Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (28)

Двайсет и седма глава

Бели облаци браздяха ясносиньото небе, слънцето блестеше, но беше ветровито на Хай Скел.

Виктория се сгуши в палтото си от камилска вълна, загърна се с шала и седна в нишата между огромните мегалити. Тук беше на завет.

Дойде тук да си събере мислите, но пейзажът я разсея. Кавендън Хол и паркът бяха великолепни, облени от следобедното слънце, и й се искаше и Кристофър да го види. Но това беше невъзможно. Сам той се шегуваше, че изкачването на скали ще му се опре.

Кристофър Лангдън.

Постоянно мислеше за него, беше запленена от него. Всъщност нещо повече. Беше влюбена в него. Безумно. А той? Какво чувстваше към нея? И дори да я харесваше, както предполагаше, каква връзка можеха да имат. Миналия петък в Бигин Хил тя остана изненадана. Когато застана с патериците прав за снимката до един самолет с Ноуъл Джолион и бившия си командир, като че ли стоеше здраво на десния си крак. Не само това, но забеляза, че е висок поне метър и осемдесет и пет. До този момент го беше виждала само седнал.

Рори каза, че има само частична парализа, но не знаеше какво означава това, и й беше неудобно да пита Кристофър.

От друга страна, общуваха с лекота, чувстваше взаимност, каквато досега не беше изпитвала. В много отношения си приличаха. Сигурно би могла да опита с него.

Чу стъпки и като се огледа, видя Алиша. И тя беше с топло палто и тюрбан. Алиша й помаха.

Виктория също й помаха и се изправи. Двете жени се прегърнаха и седнаха една до друга в нишата. Виктория остана поразена от бледността на Алиша и напрежението, което усети у нея. Чертите на лицето й бяха изопнати, и не носеше червило както обикновено. Сигурно Адам, който още беше в Ню Йорк, й липсваше. Алиша беше споменала за заминаването му, когато пристигна снощи с Чарли.

Алиша попита след малко:

— Как минаха снимките с Кристофър Лангдън?

— Много добре. Ходихме до Бигин Хил, където е била базата му през войната. Дойде Ноуъл Джолион с други летци. Направих чудни снимки.

— Донесла ли си някои? Бих искала да ги видя.

— Не, не съм. Във вторник ги проявих и ги предадох на Тони дел Ренцо, художествения редактор. Но следващата седмица мога да ти ги покажа, дори мога да ти покажа и списанието с твоите снимки.

— Много ще се радвам! Знам, че и Адам умира от нетърпение да ги види.

Алиша въздъхна и се натъжи. Виктория забеляза веднага и попита:

— С Адам наред ли е всичко? — Алиша не отговори и Виктория каза: — Изглеждаш много тъжна.

След малко тя обясни:

— Всичко е наред, абсолютно сигурна съм. Но ми се ядоса. Опитал се да се свърже с мен, когато е пристигнал в Ню Йорк. Аз бях с Чарли. Той не ми повярва. Беше убеден, че съм била с друг мъж. Най-накрая успях да го убедя, но осъзнах нещо. Адам е ревнив и с чувство за собственост.

— Може би всеки мъж с теб ще се чувства по същия начин — промълви Виктория. — Ти си много красива и много известна актриса.

Алиша я изгледа и се засмя.

— Адам не мисли, че съм известна актриса. Твърди, че той ще ме направи звезда.

Виктория така беше смаяна от тези думи, че в първия момент не отговори.

— Може би се опитва да се направи на по-важен.

— Знаех си, че си умно момиче — викна Алиша. — Както би казала госпожа Алис, сече ти пипето. — Тя отново въздъхна дълбоко. — Мъжете понякога са трудни и не са сговорчиви като жените. Различни сме като деня и нощта. Понякога си мисля, че те просто са тъпи.

Виктория кимна и добави:

— Леля Алис казва друга поговорка за мъжете и жените. Често ми напомня да не забравям, че мъжете са тъпи, а жените — глупави. И вероятно сме глупави. Но не всички мъже са глупави.

