Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (45)

Четирийсет и четвърта глава

Лейди Дафни най-после се върна в Кавендън със съпруга си Хюго Ингам Стентън. Пристигнаха в понеделник на петнайсети май и изминалите два дни бяха спокойни и много радостни за всички. Брат й Майлс и Сесили я посрещнаха с радост.

„Като че ли никога не съм заминавала“ — мислеше си Дафни, докато се разхождаше из новите градини — творение на Хари.

Бяха красиви. Всяко нещо беше красиво. Стаите, които с толкова любов беше декорирала, бяха оставени непокътнати, за което беше благодарна от сърце. Нейният труд през годините не беше отишъл напразно.

Погледна часовника си и осъзна, че е време да отиде в обградения със зид розариум. Помоли Сесили да се срещнат там в три часа. „Да поговорим — беше й казала вчера. — Трябва да споделя някои неща с теб.“ Сесили беше приела и беше прибавила: „Майка ми е много щастлива, че се върна за сватбата на Виктория, Дафни. Аз също съм щастлива, че си тук“. Дафни беше благодарна за сърдечното и нежно отношение на снаха си.

Щом се върнаха, с Хюго останаха поразени от красотата на Виктория. През изминалата година момичето, което Алис обичаше като своя дъщеря, беше станало млада жена. Животът и работата й в Лондон я бяха шлифовали, проявили се бяха нейният весел характер и самоувереността й. И ето че след десет дни ще се омъжи за един от британските герои от войната. „Бог да я благослови — помисли си Дафни. — Открай време си е такава — сериозна и мила.“

Дафни слезе в градината с розите и благоуханието на разцъфналите ранни пролетни рози събуди толкова много спомени, че едва не се разплака.

Беше родена тук, тук беше израснала, почти през целия си брачен живот беше живяла тук, в Кавендън. После избяга. Не биваше да бяга от Кавендън и от близките си. Беше сгрешила. Трябваше да възстанови нормалния порядък.

Дафни видя Сесили и й помаха. Сърцето й се сви, като забеляза сребърните нишки в разкошната й червеникавокестенява коса и фините бръчици около очите. Независимо от това изглеждаше чудесно за своите четирийсет и девет години. Дафни беше прехвърлила петдесет и също беше още много красива. „Времето е било благосклонно и към двете ни. Толкова много преживяхме заедно. Дано да ми прости за поведението ми миналата година.“

В мига, в който Сесили седна до нея, Дафни разбра, че тя не изпитва неприязън. Усмихваше се и очите й светеха дружелюбно.

— Виж какво ти донесох, Сеси — каза Дафни и й подаде ленена пазарска чанта.

Сесили я отвори и на лицето й се изписа изненада.

— Това писмата и картичките, които съм ти пращала, ли са?

— Да, четох ги и плаках, и те обичах все повече и повече, и тъгувах, че се отнесох толкова зле с теб. Много съжалявам, Сесили, че така жестоко те съдех.

— Нямах представа дали си ги получила, защото не отговаряше. Но се надявах, че са стигнали до теб. Нали не ми ги връщаш?

Внезапно в гласа на Сесили се прокрадна тревога.

— Разбира се, че не ги връщам — възкликна Дафни и дръпна чантата. — Постоянно ги препрочитах. Само исках да знаеш колко важни бяха за мен и още са важни.

— Дидри и Дулси много се радват, че се върна, и с нетърпение очакват да се видите този уикенд — нежно й отвърна Сесили.

Дафни кимна, облегна се, загледа се в градината и после във великолепната къща на върха на хълма. Обърна се към снаха си и каза:

— От двеста години се извисява там и това, което правиш, е да я съхраниш завинаги. Вече го разбрах.

Сесили кимна и леко се смръщи, като видя проблясващите сълзи в миглите на Дафни. Тъкмо щеше да каже нещо, когато тя взе ръката й и я целуна леко и нежно. След малко продължи:

— Върнах се в Кавендън… да умра тук. Ако ми разрешиш да остана.

— Дафни! Дафни! Какво говориш? Какво намекваш? — изплаши се Сесили. Гърлото й се сви и тя поклати глава. — Моля те, кажи какво имаш предвид.

