Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (25)

Двайсет и четвърта глава

След обяда Кристофър я запозна с двама от най-близкото му обкръжение — личния му асистент Рори Дилейни, който също беше служил в Бигин Хил, но на земята. Работеше при Кристофър от три години заедно с Фреди Енджиър, физиотерапевта, който поддържаше Кристофър във форма. Рори обеща да се обади в базата в Бигин Хил, за да поиска разрешение за снимките.

С Кристофър излязоха на терасата, която гледаше към градината. Отвъд зидовете беше Хампстед Хийт. Макар и октомврийски, денят беше хубав. Небето — синьо, тук-там с пухкави бели облачета, слънцето грееше и времето беше относително меко. Леля Алис наричаше такова време „циганско лято“.

Виктория забеляза колко добре беше оформена градината. От Мелинда знаеше, че е дело на Кристофър, след като беше наследил къщата от родителите си.

В края на градината, до стената имаше дървета, чиито листа вече променяха цвета си. След няколко дни щяха да грейнат в аленочервените, златните и медените нюанси на есента. Той имаше право. Градина беше идеално място за снимки.

Сподели с него и попита:

— А колко е до Бигин Хил?

— Около час и половина, може и по-малко. Зависи от трафика. Не е толкова далеч от Лондон.

След малко Рори Дилейни дойде и съобщи:

— Говорих с Бигин Хил. Можеш да отидеш, когато поискаш, Кристофър, тази или следващата седмица.

— О, надявах се да отидем в петък — въодушеви се Виктория и погледна Кристофър. — Трябва да побързаме със снимките, понеже Мелинда иска да влязат в този брой, за да помогне на твоята благотворителна кауза.

— На мен в петък ми е удобно, нали, Рори? Имаме ли предвидено нещо специално? — попита Кристофър.

— Обяд със счетоводителя, който може да се отмени. — Рори се подсмихна. — Бигин Хил е на твое разположение. Говорих с командир на ескадрила и той изпадна във възторг, че ще те фотографират в базата. Ами, ти си нещо като… легенда за тях.

— Не говори ли с командира на базата? — учуди се Кристофър.

— Нямаше го, но честна скаутска, ще те приемат с отворени обятия.

Кристофър се обърна към Виктория:

— Опасявам се, че нашият ирландски приятел има дарбата да дрънка врели-некипели. Има и склонност да преувеличава. Но пък от друга страна, напоследък е най-добрият пилот в моята ескадрила.

Рори седна до Виктория и запримигва.

— Казаха още много хвалби, Крис, но ще ги прескоча. Може да си въобразиш нещо.

Виктория се разсмя.

— Сигурно са те качили на пиедестал, Кристофър.

Поговориха още малко за снимките в Бигин Хил и Рори каза, че ще уреди всичко, ако му обясни от какво има нужда.

— Няколко самолета на пистата, това е най-важното, и може би неколцина пилоти. Също така се чудя дали можеш да поканиш Ноуъл Джолион и някои други бойни другари. Какво мислиш?

Погледна Кристофър в очакване на реакцията му.

— Няма проблем. Ще се обадя на Ноуъл и се досещам кого още да подмамя. Уговорихме се за Бигин Хил, за останалите снимки какво предлагаш?

Кристофър впери очи в нея и любувайки се на красотата й, си помисли каква прекрасна личност е.

— Не бих искала да нарушавам уикенда, но ще имаш ли нещо против да дойда в събота? — попита тя, напрегнато взряна в него.

— Не, дори ела и в неделя, ако искаш. — Погледна Рори и продължи: — Ти свободен ли си? Да те вземем ли с нас в петък сутрин?

— Ами, не искам да…

Кристофър го прекъсна:

— Имаме прекрасен, много удобен стар даймлер. Има достатъчно място в него и голям багажник за оборудването. Най-разумно е всички да отидем.

— Чудесно, благодаря.

Виктория стана.

— Време е да си ходя. И бездруго отнех много от времето ти. Благодаря, че беше така услужлив и за вкусния обяд.

— Защо не останеш за чая? — възкликна Рори, като забеляза разочарованието, изписано на лицето на Кристофър, и хвърли на Виктория многозначителен поглед.

Тя седна отново.

* * *

Докато пиеха чай на терасата, Виктория се заговори с двамата мъже за благотворителната кампания на Кристофър. Знаеше само, че ще помогне на ветераните от войната.

