Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (2)

Първа глава

Сесили Суон Ингам, седмата графиня Мобри, беше застанала на стълбището пред пристройката, където се намираше нейният кабинет, и се взираше в Кавендън Хол, кацнал високо на хълма.

„Колко великолепна изглежда днес къщата — помисли си тя. — Величествена, блестяща, здрава и сигурна. — Подсмихна се кисело на себе си. — Според мен изобщо не е сигурна. Не и на практика.“

Жалко, макар и да се възправяше величествено тази сутрин, за пореден път през дългия си живот беше сполетяна от сериозни проблеми и Сесили се тревожеше за нейното бъдеще, за бъдещето на цялото имение, както и за фамилията Ингам.

Тя въздъхна, затвори очи и картината изчезна. Кавендън ги изцеждаше докрай и отнемаше огромна част от времето им. Всички бяха направили значителни жертви и всички, най-вече Сесили, по едно или друго време бяха изсипвали пари в бездънната яма, в каквато се бе превърнало имението. Отвори очи, изпъна се и се зачуди как, по дяволите, да отклони неприятностите, които бавно, но сигурно приближаваха и заплашваха да ги погълнат. Ако беше искрена със себе си, трябваше да си признае, че няма представа. За пръв път в живота си се чувстваше абсолютно безсилна и неспособна да измисли подходящ план за действие.

Чаткане на копита прекъсна тревожните й мисли. Брат й Хари прекосяваше калдъръмения двор на конюшните заедно с Майлс, който го съпровождаше пеша.

Съпругът й я забеляза, помаха й и й се усмихна с онази негова усмивка, предназначена само за нея. Сърцето й се сви, когато забеляза как лицето му грейна от радост.

Хари й помаха, тя му отвърна и го изпрати с поглед. Той отиваше на своята съботна обиколка на цялото имение. Обожаваше работата си като управител на имението и внесе доста значителни промени по най-различни начини. След като го освободиха от военновъздушните войски по инвалидност, се зае с градините в парка, те станаха поразително красиви и привличаха много посетители.

Майлс дойде при нея и я прегърна.

— Липсваше ми на закуска. Колкото и прелестни, и занимателни да са децата ни, не могат да те заместят, любов моя.

— Трябваше да прегледам скиците, които леля Доти ми изпрати от Лондон преди срещата.

— Да му се не види! Забравих за съботната среща — раздразнено възкликна Майлс.

Сесили кимна и направи гримаса. Майлс се подсмихна.

— Ами тогава тръгвай, мадам, и кураж! Препаши меча и се приготви за битка. Няма измъкване, нали знаеш. Жребият е хвърлен!

— Да, хвърлен е. — Тя се разсмя. — Отивам. До битка няма да се стигне, само малко мрънкане и хленч, нищо повече.

Изпрати му въздушна целувка.

— Знам. И все пак помисли си, следващата седмица ще бъдем сами, само с нашата малка банда и леля Шарлот. Другите ще заминат на ваканция, слава богу.

— И аз като теб нямам търпение.

Остави го на стълбището и се запъти през двора на конюшните към задната част на къщата, която гледаше към парка.

Когато след секунди стигна до терасата, нейните три зълви и леля й още не бяха дошли за традиционната седмична среща.

Седна на един плетен стол и погледът й се зарея през тучната зеленина на парка, който стигаше чак до селото Литъл Скел.

Вляво се синееше езерото, където плуваха двата бели лебеда, както всички лебеди обвързани за цял живот. Първият граф Хъмфри Ингам разпоредил в Кавендън винаги да има лебеди в знак на почит към неговия верен слуга Джеймс Суон.

Красивата гледка не се беше променила през годините. Още от 1700-а година, когато е била построена къщата, това си оставаше неизменно. Всичко друго беше различно… животът беше различен, хората също.

Сесили се замисли за изминалите четири години. През 1945-а, когато войната свърши с победа, безумната еуфория бързо премина и настъпи деморализация. Страната беше разорена, Великата британска империя малко по малко се разпадаше и изчезваше в небитието, всички се оплакваха, нямаха търпение животът да стане по-добър. Но това не се случваше. Най-лошото бе, че Чърчил вече не беше на власт. Лейбъристите спечелиха изборите и издигнаха за премиер Клемънт Атли.

Кметствата в градовете не разполагаха със средства и не изпълняваха функциите си. Грамадни бомбени ями и грозни гледки във всеки голям град стояха недокоснати поради липса на пари. Същото се отнасяше и за разрушените сгради; навсякъде имаше камари отломки, които караха хората да се чувстват ужасно, понеже постоянно напомняха за войната. Страната още страдаше от недостиг на храна и най-необходими стоки.

На Сесили й се струваше, че Британия е в ступор.

Сега, през 1949-а, се надяваше, че нещата ще тръгнат към по-добро. Хората бяха изпълнени с повече оптимизъм и общественото настроение беше по-бодро. Сватбата на принцеса Елизабет помогна да се повдигне националният дух.

