Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (38)

Трийсет и седма глава

Алиша се чувстваше така изморена, че нямаше сили да помръдне. Седеше на фотьойл до камината още по халат и пиеше лимонов чай.

Чудеше се дали не се разболява, може би от грип, когато осъзна, че изтощението й се дължи на събитията от последните няколко дни.

На вратата се почука силно и тя се стресна. Остави чашата и се изправи. В този момент влезе Адам с мрачно изражение.

Погледна го и се учуди, че изглежда, като че ли всеки момент тръгва за Лондон. Той я зяпна, очевидно поразен, че още е с нощница и халат.

— Защо не си готова? — попита ядосано. — Казах ти да се приготвиш до единайсет! А сега е единайсет и половина. От половин час те чакам във фоайето.

— Моля те, успокой се и не говори толкова високо. Моля те — отвърна Алиша. Не беше свикнала да й се говори толкова грубо, но не искаше да избухне скандал.

Адам я погледна гневно и попита с малко по-спокоен тон:

— Колко време ти е необходимо да се облечеш? С други думи, в колко часа ще тръгнем?

— Аз няма да тръгна, Адам, и вече няколко пъти ти го казах през тези няколко дни. По традиция семейство Ингам оплаква своите покойници една седмица след погребението. В тесен семеен кръг.

— Тогава защо да не остана? — попита той най-безцеремонно.

— Не можеш да останеш. Не си от семейството.

— Не съм от семейството! — извика той, губейки контрол. — Аз съм твой годеник! Сгодени сме. От семейството съм.

— Опасявам се, че не си. Ще станеш член на нашето семейство, когато се оженим, но дотогава не си. Така стоят нещата тук. Много правила, установени от двеста години. Ние още живеем според тях.

Алиша запази абсолютно спокойствие.

Той не отговори. Стоеше срещу нея, гледаше я свирепо и тя почувства, че отвътре ври и кипи. Беше доста избухлив, ако бъде предизвикан, и като че ли напоследък все се намираше нещо, което да го подразни.

Със спокоен тон тя изрече:

— Следващата седмица ще се върна в Лондон и ще прекараме уикенда в твоя прекрасен апартамент на Брайънстоун Скуеър. Само двамата. — Усмихна се и прибави: — Ще ти бъде приятно, нали?

Адам чу гласа на Джак Тротър: „Успокой топката, момко. Ще подплашиш едрата риба“. Искаше му се този жужащ в главата му глас да изчезне. Опита се да се овладее, но все пак избухна:

— Искам те в Лондон с мен. Тази вечер. И ти го знаеше. Имам среща с нов спонсор — Терънс Вейн — и той очаква да се запознае с теб. Веднага се обличай. Трябва да тръгваме.

Толкова гневен изглеждаше Адам, че тя направи крачка назад. Алиша се взря в лицето му. Беше огненочервено и прозрачните му сиви очи, които харесваше толкова много, бяха леденостудени.

Изведнъж се изплаши от него. Отстъпи още малко назад и бутна стойката с ръжена и машата. Те издрънчаха, като паднаха.

Шумът сякаш отрезви Адам. Той поклати глава, усмихна й се, приближи се до нея и докосна леко ръката й.

— Много съжалявам, Алиша — каза с по-кротък тон. Поклати глава още веднъж. — Не исках да говоря толкова грубо и високо. Опасявам се, че съм много притеснен заради Терънс Вейн, който ще спонсорира „Отмъщение“. А той наистина много държеше да се запознае с теб тази вечер. Няма значение. Сигурен съм, че ще прояви разбиране, като научи за горката леля Шарлот и че в момента скърбиш.

— Не се съмнявам — каза тя небрежно, като се стараеше да бъде мила, макар и да чакаше с нетърпение той да си отиде.

Адам се приближи, прегърна я и я целуна по устните. Прободе я тръпка и тя внимателно се откъсна от него в първия удобен момент.

— Уреди среща с Терънс Вейн за следващия петък и аз ще дойда — обеща му тя.

— Ето, това е моето момиче — засия той срещу нея.

„Не, изобщо не съм твоето момиче — помисли си тя. — Вече не.“

— Ще го заведем в клуба на Зиги — предложи Алиша. — Нали знаеш, че съм член.

* * *

Спалнята на Алиша беше над главния вход на Кавендън Хол. Отиде до прозореца и надникна между завесите. Видя, че колата на Адам се отдалечава по алеята, и си отдъхна.