Кристофър й обясни, че неговата леля му е завещала къща на Чарлс стрийт в Мейфеър. Понеже нямаше да живее там, беше решил да дари къщата за благотворителност и да я използва за администрацията на фондацията, както и като клуб за ветерани.

— Да си имат клуб е чудесна идея — отбеляза Виктория. — Кога ще бъде готова къщата?

— Тя е в добро състояние и не се налага голям ремонт — отговори Рори. — Вече преместихме мебелите от трите спални и ги обзаведохме като кабинети. Така че сме почти готови.

Кристофър добави:

— Салонът, трапезарията и библиотеката са на партера и имат нужда от няколко щриха, за да се почувства, че това е мъжко царство, но е лесна работа. Искаме да го отворим колкото се може по-скоро.

— Искаме да разгласим нашата кампания нашироко — отбеляза Рори.

— Мелинда ми каза, а аз ще говоря с моята приятелка Елизе Щайнбренер, която е журналистка в „Дейли Мейл“. Тя сигурно ще подготви материал.

— Благодаря, Виктория, много мило — промълви Кристофър и се облегна със замислено изражение. Най-накрая каза натъжено: — Най-необяснимото нещо на света за мен е отношението към ветераните от войната. Всеизвестно е, че правителствата и обществото като че ли са безразлични към тях и техните страдания. Така е навсякъде, не само у нас. Хората забравят.

— Не знаех, че положението е толкова лошо — каза Виктория. — Ужасно е и за мъжете сигурно е много трудно.

* * *

— Така е. На мен ми се струва, че никой не го е грижа за тези смели момчета, защото те бяха наистина смелчаци. Те се биха за страната си, за сигурността на народа. Не говоря само за летците, но и за войниците и моряците… Когато се върнаха от война, бившето военно командване не оцени заслугите им. В действителност те са забравено поколение. Така ги наричам.

И Рори се включи в разговора:

— Много мъже се нуждаят от помощ във всяко отношение. Някои са болни или страдат от психически травми от войната, и наистина са в окаяно положение.

— Психическата травма е една от най-тежките — каза Кристофър. — Силната болка, която изпитват, след като са видели как другарите им загиват по бойните полета в чужди страни, ги съсипва. Затова пред нас стои много важна задача и мисля, че благотворителната кауза ще им помогне.

Виктория слуша внимателно и долови страстта и решимостта в гласа му, и забеляза тъгата на лицето му. Разбра, че той е изключително загрижен и иска да помогне на онези, на които съдбата е по-тежка. Трогна се от неговата доброта и състрадание.

* * *

Когато излезе от старата къща в Хампстед, Кристофър изпрати Рори да я настани в таксито. Двамата се спогледаха и Рори каза:

— Той много те хареса, и то така, както досега не съм го виждал да харесва. Невероятно е.

— И аз много го харесах. Той е много специален — усмихна се тя топло.

Рори кимна едва-едва, но когато таксито спря пред тях, промълви:

— Само не си играй с него… искам да кажа не го подвеждай.

Виктория остана с отворена уста срещу него, смаяна от забележката. Преди да отговори, той добави:

— До петък в девет.

След това затвори вратата на таксито.

Виктория осъзна, че Рори пази Кристофър, и знаеше защо. Но тя не би наранила в никакъв случай човек като него. Той дълбоко я развълнува. Всъщност я обърка. Искаше й се да хукне и да се върне, да седне до него и… „И какво?“ — запита се тя. Да го накара да се усмихне, да се почувства щастлив само като е там с него. Тези бяха отговорите, които си даде.

* * *

— Благодаря ти, че пробвах роклята — усмихна се Алиша на Грета. — Не бързам. Кралската прожекция е чак през ноември.

— Знам… Наистина ти отива, Алиша — подчерта Грета, след което се разсмя. — Пак синя. Но какво да се прави? Този цвят е идеален за теб.

— Адам го избра. От всички, които ни показа днес, тази му хареса най-много.

Грета кимна.

— Пък и друга такава нямаш в гардероба си — бухнала, материята се носи като пяна. Наистина ти стои прекрасно и е писък на модата.

Алиша седна на дивана в ателието на магазина, където се пробваха дрехите на Сесили, и отпи от чая, който леля Доти току-що беше сервирала.

— Радвам се, че днес не съм на снимки и че Адам успя да дойде по-рано с мен. Днес следобед замина със самолет за Ню Йорк, затова бързаше. Трябваше да говори с мен, затова нямах време за проба.

— Когато го няма, кой го замества? — попита Грета и също седна.