Гласът й трепереше и всеки момент щеше да се разплаче.

— Имам рак. Много агресивен, Сеси. Остават ми най-много шест месеца и искам да умра тук. Това е моят дом, през целия си живот тук съм живяла… моля те, кажи, че мога да остана.

— Боже мой, Дафни, що за въпрос! Мислех, че се връщаш завинаги. Никога не бих те прокудила. Кавендън е такъв, какъвто е, с твоя помощ. О, моля те, нека да се консултираме с още лекари. Трябва да опитаме. Не искам да умираш. О, Дафни, Дафни, обичам те…

По страните на Сесили се затъркаляха сълзи. Беше в шок, не й се вярваше, че водеха този разговор. Разтрепери се.

Дафни се премести до нея и я прегърна през раменете.

— Нищо не може да се направи, Сесили. Преглеждаха ме най-добрите лекари в Швейцария. По-добри няма, сигурна съм… Фактите са факти, трябва да ги приема.

Сърцето на Сесили се късаше и тя не преставаше да плаче.

Дафни се опитваше да я успокои. Най-после Сесили престана да ридае и се овладя.

— Откога знаеш?

— През октомври миналата година започнах да се чувствам зле и отидохме да ме прегледат. Лекарят ми постави диагноза и проведе лечение, което за кратко ми подейства. — Тя замълча и прокара ръце през мокрото си от сълзи лице. — Затова не дойдохме за Коледа. Бях много зле.

— Но защо не каза на мен или на Майлс? — Сесили се взря в лицето й. — Щяхме да дойдем. Знаеш колко те обичаме. Вие сте нашето семейство и различията никога няма да попречат на чувствата ни. Трябва да сме заедно.

— Не исках да ви обременявам.

— Затова ли не дойде на погребението на леля Шарлот? — осмели се да попита Сесили.

— Пак не се чувствах добре. Съжалявам, може би тогава трябваше да ви кажа. Моля те, прости ми.

— Дафни, мила Дафни, няма за какво да ти прощавам. Ще останеш тук, до мен, аз ще се грижа за теб. Обещавам. И наистина няма за какво да ти прощаваме, защото никога не си сторила нищо лошо.

— Благодаря, Сеси. Искам да обсъдим още един въпрос. Никой не бива да знае, че имам рак и че умирам. Абсолютно никой.

Сесили се разтревожи и възкликна:

— Трябва да кажа на Майлс, той е твой брат, глава на семейството.

Дафни поклати глава разпалено. Пое дълбоко дъх и изрече:

— Наистина не искам никой да знае. Само Хюго. Не желая всички да се безпокоят, да се суетят около мен, да ми съчувстват. Искам да изживея последните си месеци на земята нормално. Не искам децата ми да знаят.

— О, Дафни, не съм сигурна, че трябва да го пазиш в тайна от тях.

— Сесили, чуй ме. Това е последното прекрасно нещо, което можеш да направиш за мен. И да ме предпазиш. Остави ме да изживея щастливо тези няколко месеца. Моля те.

Очите на Сесили се напълниха със сълзи и тя успя само да кимне. Дафни продължи:

— Когато беше малка, на около дванайсет, мисля, че положи клетвата. Старинната клетва, че ще пазиш всеки Ингам с живота си. — Сесили мълчеше и тя попита: — Положи я, нали?

— Да, заклех се. „Верността ме задължава.“

— Кажи я отново. Обещай, че ще ме пазиш, че болестта ми ще остане в тайна.

Сесили не можеше да говори, дори не кимна. След малко пророни:

— Мисля, че Майлс трябва да знае. Той ще пази тайната. Знаеш, че ще я пази.

Дафни се загледа в нея, после се усмихна:

— Ще сключа сделка с теб, Сесили Суон Ингам. Съгласна ли си?

— Каква сделка? — попита Сесили.

— Ах, виждам, че като стана въпрос за сделка, веднага се оживи — отговори Дафни и пак се усмихна с желанието да разведри тъжния момент. — Ще пазиш тайната ми, нали? Хюго обеща. И след сватбата сама ще кажа на Майлс. Иначе ще се усети напрежение, а не искам нищо да помрачава деня. Съгласна ли си?