След като закачи на стойката ръжена и машата, седна на фотьойла и потъна в него, изпълнена с благодарност. Огромното й облекчение, че Адам замина, никак не я изненада. От няколко седмици поведението му я тревожеше и присъствието му в дома й през изминалите шест дни от време на време беше непоносимо. До този момент не беше прекарвала с него толкова дни.

Той прекрачваше границите на добрия тон при различни случаи, държеше се прекалено фамилиарно с някои от близките й и поведението му я разтревожи. Освен това силното му собственическо чувство я задушаваше, ревността му беше неоправдана, а капризното му и блуждаещо държание беше обезпокоително и дразнещо. И не на последно място бяха неговите гневни изблици.

Потрепери, като си спомни как се разбесня само преди петнайсет минути. В действителност се изплаши от него. Наистина, за пръв път се случваше, но въпреки това се изплаши не на шега и се отдръпна от него.

Спомни си как пристигна миналия петък. Разпръскваше любезност и чар, сближи се със семейството й по време на чая и после на вечеря. Те го приеха сърдечно.

Дълбоко в себе си знаеше, че нейната леля, лейди Дидри изобщо не го хареса. Не че го показа, беше добре възпитана. Но Алиша почувства инстинктивно, че Дидри не беше запленена от Адам Фенъл.

Същата нощ правиха любов и той беше страстен и чувствен, както винаги, както и тя. Но на следващия ден призна пред себе си, че желанието й към него отминава.

Сега внимателно се зае да проучи как се стигна от сексуален копнеж до небесата до чезнещо желание, при това така ненадейно. Това начало на безразличие ли беше? Или защото се държеше като собственик и имаше труден характер? Тези негови черти ли отнемаха от сексуалната му привлекателност?

Изведнъж Алиша го видя какъвто беше преди малко — с почервеняло от гняв лице и с очи, студени като лед.

Мина й през ума, че не е такъв, за какъвто се представя. Чарът му беше фасада, която прикриваше труден, разстроен и объркан човек, и в края на краищата не си допадаха по темперамент.

Адам Фенъл не беше за нея. Сега беше обективна и го виждаше много ясно. Като си спомни седмицата през миналия септември, когато започнаха снимките за филма, си даде сметка, че тогава беше емоционално уязвима заради раздялата с Брайън Милър.

Очевидно Адам е забелязал и се е възползвал с любезност, малки подаръци, грижовно отношение и неприкрито възхищение.

Сексуалното им привличане беше истинско, непреодолимо, задоволявано нетърпеливо и ненаситно. Трябваше да си признае, че охотно стана негова партньорка в страстните им и изпълващи я със задоволство любовни срещи в леглото.

Въздъхна дълбоко. След това отиде в банята, за да се приготви за деня. Погледна красивия си пръстен и го завъртя на пръста. Замисли се как да скъса с Адам и откри, че няма представа.

* * *

Точно преди обяд Алиша отиде в синьо-бялата всекидневна и се зарадва, като видя Сесили и майка й Алис Суон. Алис изглеждаше изморена и съсипана, а Сесили беше бледа и тъжна. Момичето ги поздрави топло и като седна на дивана до Алис, взе ръката й.

— Добре че сте още тук, госпожо Алис — каза тя на жената, чието име носеше. — Когато на всички ни е тъжно, се утешаваме взаимно.

— Така е, Алиша. Тези, които остават, страдат и тъгуват, и тогава близките си помагат — потупа ръката й Алис.

Алиша се вгледа в Алис, после в Сесили и прибави:

— Иска ми се да бяха дошли родителите ми и най-вече мама. С леля Шарлот много се обичаха.

— Знам — отговори Алис. — Съгласна съм с теб. Шарлот й спаси живота и й помогна да преживее трудни времена…

— И ти, мамо — прекъсна я припряно Сесили. — Не съм забравила, че не я изостави и за миг, когато… беше болна тогава.

Алис се усмихна на дъщеря си, кимна и продължи:

— Именно защото бяха толкова близки с Шарлот, лейди Дафни се е разстроила дотам, че не е можела да пътува, както каза господин Хюго.

Умълчаха се за кратко, после Алиша погледна Сесили.

— Освен ако майка ми наистина е болна. Имам предвид от сериозно заболяване. Забелязах някои неща миналата година, преди да замине с баща ми за Цюрих.

— Какви неща? — сви вежди изненадано леля й.

— Забелязах, че понякога ръцете й трепереха. Започна да забравя. Когато я питах за дата на среща например, виждах, че се опитва да си спомни.

— Начало на деменция ли предполагаш, че има? — попита Алис Суон разтревожено. — Моля те, не и това.

