Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (17)

Шестнайсета глава

В края на краищата редакцията на новия ръкопис отне повече време от очакваното и Алиша прекара целия август с чувство на безсилие, изнервена докрай.

Докато чакаше в Кавендън и убиваше времето с подреждане и прочистване на гардероба си и на разни вещи, ругаеше под нос съпродуцента. Казваше се Адам Фенъл и не го познаваше, но постоянните му искания за преработка на сценария й се струваха безкрайни. Когато най-после беше одобрен окончателният вариант, беше й изпратено копие не по пощата, а по куриер и тя промени мнението си за него.

След бегъл поглед на ръкописа разбра, че е имал право. Този вариант на сценария беше много по-добър от останалите. Сега беше драматичен, с по-динамично действие, и веднага й направи впечатление, че нейната роля е разширена. Явяваше се главна женска роля, сега много добре написана и образът на героинята добре очертан. Феликс Ламбер се съгласи с нея, каза й, че новата редакция й дава предимство. Ако е умна и вложи сърце и душа в ролята, лесно ще се наложи в този филм.

— Адам се възхищава от твоята работа — обясни й Феликс по телефона. — Ще осигури шумна реклама, когато пуснат филма по екраните.

Съобщи й, че началото на снимките е в сряда, четиринайсети септември, в „Шепъртън Студио“ в Съри, и че продуцентите се надяват да приключат за деветдесет дни. Напомни й, че трябва да се яви седмица преди това за репетиции и за каквото друго се изисква.

Щом сценарият попадна в ръцете на Алиша, настроението й се промени. Сгуши се на дивана в нейната спалня в Кавендън и учеше репликите си наизуст. Най-щастлива се чувстваше, когато работеше, и възбудата от новия филм изтласка от ума й всички мисли за Брин и за неговата грубост. Работата й даде спокойствие, кураж и отново се почувства уверена в себе си. Нямаше търпение снимките да започнат.

* * *

В миналото Алиша с удоволствие беше работила в „Шепъртън Студио“. Там имаше големи снимачни площадки и широки външни пространства. През първия ден на снимките вървеше извън снимачната площадка, когато чу мъжки глас. Някой я викаше по име.

Обърна се и видя сър Александър Корда, който й махаше. Той не беше само изключителен продуцент, създател на чудесни филми като „Падналият идол“ и „Тази Хамилтън“ с участието на Вивиан Лий, но беше вложил в студиото цяло състояние. Всъщност го притежаваше.

Тази сутрин го придружаваше Орсън Уелс, американски актьор, и тя отиде да ги поздрави. След като сър Алекс я представи на актьора, тя похвали и двамата за успеха на „Третият човек“, в който Орсън Уелс играеше главната роля. Филмът, наскоро представен на публиката, се превърна в истински хит.

Сър Алекс поговори с нея и очевидно знаеше, че изпълнява главната роля в „Разочарование“ с продуценти Марио Кантонели и Адам Фенъл. Добави, че режисьорът Пол Доулинг е един от най-добрите, както тя без съмнение знаеше.

След няколко минути Алиша оглеждаше гримьорната, предназначена за нея. Беше една от най-хубавите, доста просторна, с прозорец с приятен изглед. Очевидно беше наскоро пребоядисана и стегната. Освен тоалетната маса и няколко стола, имаше кресло и диван, а осветлението беше превъзходно.

Алиша се усмихна, като видя, че отношението към нея е специално. Нямаше как да не забележи грамадната ваза с цветя на малката масичка до дивана и белия плик за писма, подпрян до нея. Отвори плика и прочете картичката. Поздравяваха я за участието в продукцията, пожелаваха й късмет, и беше подписана от Марио и Адам.

Отиде до тоалетната маса, светна лампите, които ограждаха огледалото, и седна. Всичко блестеше и виждаше ясно себе си. Беше й ясно, че са положени големи усилия да се чувства удобно. На масата беше оставен лист с програмата й за днес и утре. В стъклената ваза, с която бяха затиснали програмата, имаше една-единствена бяла роза.

