Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (4)

Трета глава

Алиша Ингам Стентън, най-голямото дете на лейди Дафни и Хюго Стентън, се взря в огледалото в банята и остана потресена от вида си. Сините й очи бяха зачервени, под тях се очертаваха тъмни кръгове, нежният й розово-бял тен днес беше със странни, сивкави нюанси.

Но тя всъщност не остана изненадана, че изглежда толкова ужасно. Снощи с Чарли прекалиха с коняка и не спа добре. Сега, в шест сутринта, се чувстваше изтощена.

Потръпна, като си спомни вечерта, която прекара с родителите си и с братята и сестрите си. Прощалната вечеря в хотел „Савой“ започна добре, но съвсем скоро едва не се изпокараха. Знаеше, че само тя може да го предотврати, затова заплаши, че веднага ще си тръгне, ако не престанат. Чарли не се съмняваше, че ще го направи, овладя се и майка им веднага млъкна.

След това баща им успя да разсее надвисналите буреносни облаци и да наложи миролюбив тон. Но според Алиша вечерята преди заминаването на родителите им за Цюрих беше катастрофална заради огорчението на майка им от промените в Кавендън.

Алиша се вгледа още веднъж в огледалото, взе кърпа, намокрена с ледена вода, и я притисна до страните си. Няколко пъти направи същото, после попи влагата и си нанесе дебел слой крем „Пондс“. Не беше прекалено суетна, но трябваше да се грижи за външността си, след като беше филмова актриса. Камерата можеше да сътвори магия, но можеше и да подчертае всеки дефект. След две седмици започваше нов филм и трябваше да изглежда безупречно.

Отново си легна и се зави, твърдо решена да поспи още няколко часа. Щяха да обядват с Чарли и знаеше, че трябва да влезе във форма, преди да се срещне с него.

Не обвиняваше брат си за снощното неприятно настроение. По-скоро майка им беше виновна. Всички останаха шокирани, дори баща им, като чуха как критикува Сесили. Разбира се, Чарли, както винаги, не се сдържа, реагира спонтанно и пламенно защити Сесили, преди Алиша да успее да го спре. И както винаги тази словесна атака подейства на майка им като червено на бик. Брат й от дете постъпваше по един и същи начин.

В случая Чарли имаше право. Защити жената, която нееднократно беше спасявала фамилията от катастрофа. Майка им грешеше, заблуждаваше се. Защо, за бога, говореше Дафни по този начин?

Алиша с никого не беше споделила, но се тревожеше, че майка й е болна. Напоследък забелязваше някои необичайни признаци. Леко потреперване на ръцете, колебание, когато се опитваше да си спомни нещо, раздразнителност, абсолютно нехарактерна за нея.

Дали баща й знаеше истината? Криеше ли от тях? Може би. Хюго никога не би говорил каквото и да е за своята съпруга пред децата си. Той ги обичаше, Алиша знаеше, но най-важното в живота му беше неговата красива Дафни. Беше нейният рицар в блестящи доспехи. Така е започнало всичко за него — любов от пръв поглед — и оттогава той беше хипнотизиран от красотата и обаянието й, беше й предан, винаги неотлъчно до нея.

Изведнъж й мина през ум, че трябва да сподели с Чарли тревогите си за тяхната майка. Знаеше, че трябва да го освободи от чувството за вина, за да говори открито с него и да го успокои, че е бил прав. Дълбоко в себе си беше сигурна, че още таеше гняв.

Алиша беше на трийсет и пет — с четири години по-възрастна от Чарли — и от детството им бдеше над него като орлица. Бяха като близнаци, по-свързани от братята си Андрю и Томас, които бяха близнаци.

Острият звън на телефона прекъсна мислите й и тя взе слушалката.

— Ало?

— Аз съм — изръмжа дрезгав мъжки глас.

— Брин? Ти ли си? — изненада се тя.

— Кой друг ще ти позвъни в този безбожен час?

— Какво има? Звучиш странно.

— Будувах цяла нощ. Още малко и ще припадна, а може и да рухна мъртъв. Идвам. Нещо против?

— Струва ми се, че доста си загазил. Ще дойда да те взема. Къде си? — извика тя паникьосана.

— Бях у Джейк Стафорд в Олбъни. Сега съм на „Пикадили“ в една телефонна кабина.

— Това ми е ясно…

— Кажи, ще ме пуснеш ли в дома си… Или искаш да ме арестуват за скитничество?

— Вземи веднага такси. О, имаш ли пари?

— Да.

— Чакам те.

— Дяволски се надявам.

Той затвори телефона. Тя зяпна слушалката, после я остави на вилката. През годината, когато имаха бурна и страстна връзка, подобно нещо не беше се случвало. Той обичаше да пийва наистина, но си знаеше мярката и се владееше. Но сега по гласа му усети, че е извън релси, беше странен. И естествено се зачуди дали е трезвен.

Алиша стана от леглото, отиде в кухнята и приготви кана кафе. След това бързо се върна в спалнята, облече копринен халат, влезе в банята, изтри крема, изми лицето и зъбите си и се среса.

— Каквото и да се случи, съм готова — промърмори.

Пак отиде в кухнята, взе поднос, но в този момент се чу звънецът. Втурна се да му отвори, без да знае какво да очаква.

