристофър. Познавам ги много добре. Никога няма да се възпротивят на моите желания. Защото искат да бъда щастлива след моето ужасно… — Млъкна изведнъж и поклати глава, сякаш ядосана на себе си.

Кристофър разбра, че щеше да изтърси нещо, и се усети навреме. Не искаше да я насилва. Ще му каже, когато почувства, че може да сподели с него.

Като се вгледа в него много внимателно, Виктория изрече бавно с треперещ глас:

— Аз… аз бях… когато бях малка, ме малтретираха. Моята майка ме малтретираше.

Онемял, се загледа в нея. Беше ужасен от думите й. След доста дълго мълчание, изрече:

— Мисълта, какво може би ти е причинила, Вики, е непоносима. Причината няма значение. Красива жена си и сигурно си била красиво дете. Защо?

— Заключваше ме в тесен килер под стълбището, когато бях на две, три и четири години. Много се страхувах. Треперех, беше горещо. Ако издадех звук, щеше да ме удари… след това щеше да ме набие с юмруци или с колана си… — След кратко мълчание Виктория пое няколко пъти дълбоко дъх и продължи: — Моят дядо беше адвокат. Беше заможен. Когато почина, отидохме с майка ми да живеем при баба ми в Хедингли. Майка ми се страхуваше от баба и престана да ме бие. След няколко години баба почина от инфаркт. Вече нямаше кой да ме пази. Леля Алис видя синините, когато отидох да живея с нея и чичо Уолтър.

— Тя те е попитала и най-после е имало на кого да разкажеш — произнесе тихо Кристофър, изпълнен с гняв към жена, която се нарича „майка“. Вече разбра тъгата на Виктория.

— Всъщност нищо не споделих. Когато войната завърши, бях ужасена, че ще ме върнат при майка ми, и разказах всичко на леля Алис. Тя отиде да се осведоми в организацията „Пайд Пайпър“ и разбрала, че майка ми е починала, а баща ми бил изчезнал в морето. Така че можеха да ме осиновят.

— Баща ти не те ли защитаваше? — попита тъжно Кристофър.

— Той беше моряк в Търговския флот и почти не го познавах. — Изведнъж Виктория се разплака и промълви: — Съжалявам, много съжалявам, Крис.

Той придвижи количката пред нея, погледна я в очите и взе ръката й.

— Какви ужасяващи неща си преживяла, моя прекрасна Вики. Сигурен съм, че Алис Суон е била толкова гневна и потресена, както съм аз в момента. Всъщност се опитваш да ми кажеш, че заради безсъвестното малтретиране в детството те ще ти разрешат да се омъжиш за когото пожелаеш. Нали не греша, Вики?

Тя кимна и се помъчи да се усмихне през сълзи.

— Като видях днес твоето плюшено мече, си спомних Гушко и каква утеха беше за мен в килера. Един ден, понеже се разхленчих, когато той беше там, тя изхвърли Гушко.

— Боже мой! За какво, по дяволите, си е мислила тази зла жена?

— За мъжа, с когото беше. През детството ми се изредиха много мъже. Идваха и си отиваха, а тя ме заключваше в килера, за да не ме видят, да не знаят, че изобщо съществувам.

Той се просълзи и протегна ръце към нея.

— Ела, Вики, седни на коленете ми. Хайде, скъпа, моля те. Искам да те държа здраво и никога да не те пускам.

* * *

Същата вечер, когато влезе в трапезарията с Кристофър, неговото плюшено мече се мъдреше на нейното място с червена панделка на шията. Имаше прикрепена и картичка. Прочете я и лицето й се озари от лъчезарна усмивка. Очите й се изпълниха с любов към този изключителен човек. Бележката беше кратка.

Моя най-скъпа Виктория,

Сега и двамата ти принадлежим.

Целувки от Крис и Теди.

— Благодаря ти, Крис, много ти благодаря. Ще ви пазя в моето сърце до края на живота си — прошепна Виктория, трогната от жеста.

— Знам. А пък аз ще се грижа и за двама ви. Ще се оженя за теб, Виктория Браун, с благословията на твоите родители.

* * *

Природните красоти никога не го бяха интересували. Селската идилия не го вълнуваше и не обичаше животни. Улиците на голям град бяха естествената му среда.

Но независимо от това Адам Фенъл отдели сериозно внимание на земите, през които минаваше в неделя сутрин. Времето не беше студено и той излезе да се поразходи. Пък и Алиша още беше заета с дрехите за „Армията на спасението“.