Веднага се досети, че е от Ана Дансинг, най-добрата майсторка на грим във филмовата сфера. Веднага стана, за да отиде при своята отдавнашна сътрудничка и приятелка.

Отвори вратата и бързо се отдръпна.

Пред нея стояха двама мъже, които тъкмо щяха да почукат и изглеждаха изненадани. Единият беше Марио. Предположи, че другият е Адам Фенъл.

Марио веднага се овладя, поздрави я топло и я разцелува по страните. След това представи мъжа, който го придружаваше. Наистина беше Адам Фенъл, който й подаде ръка.

— Толкова се радвам, че участвате в тази продукция.

Задържа ръката й малко по-дълго. Алиша отдръпна своята и му се усмихна. Остана изненадана от външността му. Беше си го представяла много по-възрастен. А всъщност, изглежда, беше на трийсетина години и много красив. Всъщност лесно можеше да мине за кинозвезда. Облеклото му също беше безупречно.

— Дойдохме да те поздравим с добре дошла — каза Марио.

Алиша отвори широко вратата.

— Моля, заповядайте. Благодаря и на двама ви за цветята. Прекрасни са.

Марио веднага потърси близостта на Алиша, седна до нея на дивана и започна да говори.

Адам седна на креслото и се облегна. Не говореше. Слушаше. Беше научил, че умението да се слуша е дарба.

* * *

Адам беше започнал да слуша с изострено внимание още когато беше дете. Това беше спасявало живота му много пъти, научил беше много за хората и изобщо за света. Умението да слуша му даваше предимство.

Много отдавна, когато беше на десет, беше чул някой да казва, че той е нищо, никой отникъде, боклук, върху който да се изпикаеш. Прехвърля в ума си тези думи месеци наред и един ден взе решение да стане някой отнякъде.

Крайната му цел беше да бъде важен човек с пари и власт. Парите и властта бяха великите покровители. И така той се измъкна от канавката, бедността, глада, малтретирането, без оглед на средствата.

Тези огромни усилия го направиха по-силен, извадиха наяве естествената му енергия, пък и амбицията го водеше напред. Когато поотрасна, стана безмилостен и успехът не закъсня.

Беше на тринайсет, когато реши да избяга. Баща му беше жесток и опасен пияница, който не правеше нищо; у майка му, ужасена и малтретирана жена, със смазана душа, не беше останал живот или искрица любов. По-големият му брат Анди сляпо следваше пътя на баща си, без цел в живота.

Адам напуснал разнебитената къща в Манчестър и поел към Лондон. Инстинктивно почувствал, че там трябва да отиде, че там го очакват славата и богатството. Независимо от възрастта си, съзнавал колко безнадежден е животът със семейството му, и че трябва да го загърби колкото е възможно по-скоро.

Тази нощ Адам Фенъл притежавал само дрехите на гърба си, банкнота от една лира, открадната от брат му, който бил мъртвопиян, две ябълки и ножче, което намерил в една канавка преди месеци.

Един ден през лятото на 1924-а година в полунощ избягал. Не почувствал съжаление, само дълбоко облекчение, докато се отдалечавал от отчаянието, тъмнината и злата орис.

Докато вървял решително към пътя за Лондон, си дал още едно тържествено обещание. Да не близва алкохол до края на живота си. И го спазваше.

Когато се изморил, се мушнал в един жив плет, изял ябълката и заспал.

На сутринта се примолил на една жена за храна. Тя съжалила момчето и го пуснала в кухнята си, нахранила го с бекон и яйца, а той за благодарност й откраднал портмонето от кухненския бюфет, когато тя била с гръб.

Прекарал много нощи в плетове, копи сено, обори, полета, дни наред крал храна и каквото му попадне. Оказало се, че е много добър малък крадец. И успял.