Тя се засмя, Алиша също. Също като Виктория и тя обожаваше Алис Суон, която беше предана до смърт на майка й Дафни, както и на нея. Алиша знаеше, че Алис обича Виктория като свое дете.

Двете жени се умълчаха, всяка замислена за нещо свое. Най-накрая Алиша се обърна и погледна Виктория.

— Та като стана дума за мъже, какъв е най-големият британски герой от войната?

— Харизматичен, красив, сърдечен и приветлив. Много очарователен и мил. Веднага се сближихме.

— И аз останах с такова впечатление — отбеляза Алиша и се загледа в приятелката си. Забеляза как искрят очите й и как лицето й светна. — О, боже мой, не! Влюбила си се в него.

— Не, не съм — протестира Виктория веднага, понеже не искаше никой в Кавендън да знае за чувствата й към Кристофър Лангдън. — Само се опитвах да обясня какъв необикновен човек е той.

— И не е ли тъп като другите? — подразни я Алиша. — Изписано е на лицето ти, моето момиче.

— Какво е изписано? — попита предизвикателно Виктория.

— Чувствата ти, ето какво. Героят те е запленил.

Настъпи мълчание и тогава изведнъж Алиша си спомни, че Кристофър Лангдън е в инвалидна количка. Покашля се, подвоуми се и попита предпазливо:

— Извини ме, ако греша, но Кристофър Лангдън не е ли парализиран?

— Не точно — отговори Виктория. — Рори, неговият асистент, ми каза, че е частично парализиран. Каквото и да означава това.

Алиша се загледа в далечината и после погледът й се спря на голите възвишения. Най-накрая се обърна към Виктория:

— Знаеш ли дали можеш да имаш физическа близост с него?

— Не знам, Алиша. Всъщност мислех за това, когато дойде. Дойдох тук да премисля всичко, което се случи.

— Също като мен. И двете знаем за това място от по-възрастните. Аз от дядо, който често ме водеше тук да съзерцаваме пейзажа. А ти от госпожа Алис по същата причина. Но тази пустош е идеалното място човек да подреди мислите си.

Алиша се изправи.

— Хайде, Виктория, ние с теб трябва да си поговорим за нещата от живота. Но в моята спалня, където е много по-топло и със сигурност не е ветровито.

— Учих биология в колежа в Хароугейт — каза Виктория, докато с Алиша се отдалечаваха от гигантските мегалити.

— А имала ли си… някаква практика?

Тя не отговори.

— Правила ли си любов с мъж?

— Ами… — започна момичето, но замълча. След това добави тихо: — Не съвсем.

Каквото и да означаваше това, Алиша се учуди. Госпожа Алис ще й се вбеси, ако знае, че Виктория ще научи за интимната близост от нея.

* * *

Виктория седеше пред буйния огън в камината в очакване Алиша да се върне. Тя беше отишла в трапезарията на южното крило да донесе коняк и чаши.

— Трябва да се стоплим — беше казала, преди да излезе.

Като се огледа, Виктория кимна одобрително. Винаги се беше възхищавала от тази спалня. В подредбата й бяха съчетани само нюанси на два цвята — зелено и розово — и те хармонираха чудесно. Стаята беше просторна, без излишни украшения.

— Ето и пиячката — каза Алиша, влизайки. Остави бутилката и чашите на писалището до прозореца и наля коняк в двете чаши. Отиде при Виктория и й подаде едната.

— Не открих чаши за коняк, но и тези ще ни свършат работа. Хайде, изпий го на един дъх. Така веднага ще се стоплиш.

— Не ми се е случвало често да пия коняк — отбеляза Виктория, но изпи половината и се закашля. Като се успокои каза: — Силничко е.

— Но върши работа. — Алиша седна. — Искам първо да поговорим за теб, Виктория, за да мога да ти дам съвет. Струва ми се, че имаш нужда от помощ за някои неща.