От друга страна, Британия си оставаше държава, населена главно с възрастни хора, жени и деца. Стотици хиляди млади мъже загинаха по бойните полета на чужда земя. Виждаше колко зле се отрази това на Кавендън. Имението беше голямо и много мъже от стопанствата под аренда и от селата не се завърнаха по домовете си, семействата бяха съсипани от загубата на близките си за втори път в рамките на едно поколение.

Сесили чу гласове, обърна се и веднага се изправи. През френския прозорец видя леля Шарлот, която говореше с Ерик Суон, главния иконом на Кавендън.

Сесили влезе в библиотеката да посрещне леля си.

— Добро утро, не очаквах, че ще дойдеш днес, лельо Шарлот.

Също като нея леля й беше Суон, омъжена за Ингам, но за разлика от Сесили Шарлот се омъжи в зряла възраст. Сега по-възрастната жена, овдовялата графиня Мобри, се държеше с достойнство и беше запазила изправената си стойка, каквато имаше от момиче. Лицето й беше белязано от годините и косата й беше побеляла.

— Здравей, Сеси… защо не ме очакваше? Това е последната среща за лятото. Трябва да участвам.

Сесили погледна Ерик и каза:

— Виждам, че си донесъл кафе, бих изпила чаша, моля те. А ти, лельо Шарлот?

— Да, аз също. Ще поговорим, преди да дойдат другите.

— Веднага, милейди.

Шарлот седна пред камината и направи знак на Сесили да се приближи.

— Има нещо, което трябва да ти кажа… но само на теб.

Преди да продължи, вратата се отвори и влезе лейди Дидри. Най-голямата от сестрите Ингам беше елегантна жена на петдесет и шест години, с прошарена руса коса. Беше облечена по последна мода. Носеше широк панталон, какъвто много харесваше, и падаща свободно копринена риза.

Сесили повдигна вежди към Шарлот. Техният личен разговор трябваше да почака. Стана да посрещне зълва си. По всеобщо мнение Дидри беше умницата сред сестрите си, след като от години работеше в Министерството на войната. Не се превъзнасяше, но острият й като бръснач ум оживяваше всяка компания.

Сесили радостно я целуна и й посочи кафето.

След нея влезе лейди Дулси, най-малката сестра Ингам, вече прехвърлила четирийсетте. Леко позакръглена и майка на три деца, тя си оставаше детето на семейството в очите на всички. След като се настаниха, Дидри се обърна към Сесили:

— Поздравявам те за магазина за подаръци. Свършила си чудесна работа и не се съмнявам, че печалбите го доказват.

— Благодаря — отговори тя с усмивка. Всъщност Дидри доказваше колко е дипломатична, когато се появеше проблем и започваха караници. — Честно да си кажа, нямах представа, че хората ще се интересуват от малките сувенири, напомнящи за Кавендън.

Щом Дулси седна, Сесили я попита:

— Колко време ще останете в Холивуд? Майлс ми каза, че Джеймс трябва да участва в още два филма по стария договор с „Метро Голдуин Майер“.

— Да, но предполагам, че ще се върнем за Коледа. Поне така възнамеряваме. Пък и Джеймс иска да постави пиеса в Уест Енд следващата година.

— Радвам се — каза Сесили, — иначе Коледата няма да е същата без вас.

Сесили обожаваше очарователната си зълва. Тя си оставаше все така забавна и практична, каквато винаги е била, независимо от успехите на съпруга й в Холивуд.

В този момент вратата се отвори и влезе Дафни, последната от сестрите Ингам. Сесили примигна от изненада. Очевидно зълва й се беше облякла за път, а не за уикенд в Кавендън.

Дафни поздрави хладно.

— Идвам само да ви кажа „довиждане“. Няма да остана за срещата. — Огледа всички една по една с ледено изражение. — Вече никой не ме слуша.

Сесили подскочи шокирана. Във всяко едно отношение Дафни беше стопанката на голямата къща. Откакто майка им ги изостави, тя управляваше; през целия си живот беше живяла тук. Дафни се подсмихна кисело, когато продължи:

— С Хюго тръгваме веднага. Искаме тази вечер да вечеряме с децата в Лондон. Утре ще заминем за Цюрих, както знаете. Държа да ви съобщя, че дълго време няма да се върнем. Може би година.

Дидри изглеждаше поразена.

— За бога, Дафни, цяла година! — възкликна тя. — Защо точно ти ще напуснеш Кавендън за толкова дълго?

По лицето й личеше колко е объркана.

— Защото не мога повече да го понасям — отговори Дафни. Гласът й беше равен и решителен. — Не мога повече да живея с тези тълпи, които обикалят къщата и парка. Влизат навсякъде. Постоянно се препъвам в тях. Отвратително е.

Дафни замълча и се загледа продължително в Сесили.

— Прекалено комерсиално е за мен, Сеси, като панаир с магазини, кафенета и художествена галерия.

Поклати глава, красивото й лице стана изведнъж мрачно и без да каже нито дума, излезе от библиотеката и тихо затвори вратата.

Настъпи пълна тишина.

Дидри и Дулси се спогледаха. И двете бяха искрено смаяни, което подсказваше, че са изненадани не по-малко от Сесили.