* * *

Наричаше го Брин, по името на любима нейна детска играчка. Истинското му име беше Брайън Макензи Милър, роден преди трийсет и една години в Единбург — Шотландия, от майка шотландка и баща англичанин. Беше от актьорската гилдия, висок, строен, хубав, елегантен, смятан за втория по красота мъж на сцената в Уест Енд. Първият беше вуйчо й Джеймс Брентууд — все още най-почитаният театрален идол.

Брин беше ненаситен за облеклата на „Севил Роу“, гордееше се с изисканата си елегантност и обикновено нито едно косъмче от косата му не стърчеше не на място.

„Но не и тази сутрин“ — остана шокирана тя, като го видя пред себе си. Приличаше на скитник, който живее на улицата; някой, който току-що е изпълзял от канавката.

Тъмносиният му костюм на тънки райета, съвършен „Севил Роу“, беше смачкан, сакото му беше кално и на лекета. Синята му копринена вратовръзка висеше от единия му джоб, а бялата му риза имаше кървави петна отпред. Яката й беше съдрана. После забеляза рана над дясното му око и синини по страната, които се виждаха под наболата брада. Той се облегна встрани от вратата и като че ли всеки момент щеше да се свлече на пода. И почти се свлече.

Алиша го сграбчи с две ръце и го дръпна в апартамента. Той се препъна и едва не падна, но успя някак да се задържи на крака. След това се заклатушка към спалнята, мърморейки:

— Тоалетна.

Алиша го придружи и застана пред вратата да го чака. Щом излезе, тя го хвана за ръка и каза твърдо:

— Хайде, скъпи, нека да те настаня удобно.

Той безропотно я последва в гостната и се остави да го избута до дивана, където се отпусна. На лицето му се изписа облекчение, като потъна в меките възглавници.

— Искаш ли вода? Може би кафе?

— Уиски.

— В никакъв случай. Миришеш на бъчва.

— Само малко, да ми мине махмурлукът — промърмори и се опита да се усмихне, но се сгърчи като от болка и леко потрепери.

— Бил ли си се, Брин? — попита тя и озадачена се наведе към него да погледне раната над веждата и подутината на бузата.

Той поклати глава и въздъхна дълбоко.

Алиша отиде в кухнята да вземе кафето. Отряза и филия хляб, намаза я с масло, наряза един банан на кръгчета и ги подреди върху филията. След това сервира подноса на масичката пред него и разтърси леко Брайън.

— Изпий кафето, ще те освежи, изяж и филията.

Той се понадигна тежко и изпи няколко големи глътки кафе.

— Гладен съм. Не си спомням да съм вечерял.

Докато говореше, взе филията.

— Какво се е случило снощи? — попита тя и седна.

— Нищо особено. Мъжка вечер… от кръчма в кръчма. Предполагам прекалено много.

— Как се озова у Джейк Стафорд.

— С Тони Флинт го завлякохме у тях. Беше много по-зле от нас. Много пиян. Заспахме на диваните в неговата шикозна гостна, нямахме сили да се приберем.

— Те двамата как са?

— Мъртвопияни, но иначе живи, когато си тръгнах.

Той се подсмихна леко и дълбоките му зелени очи, също кървясали, проблеснаха насмешливо.

— Извинявай, Алиша, че се натрапих. Но къде другаде да отида?

Тя се премести до него на дивана.

— Направил си точно каквото трябва. Не съм ядосана, само се тревожа за теб.

— Дойдох на себе си с кафето и филията.

Прегърна я през раменете и я придърпа до себе си.

— Миришеш, Брин. На вкисната бира, уиски, цигарен дим и пот. Отивай веднага под душа.

Тя се изправи и здраво го хвана за ръка. Той отново безропотно й се остави да го заведе в спалнята и да му помогне да се съблече.

Когато най-после застана под душа, на Алиша й олекна. Беше започнала да се досеща, че не е пиян, само махмурлия. Това я успокояваше и все пак не беше характерно за него да бъде толкова размъкнат. Той беше изключително взискателен към външния си вид и горд със своята изискана елегантност. Щом водата спря да шурти, тя взе голяма хавлиена кърпа и му я подаде.

— Благодаря — промърмори той. — Чувствам се по-добре.

Тя погледна часовника на нощното шкафче. Беше почти осем. Вече нямаше смисъл да си ляга. Снощи обеща на Чарли да отиде у тях към единайсет, за да прочете няколко глави от новата му книга, и нямаше да го разочарова.

Когато усети, че Брин стои зад нея, се извърна и го погледна. Алиша беше висока сто и седемдесет сантиметра, но той беше с още десет сантиметра по-висок, с широки рамене, едър мъж, без грам тлъстина по себе си. Червеникаворусата му коса лъщеше на слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца. Очите му се изпълниха с нежност, когато я притегли към себе си. Тя забеляза, че раната над веждата му не е сериозна.

— Хайде да си легнем — каза тихо той в косата й.

— Не мога — прошепна тя. — Обещах на Чарли да му помогна с две-три глави тази сутрин. — Надигна се на пръсти и целуна Брин по страната. — Но ти трябва да поспиш. Ето тук. — Тя посочи леглото си. — Ще кажеш, че си прекарал уикенда с мен.

Той се захили.

— Дължиш ми го заради снощи… пренебрегна ме, за да вечеряш с родителите си вместо с мен.

— Голяма грешка!

Той присви очи и й хвърли бърз поглед.

— Проблеми? Не с Чарли, надявам се.

— Колко добре ни познаваш. — Хвана Брайън за ръка и го поведе към леглото. — Лягай. Поспи, а аз ще се върна колкото е възможно по-скоро.