Виктория кимна.

— Ще ти кажа всичко, но не бива да го споделяш с леля Алис.

Алиша я загледа и възкликна:

— За бога, никога не бих го направила! Тя страшно ще се ядоса, ако разбере, че сме водили такъв разговор. Същото важи и за теб. Никога не споменавай пред нея, че сме говорили за толкова интимни неща.

— Разбира се.

— Ще ти задам няколко въпроса. Можеш да ми отговориш само с „да“ или „не“, ако предпочиташ.

— Нямам нищо против да обясня по-подробно, ако не си ме разбрала.

Алиша кимна и продължи:

— Девствена ли си?

— Не.

— Но когато бяхме на хълма, намекна, че не си правила любов с мъж.

— Казах „не съвсем“, защото работата се оплеска първия път. Мартин Пийк, братът на моята приятелка Кристин, ме сваляше и аз много го харесвах. Започнахме да се срещаме. Тогава учех в колежа в Хароугейт. Една вечер отидохме до гората извън града. Опитахме се да правим любов на задната седалка на колата, но нещата се объркаха, защото… той… почти веднага усети, че ще свърши… и това беше краят. След това Мартин се притесни, да не би да съм забременяла.

— Но не беше, нали?

Алиша я погледна проницателно.

— Не, но роклята ми сигурно беше — промърмори Виктория, подсмивайки се.

Приятелката й се разсмя, Виктория също. Алиша каза:

— Поне имаш чувство за хумор. Срещна ли се пак с Мартин?

— Да, когато си дойде веднъж от Кеймбридж. Този път нямаше изненади. Но така бързо приключихме, че не усетих нищо. Може би защото не го обичах.

Последните й думи прозвучаха като въпрос.

— Може би. Но, от друга страна, доколкото разбрах, той е бил съвсем неопитен. Ти на колко години беше?

— Почти на осемнайсет, а Мартин на двайсет и една. Повече никога не го видях.

— Мартин единственият мъж ли е, когото си познавала… в този смисъл?

— Да.

— Сега да поговорим за Кристофър Лангдън и твоите чувства към него. О, между другото, той на колко години е?

— На двайсет и осем.

— От начина, по който изглеждаше там, при скалите, и говореше за него, подозирам, че безумно си се влюбила в него. Това чувство ми е познато до болка — каза Алиша. — Нищо не може да се сравни с истинското привличане. Емоцията е много силна. Желание, страст, копнеж. Прегазва всичко. Нищо друго в света няма значение, освен да бъдеш с този човек.

Тя замълча, поклати глава и завърши:

— Съсипала е живота на много мъже и жени. Може би защото разумът липсва. Само сексуалното удовлетворение има значение. Всъщност мисля, че това желание… заслепява.

— Точно това чувствам към Кристофър. — Виктория се наведе към Алиша. — Искам да съм постоянно с него, близо до него. Искам всичко с него.

Алиша се замисли, после каза бавно и много загрижено:

— Трябва да поговорим какво ще се случи, ако се обвържеш с него във всяко едно отношение. Ще носиш голяма отговорност, Виктория.

Виктория изглеждаше озадачена. Сви вежди и попита:

— Какво по-точно имаш предвид?

— Ситуацията зависи изцяло от теб. Трябва много сериозно да помислиш, преди да започнеш любовна връзка с Кристофър. Той е парализиран, но е достоен, добър човек. Всички знаят колко смел е бил през войната…

Алиша млъкна и взе ръката й.

— Длъжна си да приемеш ситуацията много сериозно. Не можеш да започнеш връзка и после, ако не ти изнася, да си отидеш.

— Разбирам всичко това, Алиша, наистина. Ако започна връзка с него, ще бъде завинаги. Ще се омъжа за него, ще се грижа за него, ще имаме деца.

Настъпи доста дълго мълчание. Най-накрая Алиша заговори:

— Ако можете да имате деца. Ако можете да правите любов. Можете ли? Обсъждали ли сте този въпрос?