— Да. Разбрах какво искаш. Не бива ужасната новина да съсипе сватбата на Виктория и Кристофър. Обещавам ти. Запомни, че съм до теб, от каквото и да имаш нужда.

— Имам нужда от радост, Сесили, от щастие. Никой не бива да се досети. А ние трябва да бъдем нащрек. Знаеш колко прозорливи и умни са децата ни.

— Вярно е, такива са — потвърди Сесили и попита: — Нали ще кажеш на Майлс, щом заминат на меден месец?

— Имаш думата ми. Заклевам се. „Верността ме задължава.“

* * *

Алиша вече се чувстваше по-добре. Връщането на родителите й повдигна духа й, а новината за „екзекуцията“ на Фенъл, както се изразяваше Чарли, разсея страховете й.

Чарли го нарече ново начало и тя се надяваше, че наистина е така. От време на време още изпитваше вина, че беше допуснала Адам Фенъл в семейството.

Алекс Понятовски я заведе при психиатър, който й помогна да се справи с чувството за вина и с тревожността. Освен това никой от семейството не я обвини.

Замисли се за Алекс, понеже го очакваха за сватбата на двайсет и седми май. Щеше да бъде кум на Кристофър точно след седмица в църквата в Литъл Скел.

В този момент във всекидневната влезе Виктория. Беше прелестна с роклята на червени и бели райета.

— Здравей, Алиша — поздрави Виктория и я целуна по страната. Седна и продължи: — Толкова се радвам, че ще пием тази сутрин кафето заедно с теб.

— За мен е удоволствие, пък и добре че се съгласи да дойдеш по-рано — каза Алиша. — Имам подарък за теб, също така ще получиш традиционните дарове за булката от нейните приятелки.

Алиша й подаде красива торбичка за подаръци. Виктория извади от нея пакет и като го разви, видя стара кутия от много износена синя кожа. Отвори капачето и ахна.

— О, Алиша, толкова са красиви. Но не мога да приема тези перли. Прекалено са скъпи.

— Да, ще ги приемеш. Искам да ги носиш. Леля Ванеса ми ги подари, когато бях на твоите години. А сега са твои… за да ти пожелая прекрасен брак и да ти благодаря за помощта през тези седмици. Признателна съм ти за обичта и добрината ти към мен. Твоето радостно и положително настроение много ми помогнаха.

— Благодаря, Алиша. Тези перли винаги ще ми бъдат много скъпи. — След малко Виктория се реши да попита: — Е, а какво ще ми кажеш за Алекс Понятовски? Харесваш ли го? Какво става между вас?

— Приятели сме засега, Вики. Знаеш, че той ме заведе при психиатър, който ми помогна да се почувствам много по-спокойна.

— Кристофър ми каза, че Алекс е бил в доста тежко състояние. Бил е доброволец, сражавал се е до последния ден и след края на войната е изпаднал в депресия, изпитвал е чувството за вина на оцелелия — поясни Виктория.

— И Алекс сподели същото с мен. Не е можел да изтрие от съзнанието си картината с убийството на семейството му от нацистите. Да, свързани сме в известен смисъл, щом искаш да ти кажа истината.

— Искам да си щастлива, Алиша, и може би отношенията ви ще станат по-романтични. Може би ще се влюбиш в Алекс.

Алиша се засмя.

— Госпожа Алис ме попита дали той ми е кандидат. Отговорих й, че може би е, но си мълчи. Може би ми дава време да се възстановя.

— Типично за леля Алис. Тя иска всички да се оженят.

— Попитах я какво ще ме посъветва и тя ми каза: „Чакай. И гледай“. — Алиша се усмихна на Виктория. — Ще чакам и ще гледам.

След малко дойдоха Елизе и Анабел, по-малката сестра на Алиша. Ерик и Пеги сервираха кафе и сладкиши, след което излязоха.

Най-накрая дойде и Сесили.

— Ето ме и мен. Съжалявам, че закъснях, и всъщност идвам съвсем за малко, само за да ти дам това, Виктория.

В кутийката, която получи момичето, имаше два старинни, прелестни гребена от костенурка.

— Нещо назаем — каза Сесили. — С тях ще прибереш косата си назад, за да стоят добре булото и венецът от бели розови пъпки.