— Другият продуцент, мениджърът, режисьорът. Има кой. Въпреки че според мен Адам е движещата сила, най-добрият от всички, филмът ще бъде завършен навреме и няма да надхвърли бюджета.

Грета замълча и Алиша я погледна любопитно.

— Хареса ли Адам, когато се запозна с него в събота у вас?

— Харесах го. Помислих си, че е много представителен и общителен. Всъщност всички го харесаха. И е много красив. Ще ми се и Елизе да си намери мъж като него.

— Стори ми се, че малкият брат на Арнолд Темпълтън не на шега се заинтересува от нея. Цяла вечер не се отдели от нея. И благодаря, че ни покани на вечеря. На нас ни беше много приятно. Пък и Адам се запозна с някои от семейството ми.

— Удоволствието беше мое, Алиша. И пак ще ти кажа, че беше самото очарование.

— Със синя рокля — отговори живо Алиша.

След малко влезе Доти, следвана от Констанс Ламбер.

— Когато госпожа Ламбер чу, че сте в магазина, госпожице Стентън, никой не можеше да я спре — каза Доти.

Всички се разсмяха. Доти се върна в магазина, а Констанс седна при Алиша и Грета.

— Купих си една от вашите метални чантички и Доти сега я опакова. Надявам се, че не съм ви прекъснала.

— Не, разбира се — възрази Грета. Констанс беше една от редовните клиентки, купуваше си почти всичко от „Суон“ и персоналът я харесваше.

Алиша стана, отиде до стойката с дрехи и откачи синята рокля.

— Погледни, Кони, току-що я купих за приема през ноември. — Сложи роклята пред себе си. — Харесва ли ти?

— Идеална е, скъпа. Ще вземеш ума на всички. — Констанс се загледа в нея и прибави тихо: — Из целия град се говори, че с Адам имате романтична връзка, че сте любовници и така нататък, и така нататък.

— Боже мой! Новините бързо се разнасят. Само в събота сме се показвали в общество. Преди четири дни. Боже мой!

— Боже мой, боже мой! Това казвам и аз — извика Констанс, очевидно развеселена. — Но доколкото разбирам, клюката е очарователна, не е от гадните. Хората, изглежда, ви харесват като двойка и изгарят от любопитство.

— Сега ми стана ясно защо в студиото стъпват на пръсти около мен и постоянно ми хвърлят погледи.

— Сигурно ти завиждат. Или завиждат на Адам — отговори Констанс.

* * *

Когато след час Грета се върна у дома на Фийн стрийт, завари Виктория в кухнята. Записваше си нещо в бележник. Носеше мек, тъмносин пуловер и черен панталон.

— Здравей, Грета — вдигна поглед Виктория и й се усмихна.

— Беше ли успешна визитата при Кристофър Лангдън? Как мина? — попита Грета, облягайки се на рамката на вратата.

— Много добре. Той беше любезен, готов да помогне и гостоприемен. Допаднахме си веднага и времето бързо отлетя. Дори останах за обяд.

Виктория забеляза странното изражение на Грета и попита:

— Защо си толкова изненадана?

— Това често ли се случва? — поинтересува се Грета.

— Не. Но всъщност ние доста се потрудихме да планираме снимките. Избрахме стая в къщата, къде да снимам в градината, в която вече няма цветя, но есенните цветове на дърветата са прекрасни. Обсъдихме и пътуването до Бигин Хил. Ще заминем в петък.

Грета остана поразена и не го скри.

— Мили боже, Вики, не си си губила времето. А той какъв е?

— Невероятен. — Лицето й светна. — Много отзивчив. Хареса идеята да направим снимки между самолетите на пистата с авиаторско облекло и с някого от летците от базата. Ще се обади и на Ноуъл Джолион, с когото е служил в Бигин Хил. Ще станат страхотни снимки.

— Браво, Вики, за отрицателно време направи план и го задейства. — Грета я погледна замислено. — Той е в инвалидна количка, нали?

— Да, но аз почти не забелязах… — Замълча, после добави много сериозно: — Той е много сърдечен, отзивчив и общителен. Изключително харизматичен е и предполагам, че това влияе най-вече. — Като застана по-изправено, заключи: — Всъщност никога не съм срещала мъж като него.

По-възрастната жена не отмести поглед, продължи да се взира в нея и изведнъж осъзна, че момичето свети, всъщност сияе и зелените й очи искрят.

„О, боже мой — помисли си Грета, — влюбила се е в него.“ Реши веднага да прекрати разговора.

— Вики, отивам да се изкъпя. До скоро.