— Казвам ви истината за поведението на мама, госпожо Алис. Но нито за миг не съм си помислила за деменция или паркинсон. Да си кажа честно, не мога да си обясня защо се държеше по този начин. Много пъти си говорихме с Чарли и според него тя е била крайно изтощена, когато заминаха миналото лято.

— Дай боже да си права — възкликна Сесили разтревожено.

Майка й се позамисли и после се обърна към Алиша:

— Знам колко си заета, Алиша. Подготвяш се за нов филм, но защо не намерите време с Чарли и не отидете да се видите с родителите си в Цюрих? — предложи тя. — Дори само за един ден. Ще разберете дали лейди Дафни наистина е болна, ще ви олекне. Пък и ако сте около нея в този тъжен момент, за нея ще бъде утеха.

— Аз мога да отида, ако Чарли е свободен. Не искам да ги посетя без него.

— Ами Андрю и Томас? — поинтересува се Сесили. — Останала съм с впечатление, че те редовно ходят при родителите ви. Нищо ли не говорят за здравето на майка си?

— Била добре, казват, само се чувствала изморена и била доволна, че е в Цюрих, далеч от Кавендън. Но те не са благонадежден източник на информация. — Алиша се нацупи и прибави: — Не забравяйте, че са мъже, и не обръщат внимание на подробностите. Те управляват лондонския клон на фирмата на татко и чуват само каквото им каже той, без да задават въпроси.

В този момент влезе Майлс с бащата на Сесили Уолтър Суон, най-големия му син и наследник Дейвид и по-малкия — Уолтър. Дейвид, сега на двайсет, се беше върнал от Оксфорд за погребението, както и осемнайсетгодишният Уолтър, който сега започваше да учи в университета.

След като поздрави, Майлс им напомни, че е време за обяд.

— Всички са се събрали и си говорят с Дидри, Уил и Робин.

Алиша почувства лекота, че е сама със семейството си. И точно в този момент осъзна, че присъствието на Адам постоянно я е притеснявало, понеже нито за миг не преставаше да наблюдава какво прави и какво говори.

Щом насядаха около масата и Ерик наля бяло вино, Майлс вдигна чаша и каза:

— Тъй като започва седмицата, през която ще оплакваме леля Шарлот, искам да кажа колко съм благодарен, че е установен този обичай в нашето семейство преди много години. Защото ни дава възможност да се утешаваме и да си спомняме Шарлот с обич в сърцата. След това ще се върнем към обикновения си живот и заобиколени от тази обич, ще бъдем в хармония със себе си.

Всички вдигнаха чаши и Гуен се обади:

— Тате, мога ли да вдигна тост с вода?

Майлс едва не се разсмя и отвърна:

— Разбира се, Гуен. Водата е изключително подходяща. — Погледна много сериозно и добави: — Бяло вино няма да получиш, тъй че забрави.

Всички се разсмяха и като забеляза, че е разочарована, Дидри, която седеше до племенницата си, я попита:

— Как е котенцето ти, миличка?

Гуен се усмихна радостно на Дидри.

— По-добре е. Като я прегледа утре ветеринарят, ще ни каже, че е оздравяло. Грижех се за него много, лельо Дидри.

Алиша мълчеше. Отговаряше, когато някой се обърнеше към нея, но главно наблюдаваше. Днес погледна на семейството обективно, с критичен поглед.

Всъщност нямаше почти нищо, за което да ги критикува. Те всички предизвикваха само възхищението й. За миг насочи внимание към Уолтър, бащата на Сесили, и видя в негово лице Хари. Също във внука му, осемгодишния син на Сесили, който носеше името му. Най-накрая се обърна към брат си Чарли, най-любимия й от всички.

Макар да знаеше, че много тъгува, се шегуваше както обикновено, и беше общителен както обикновено.

„Изглежда добре — помисли си тя. — Всъщност е много хубав с чупливата си коса и блестящите очи.“ Носеше черен блейзър и поло, любимата му комбинация. Тя често го дразнеше, че прилича на капитан на немска подводница, и той винаги се разсмиваше от сърце.

Спря поглед върху всеки от мъжете около масата. Веднага й направи впечатление, че бяха семпло облечени със старите си сака от туид или със спортни сака и с най-обикновени вратовръзки. У нито един нямаше нищо претенциозно или крещящо.

Алиша изведнъж си спомни забележката на Дидри в петък вечер, която неволно дочу. Реши да попита леля си за тази забележка и за мнението й за Адам Фенъл.