— Не, разбира се! — възкликна Виктория твърде разпалено.

— Какво чувства той към теб?

— Очевидно същото, сигурна съм.

— А докосвал ли те… — Приятелката й млъкна и поклати глава. — Разпитвам те като следовател от Испанската инквизиция.

— Не, стараеш се да ми помогнеш. Кристофър не ме е докосвал с пръст. Целува ме по страните, държи ми ръката, това е всичко. Мисля, че Рори, неговият секретар, знае за увлечението му към мен.

— Защо го споменаваш? — попита заинтригувана Алиша.

— Първия ден, когато се запознах с Кристофър, в началото на този месец, излязох от дома му веднага след следобедния чай. Смрачаваше се. Рори излезе с мен да намери такси. Когато се качвах в таксито, той ме предупреди. Каза нещо в смисъл „не се забърквай с него, не го обърквай“. Честно казано, аз се стреснах.

— И аз казвам същото.

Алиша я погледна красноречиво.

— Рори ми каза още, че Кристофър е останал с по-особено впечатление от мен, каквото друг път не е забелязвал. Изглежда, мислеше, че реакцията му е необичайна.

— В такъв случай знаем, че споделя чувствата ти. А частичната парализа? Не разбирам в какво се изразява.

— Нито пък аз. Когато чух Рори да споменава за патериците, попитах дали Кристофър може да ги използва. Той потвърди, че може. Разбрах само, че гръбначният му стълб е увреден, но не изцяло. Това имаше предвид, като каза, че парализата е частична. Ще ми се да знам повече.

— И аз. — Алиша се облегна и изпи последната глътка коняк. Изведнъж се надигна и погледна втренчено Виктория. — Сетих се нещо. Имам приятелка, която е омъжена за специалист по парализи. Казва се Палмерстън. Ще помоля Вайълет да ни помогне да разберем.

Виктория веднага реагира, като чу името:

— Той лекар ли е?

— Специалист невролог и е много известен. Може би един от най-добрите в света. Защо?

— Когато фотографирах Кристофър в кабинета му, чух, че напомни на Рори да не забравя да се обади на сър Палмерстън в понеделник. А сега се досетих, че към лекари специалисти се обръщат със „сър“.

— Правилно. Искаш ли да се обадя през седмицата на моята приятелка?

— Не знам. Тя дали ще каже нещо за Кристофър, ако изобщо е осведомена? Мисля, че лекарите пазят тайна.

— Да, но аз ще попитам само за парализата, без да споменавам имена.

— Там, на скалите обмислях дали сама да не попитам Кристофър. Какво ще кажеш?

— Одобрявам от все сърце и това също така е начин да му покажеш, че имаш сериозни намерения.

— Да — потвърди Виктория. — Искам да разбере, че съм сериозна, зряла личност. Понеже изглеждам малка, той си мисли, че е твърде стар за мен. Обаче аз работя от осемнайсетгодишна.

— Кога ще го видиш? — попита приятелката й.

— В неделя вечер. Нали и ти се връщаш утре, Алиша?

— Да. Трябва да се подготвя за понеделник. Ще бъда на снимки през цялата седмица. Ще ми бъде приятно да пътуваме заедно. Чарли няма да се връща утре. Ще чете коректурите.

— Има още нещо, което искам да ти кажа — започна Виктория. — Във вторник вечерях с Кристофър, преди да дойда при леля Алис и чичо Уолтър. Кристофър ме попита дали следващия уикенд съм свободна. Отговорих, че нямам ангажименти. Каза ми, че иска да ми покаже къща, която обича, и вярва, че и на мен ще ми хареса.

— Къде се намира?

— В Кент, до Ромни Марш. Там е родната му къща. Да отида ли?

— Да, трябва да отидеш. Това е прекрасна възможност да го опознаеш по-добре. Пък и човек никога не знае. Може би ще получиш отговори на всичките си въпроси.