Виктория веднага прибра дългата си коса с гребените.

— Много благодаря. Така ли трябва да се носят?

— Да, идеални са, но са назаем.

Анабел подаде на Виктория малка кутийка.

— Това е нещо синьо. Сигурна съм, че ще познаеш какво е.

Виктория извика:

— Син жартиер. — Когато отвори кутийката, видя, че е познала. — Благодаря, Анабел.

— Ето моя подарък — нещо ново — подаде й Елизе дара си.

Като разви пакета, Виктория видя копринени чорапи.

— Благодаря, Елизе, много са секси, нали?

— А това е от мен. — Алиша сложи в скута на Виктория плик от сребриста хартия. — Това е нещо старо.

Беше много красива носна кърпичка, обточена с дантела. Виктория благодари на Алиша.

— Има само един начин да носиш със себе си кърпичката — да я пъхнеш под жартиера или в гащичките — съобщи Алиша и я напуши смях. Тогава всички се разсмяха.

Виктория, винаги практична, им каза:

— Ще я закопчая за гащите. Искам Кристофър да види колко секси е кракът ми със син жартиер. Като на парижките танцьорки на канкан.

Сесили стана и каза:

— Съжалявам, но не мога да остана за кафето. С Дафни ще ходим на пазар в Хароугейт. Ще се видим на обяд. Ще бъде незабравим уикенд. Всички сме заедно, както едно време.

Сияеше, като излезе.

* * *

Алис Суон се зарадва, когато в събота следобед, на двайсет и седми май, слънцето се показа. Цяла сутрин беше облачно и тя се опасяваше, че ще завали. Вятърът разнесе облаците над голото бърдо и денят стана сияен специално за сватбата на Виктория.

Алис се огледа критично и кимна. Изглеждаше много елегантна с роклята от новата колекция на Сесили, която обещаваше да пожъне успех.

Излезе от своята спалня и отиде в стаята на Виктория. Сесили помагаше на булката да закрепи булото. Беше от кремав тюл и се придържаше от венец копринени бели розови пъпки.

— Прелестна си, Виктория — каза Алис. — Обърни се, моля те, да те видя отпред.

Сесили кимна, когато момичето я погледна въпросително.

— Това е. Готова си. Много красива булка си.

— Благодаря — прошепна Виктория и бавно се обърна да я види Алис.

Алис се просълзи, когато видя като булка своето евакуирано момиченце.

— Кристофър никога няма да забрави как изглеждаш днес. Просто като ангел.

Сесили се усмихна на майка си.

— Роклята е малко в стил ампир, с висока талия, дълги ръкави, четвъртито деколте и надиплена предница. Харесва ли ти?

— Надминала си себе си, Сесили — отвърна Алис и се вгледа в роклята. — Защо проблясва коприната?

— В плата са втъкани миниатюрни кристални мъниста. Много ми се искаше роклята да е специална.

В този момент на вратата се показа Уолтър.

— Алис, време е със Сесили да отидете в църквата, а пък аз да отведа Виктория.

* * *

Виктория пожела да се венчае в църквата на селото Литъл Скел, съвсем близо до къщата на Уолтър и Алис, където беше приютена като евакуирана.

Алекс Понятовски беше доволен от избора й, понеже без затруднения вкара количката на Кристофър в храма.

Докато минаваха по централната пътека, Кристофър каза:

— Каква невероятна църква, Алекс — много стара и много красива с тези витражи. А някой е полудял с цветната украса.

Засмя се, щастлив от всичко, което му се случваше през този ден. Кой да предположи, че ще преживее подобно нещо? Женеше се за изключителна млада жена, която открадна сърцето му и която го направи неземно щастлив.

„Най-големият късметлия на света съм — помисли си той. — Оцелях, след като самолетът ми се разби, оживях, за да разказвам, и сега съм младоженец.“ Красивото му лице сияеше от щастие.

Като стигнаха до олтара, Кристофър отбеляза:

— Мисля, че ще се съберат много хора.

— Да. Семействата Джолион, Хари и Палома с тяхната челяд, безброй Суонови и Ингамови. Бандата твои приятели също.