Хиляди акри земя. Невероятен ловен участък в отлично състояние. Пари. Означаваха пари с главни букви. Освен това имаше и огромна, величествена къща, съкровищница от безценни картини и антики. В трезора имаше колекция от бижута, огромно количество сребърни предмети, изба, препълнена с най-подбрани вина. Ингам беше една от най-уважаваните аристократични фамилии в Англия. А той се канеше да се ожени за Алиша Ингам Стентън и да живее тук, сред цялата тази прелест.

Спомни си Джак Тротър и „Златният рог“ и се зачуди какво ли би казал Джак за неговото изкачване по стълбата на успеха, ако беше жив.

По лицето на Адам се разля усмивка, след това той се изсмя гръмко. Беше научил много от Джак за аферите и за още куп други неща. Изведнъж се сети за Роузи, при това много живо. Тя беше десет години по-възрастна от него и го научи на всичко, което знаеше за секса, и как да достави на една жена разтърсващо удоволствие. Освен тях други учители не беше имал. Останалото сам научи. За да се нагоди към обстоятелствата, си измисли много по-елегантен произход, с покойни родители за удобство.

Ято птици литна към небето и Адам се загледа как се рееха нависоко. Също като него. Продължи да върви, насочвайки се към Кавендън Хол.

Алиша му беше казала, че най-напряко ще влезе в къщата откъм терасата, която опасваше задната й фасада.

Докато изкачваше стълбището, изведнъж десният му прасец се сгърчи в крампа и той едва не падна. На терасата имаше градинска скамейка между двата френски прозореца. Докуцука някак дотам, седна и започна да масажира прасеца, тихо стенейки от болка.

След малко чу шум в библиотеката и се сниши, понеже не искаше никой да го види в това състояние, особено Алиша.

Някой отвори остъклената врата и каза:

— Това, от което има нужда тази стая, е чист въздух, лельо Шарлот.

Позна гласа. На Сесили Суон беше, графинята на Мобри. Опита се да стане и да се измъкне незабелязано, но и левият му прасец се сгърчи, и Адам изруга под нос. Седна пак и започна да го масажира, спомняйки си, че неговият масажист Макс го предупреди да не забравя да пие калий.

Графинята отново заговори. Адам наостри уши.

— Казах на Майлс някои тайни, лельо Шарлот.

— Сеси, изненадваш ме! Какво му каза всъщност?

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, разбира се. Каза ли му за Мармадюк?

Сесили се разсмя.

— Казах му. И за Сара Суон му казах. Не се сдържах. Но почувствах, че трябва да знаеш.

— Какво друго разкри пред него?

— Историята на леля Гуендолин. В края на краищата тя е мъртва.

— Не каза нищо за Дафни, нали? О, Сесили, дано не си казала. Не бива да споделяш нищо за нейната трагедия, дори пред брат й.

— Не съм и никога няма дума да пророня. Говорих с Майлс за някогашните поколения. Никой не се интересува от онова време.

— Хората се интересуват от живите. Къде са дневниците за 1913-а и 1914-а? Наскоро ти ги изпратих.

— В сандък на тавана са.

— Сигурна ли си, че е заключен? Защо не провериш?

— Моля те, лельо Шарлот, престани да се тревожиш. Кой, за бога, ще се интересува от тези стари дневници?

— Човек никога не знае — промърмори Шарлот. — А сега ще отида да се приготвя, почти обяд е.

— А пък аз ще отида при моята малка Гуен.

След малко Адам чу, че вратата се затвори, и като се отпусна, си преповтори наум разговора. Дафни е имала някакви тревоги преди много години, когато още е била момиче. Очевидно тайната е голяма, след като старата леля толкова много се вълнуваше да не се разкрие.

Адам стана и закуцука към стълбището, тъй като реши да се прибере през главния вход. Започна трескаво да размишлява. Алиша е родена през януари 1914-а. Около нейното раждане ли имаше някаква тайна? Възможно ли беше да е незаконородена? Не, изключено. Но пък всичко беше възможно.

В края на краищата добрият стар Джак Тротър го научи, че знанието е сила. Джак всъщност му го наби в главата.

„Охо! С такава информация ще си живея живота.“ Но нямаше кого да попита, това беше очевидно. Все пак можеше да прочете дневника. А той се намираше в сандък на тавана. Трябваше само да се добере до него и както може да се предполага, да го отключи.

Преди това ще планира внимателно действията си. Както винаги постъпваше. Както беше изградил живота, за който беше мечтал.