През последния етап от пътуването млад мъж с блестяща нова кола го качил. Но се оказало ужасна грешка. Когато Адам помолил младия мъж да спре при една гора, за да се облекчи, мъжът се промъкнал зад него и се опитал да го изнасили.

Адам реагирал свирепо и не му оставало друго, освен да използва чекийката си. Пробол мъжа в ръката и врата, за да се защити. След това откраднал парите му и си плюл на петите. Знаел, че само е ранил насилника.

Знаел и че трябва да избяга от ранения мъж, затова напуснал главния път, щом видял табелата на Хароу. Не бил още в Лондон, но все пак съвсем близо.

Макар че тогава не го знаел, това било най-доброто му решение. Едва си поемал дъх, когато зърнал кръчмата. Казвала се „Златният рог“. Седнал на скамейка пред кръчмата, която още не била отворена, и се помъчил да се съвземе, и да си върне силите.

Кръчмарят го видял през прозореца и излязъл да го разпита. Веднага забелязал, че момчето е напълно изтощено и много мръсно. Когато го попитал какво му се е случило, Адам отговорил, че е изморен до смърт, жаден и моли за чаша вода.

Кръчмарят, на име Джак Тротър, му донесъл голяма чаша студена вода. Дал му я, представил се и попитал как се казва.

Адам му казал и после се впуснал в тъжната и затрогваща приказка за отчаяние, бедност и насилие. Споделил, че бяга към Лондон.

Тротър веднага разбрал, че момчето няма нито роднини, нито приятели в града, нито пък работа и импулсивно решил да го вземе при себе си, макар и за няколко седмици. Почувствал, че трябва да помогне на момчето да се съвземе.

Преди това се налагало да обсъди неочакваното решение с брат си Тимъти, с когото заедно държали кръчмата. Братята Тротър се върнали, след като разгледали въпроса и поканили Адам да остане в кръчмата.

Щом чул предложението им, Адам приел. Щял да лъска месинговите украшения по стените, да мие пода и да чисти бара. В замяна можел да живее в неголям хамбар и да получава храна. Обещали му и малка надница.

Имало и допълнително възнаграждение, както скоро открил Адам — дрехите, които му дал Джак Тротър. Синът му бил загинал на шестнайсет при нещастен случай на пътя преди година и още скърбял. Тази била една от причините да реши, че трябва да помогне на нещастното момче в памет на така трагично загиналия си син.

Адам никога не забрави Джак Тротър и това, че му помогна, когато беше малко момче. И най-накрая, след като минаха години, осъзна, че Джак направи и друго от решаващо значение, което нямаше нищо общо с това, че го приюти.

Една вечер, съвсем наскоро след като заживя в „Златния рог“, Джак го заведе на кино в Кройдън. За пръв път гледа филм. Това промени живота на Адам завинаги, насочи го към целта, макар и неволно. Момчето се влюби в оживелите на екрана картини. Повече никой никога нямаше да го отклони от страстта му към киното.

* * *

Какъвто мълчалив слушател беше, Адам забеляза, че Алиша е изнервена, и веднага предложи:

— Извини ме, Марио, приятелю, но мисля, че трябва да оставим госпожица Стентън сама. Тя трябва да се подготви, да отиде да я гримират и…

Той замълча и се усмихна на Марио, тъй като в никакъв случай не искаше да обиди по-възрастния човек. Алиша изпита облекчение и възкликна:

— Трябва да се подготвя, Марио, въпреки че ми е много приятно да си бъбря с теб. Снимките започват около обяд. Ще снимаме моята първа сцена.

— Боже мой! Отнех ти от времето. Извинявай, скъпа.

Марио стана и я целуна леко по страната. Адам стана, Алиша също. Той пристъпи към нея, усмихвайки се, и й подаде ръка.

— Да ви върви по вода — каза тихо, използвайки старото пожелание за късмет на театралните актьори.

И тя му се усмихна, и го погледна изразително в сивите ясни очи. Без да каже и дума, стана ясно, че му е благодарна.