— Сесили ми каза, че селяните от трите села ще дойдат и ще хвърлят конфети, цветни листенца и ориз. Много традиционно.

— И много английско, което ми харесва — отвърна Алекс.

Изведнъж настъпи оживление, когато шаферите на Кристофър влязоха — Хари, бойните му другари, Ноуъл Джолион и Рори. Бяха много елегантни и всеки носеше в петлицата бяла роза, също като Кристофър и Алекс.

— Първи са шаферите, след тях шаферката Елизе, облечена с розов тоалет, и двете момиченца Патриша Суон и лейди Гуен, също в розово.

— Надявам се, че не носи котката — каза Кристофър и се разсмя, като видя изражението на Алекс. — Шегувам се.

Кристофър копнееше да види Виктория и не отместваше очи от притвора, докато скамейките се пълнеха с хора.

Когато след няколко минути Виктория пристигна, хванала под ръка Уолтър, шаферите се подредиха пред входа, за да не може Кристофър да я види, преди да тръгне по пътеката. Беше помолила Хари да подреди нещата.

Виктория вдъхна опияняващото благоухание на рози и други цветя, което прогонваше мириса на влага и плесен от старите каменни стени. Свещите проблясваха и на тяхната светлина всичко изглеждаше вълшебно и приказно.

Органът изведнъж гръмна и тя подскочи. Стреснато се вкопчи в ръката на Уолтър. Той сведе поглед към нея.

— Добре ли си, мила?

— Повече от добре, чичо Уолтър.

През множеството премина отново възбуда като вълна, когато заприиждаха още и още хора и Виктория забеляза лейди Дафни с господин Хюго, Алиша и Анабел. След тях дойдоха летците от Бигин Хил и други „бойни другари“, както ги наричаше Кристофър. Присъствието им щеше да го зарадва и щеше да се почувства още по-щастлив.

За момент й се зави свят и като че ли олекна, след това пред очите й се проясни. Уолтър й пошушна:

— Това е, Виктория, тръгваме по пътеката към олтара, скъпо мое момиче.

Вървяха бавно, с равномерни крачки. Уолтър я водеше. За миг в главата й нахлуха спомени за детството й, но тя веднага ги прогони. Мисли за детството й днес нямаха място. Бяха избледнели, вече не можеха да й вредят тези отдавнашни, ужасни спомени. Любовта на Кристофър ги заличи.

Пред нея беше бъдещето с изключителен мъж, който я обичаше. Усмихна се в себе си, докато се приближаваха до олтара. Видя изумлението на Кристофър, когато най-накрая застана пред него.

Беше я погледнал по същия начин, когато му каза, че е бременна с първото им дете. Знаеха още само леля Алис и Сесили. Затова Сесили избра стил ампир за роклята й, за да прикрива леко изпъкналото коремче.

„Съпруг и дете — мислеше си тя. — Две същества, които обичам най-много на света. Те ще бъдат моят свят и ще ги обичам вечно.“

След това се озова до инвалидния стол на Кристофър. Алекс стоеше отстрани, Уолтър постави ръката й в ръката на Кристофър.

Той се взря в нея с насълзени очи. И тя плачеше, но преглътна сълзите, когато сватбената церемония започна и тя погледна пастора.

Виктория всъщност не чу нищо, освен гласа на Кристофър и своя глас, и почувства как сълзите парнаха за момент очите й, когато и двамата изрекоха: „Да“.

Изведнъж Дейвид и Уолтър пристъпиха, носейки възглавнички, върху които лежаха техните брачни халки. След това проблеснаха на пръстите им… органът гръмна и изпълни пространството с музика.

Алекс й направи знак и тя се наведе да се целунат с Кристофър. После тръгна редом с инвалидната количка, която Алекс буташе. Зазвуча „Ето, идва булката“ и под звуците на мелодията стигнаха до притвора.

— Вики, женени сме — каза Кристофър. — Като че ли е сън, любов моя.

Очите й още плуваха в сълзи, когато се наведе, и го целуна по устните. Прошепна до ухото му:

— И в недалечното бъдеще ще бъдеш баща.

Той вдигна поглед към нея и промълви:

— Моят живот сега започва, госпожо Лангдън.

— И моят.