Леля Шарлот първа заговори:

— Мисля, че трябва да извиним Дафни и онова, което току-що каза. Отдавна е преуморена и е вложила толкова много в Кавендън. Няколко седмици тишина и спокойствие в Цюрих ще й помогнат да се почувства по-добре.

— Обвинява мен — обади се Сесили тихо. — Откакто свърши войната, все ми повтаря, че съм превърнала Кавендън в панаир. Тя и Хюго не престанаха да се оплакват най-вече от обиколките на къщата. Напоследък се държеше много резервирано с мен.

— Но именно с парите от посетителите си помагаме да не затънем! — извика Дулси, повишавайки леко глас. — Тя обвинява и мен, понеже ти ме насърчи да отворя малката галерия. Но печалбата отива за Кавендън, не за мен.

Дидри се намеси с успокоителен тон:

— Да не се вживяваме толкова. Съгласна съм с леля Шарлот. Дафни от години страда от хронична умора и мисля, че заслужава дълга почивка. Обича вилата и Швейцария. Ще се съвземе и скоро ще си бъде, каквато си я знаем.

Дулси, местейки поглед от Дидри към Шарлот, попита:

— Какво имаш предвид с тази хронична умора? Да не би вие двете да предполагате, че Дафни е болна от нещо?

Леля Шарлот поклати глава.

— Не, не е болна, но вложи в къщата толкова много, че е като, ами… — Тя позамълча, преди да довърши: — Малко като обсебена от нея.

Дидри кимна.

— Посетителите я нервират, но ако ги нямаше, както и магазините… — Млъкна и вдигна ръце безпомощно. — Не зная какво щеше да стане с нас.

— Щяхме да сме разорени — каза Сесили. — Е, не напълно, но почти.

— Не сме ли късметлии, че хората са така очаровани от Кавендън Хол и от парка — отбеляза Дулси. — Особено след като плащат солено и пресолено, за да ги разгледат.

Засмя се, другите също се разсмяха и мрачното настроение се разсея.

— Може би трябва да отложим срещата и всеки да се заеме със своите дела — предложи Дидри.

— Ако няма какво друго да обсъждаме, ще отида да довърша опаковането — съобщи Дулси, ставайки. — Тук имам много дрехи, които искам да взема със себе си в Бевърли Хилс.

Дидри отбеляза:

— Като стана въпрос за опаковане и аз трябва да свърша същото. С Уил ще заминем за Болийо-сюр-Мер в началото на следващата седмица. — Погледна Сесили и продължи: — Амброуз, братът на Уил, ни дава къщата си в Южна Франция за шест седмици и много ще се радваме, ако дойдете с Майлс за известно време, Сесили. А защо не дойдеш и ти, лельо Шарлот?

— Много мила покана, Дидри, и бих приела, ако Сесили и Майлс също дойдат. Нали разбираш, вече предпочитам някой да ме придружава. Доста съм стара.

— Глупости! — извика Дидри. — Нито изглеждаш на тези години, нито се държиш така. В цветущо здраве си. Но знам какво имаш предвид, като казваш, че не искаш да пътуваш сама. Просто ни се обади кога можеш да дойдеш.

Сесили се усмихна разсеяно. Беше дълбоко развълнувана. Не каза нищо, докато зълва й не излезе, после отиде до прозореца и се загледа в парка.

— Какво искаше да обсъдиш с мен? — попита Сесили леля си, като се стараеше да говори спокойно.

— Имението — отговори Шарлот. — Както знаеш, бях лична секретарка на Дейвид Ингам, петия граф. По тази причина знам за имението повече от всеки друг, дори от Майлс. Преди около десетина дни изведнъж се досетих, че леля Гуен не е имала право да завещава Литъл Скел на Дидри, понеже в действителност не е била собственица на имота. Нито нейната сестра, която го е завещала на леля Гуен. Разбираш ли, Кавендън Хол, всички сгради в землището, хилядите акри земя, ловният участък и парка, всичко принадлежи на онзи, който носи титлата. Но през изминалите петдесет години последните няколко наследници на графската титла са разрешавали на членове от семейството да живеят в къщите без наем.

Сесили погледна леля си.

— Да не би да казваш, че Джеймс и Дулси трябва да плащат наем, понеже живеят в Скелдейл Хаус, както и Уил и Дидри, понеже живеят в Литъл Скел?

— Точно това казвам — отговори Шарлот. — За да съм абсолютно сигурна, проверих документацията, която изготвих преди години, и се оказа, че не греша.

— Добре, но трябва да убедим Майлс да приеме идеята. Той може да откаже.

— Има документи, с които да докажа моето твърдение — напомни Шарлот на Сесили. — Знам, че петият граф си затвори очите за този факт, шестият очевидно последва примера му, но е време седмият да сложи ред.

Сесили не беше толкова сигурна. Знаеше, че на съпруга й няма да му се хареса идеята, особено след като сестрите му бяха убедени, че къщите са им завещани. Още веднъж ще излезе, че Суонови се месят в делата на Ингамови.

Почувства досада, стана и като се извини, излезе.