Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (18)

Седемнайсета глава

Докато отиваше към „Кларидж“, на Алиша й беше леко, че днес няма снимки. Беше петък, последният ден от септември, нейният почивен ден. Времето беше прекрасно. Радваше се, че се съгласи да обядва с Констанс Ламбер. Наистина имаше нужда да поговори с приятелката си и неин театрален агент.

Персоналът на хотела я поздрави сърдечно, като мина през фоайето. Констанс вече я чакаше и Алиша седна при нея. Веднага й направи впечатление колко шик изглежда Констанс, но пък тя винаги се обличаше изискано и стилно.

— Никой не е така елегантен като теб, Констанс. Виждам, че си с тоалет на „Суон“ — каза тя.

— Защо не? Благодаря за комплимента. Между другото, видях Сесили онзи ден в магазина в пасажа „Бърлингтън“. Веднъж в месеца идвала в Лондон, така ми каза. Спомена, че реорганизира бизнеса и че ще произвеждат само дрехи висша мода. Повече няма да шият конфекция. Заявих й, че е постъпила правилно.

— И аз й казах същото, когато през август бях в Кавендън. Какво пиеш, Кони? Шампанско? И аз ще изпия чаша.

Констанс се подсмихна.

— Не, пия джинджифилова бира. Помолих да ми я налеят в чаша за шампанско, защото като че ли така е по-вкусна. Разбираш ли, на диета съм в момента, но ще ти поръчам шампанско.

— О, не зная, щом ти няма да пиеш…

— Знаеш ли какво — прекъсна я Констанс, — ще ти правя компания. По дяволите, диетата! Трябва да вдигнем наздравица заради теб. В края на краищата работата ти през последните седмици била забележителна, така дочух.

Алиша кимна.

— Да, знам. Надявам се, че не съм обидила Адам Фенъл. Покани ме да гледам първите кадри една вечер миналата седмица, но аз отказах. Знаеш колко мразя да гледам редакторските копия. Не искам да се гледам на екрана, преди лентата да е абсолютно готова.

— Защо предполагаш, че може да си го обидила?

— Защото от няколко дена не съм го виждала, а той обикновено е много внимателен с мен.

Констанс сви вежди.

— Знам, че не желаеш да гледаш предварителния материал и съм сигурна, че това е вписано в договора ти. После ще проверя. Знам, че е говорил с Феликс за твоето изпълнение и е бил във възторг, дори намекнал, че иска да те ангажира за следващия си филм. Не се притеснявай. — Изведнъж й хрумна нещо друго: — Да не би Адам да те интересува?

Алиша я погледна сепнато и почувства, че по лицето й плъзва червенина. За секунда загуби дар слово, след като неочаквано осъзна колко много се интересува от него. Кимна едва-едва.

Констанс се усмихна с разбиране, повика сервитьора и поръча две чаши шампанско „Вьов Клико“, след това се облегна и се загледа внимателно в Алиша.

— Значи искаш да научиш всичко за него, нали не греша?

— Предполагам — отвърна тихо Алиша.

— Първо, най-важното. Не е женен и никога не е бил, доколкото знам. Малко по-възрастен е от теб, някъде около четирийсетте, мисля.

Алиша най-накрая се усмихна.

— Радвам се, че не е женен. Бягам от женени мъже като от чума. Откога е във филмовия бизнес?

— От около десет години, не повече. Жъне големи успехи и бързо се издига. Работеше при Корда. Не знам колко дълго, но сър Алекс го покровителстваше. Сега вече работи самостоятелно, Феликс казва, че е като цар Мидас, каквото пипне, го превръща в злато, филмите му печелят винаги награди и което е най-важното, всичките са касови.

— Известно ми е и затова съм доволна, че приех ролята. — Алиша се поколеба за момент и после попита: — Има ли жена в живота му?

— Знаеш как е в шоубизнеса. Винаги има много клюки. И ще прибавя още една. Когато съм го срещала по разни приеми и премиери, винаги е сам или с компания. Никога не съм го виждала под ръка с жена, скъпа.

— Беше много мил с мен, Констанс, очарователен. С Марио ми изпратиха цветя първия ден. Това е нещо нормално, след като изпълнявам главната женска роля. Но следващата седмица Адам ми изпрати малък букет от бели рози. Имаше и бележка. На нея пишеше само „Поздравления, Адам“. Надниква няколко пъти в гримьорната ми и ми казваше само: „Здравей, успешна работа“. Или нещо подобно. После, след като не приех поканата му, повече не го видях.

Констанс поклати глава.

— Това е необяснимо. Досега само те е хвалил. Може би е заминал по работа до Лондон и не е в студиото. Искаш ли да поразпитам?

— О, не! В никакъв случай. Ще се почувствам крайно неловко, ако той разбере, че разпитвам за него.

Алиша млъкна, когато се появи сервитьорът с шампанското. Двете се чукнаха.

— За теб, скъпа моя, мисля, че те очаква голям успех.

Алиша я погледна дръзко.

— Мъжа ли имаш предвид или филма?

— Всъщност имам предвид и двете. — Констанс отпи глътка шампанско. — Май че доста си заинтригувана от Адам? Ще излезеш ли с него? Ще провериш дали ще излезе нещо.

Алиша кимна.

— Знам, че само преди два месеца плачех за Брайън и за начина, по който ме заряза. Изплаках си очите. Всъщност плаках на рамото ти. Все пак се съвзех, когато в Кавендън премислих всичко. Осъзнах, че поведението му е било ужасно. Неприемливо.

— След това започна нов филм и срещна Адам. И какво?

Констанс повдигна изразително вежда.

— Харесах го още първия ден в студиото. След това открих, че ме очарова. Той има харизма, красив е… — Алиша се прокашля и добави: — През изминалите десет дни, се улових, че когато вечер се прибера вкъщи, мисля за него. Постоянно. И всеки път, когато го срещах случайно на снимачната площадка или навън, чувствах… — Тя млъкна, после прошепна: — Че го харесвам.

— Разбирам те. Много жени биха се чувствали по същия начин. От глава до пети е мъж. Виж, имам план. Ще накарам Феликс да го покани на вечеря. Да кажем следващия петък, понеже тогава си свободна.

— Съгласна съм, но той дали ще приеме?

— Ако не е зает, ще приеме. Винаги е приемал нашите покани и винаги ни кани… — Констанс млъкна и промълви: — Не трепвай дори с едно мускулче и не обръщай глава. Адам влиза с агента Боб Грифин. Не ни видя, но като седне, ще ни види.

Алиша не можеше и дума да обели. Гледаше Констанс, която хвана ръката й и избъбри:

— Боже мой, трепериш като лист.

Адам и театралният агент седнаха в другия край на салона. Адам веднага ги забеляза. Каза нещо на агента, стана и се запъти към тяхната маса.

— Радвам се да те видя, Констанс, теб също, Алиша. На мен и на Марио работата ти ни харесва изключително много.

Той й се усмихна и впери сивите си очи в нейните.

— Благодаря.

Алиша се изненада, че гласът й е нормален и че не може да отмести погледа си от него. Констанс се възползва от момента:

— С Феликс говорихме за теб, Адам. Искаме да поканим теб и Алиша днес на вечеря. Той ще ти се обади. А може би вече ти се е обаждал. Но след като се срещнахме, дали по някаква случайност не си свободен тази вечер?

— Не и преди осем и половина. В шест и половина ще дойдат при мен приятели за по питие. Хрумна ми нещо. Може би ще дойдете и вие. После четиримата ще отидем да вечеряме.

— Чудесно — възкликна Констанс. Погледна Алиша: — Приемаш ли, скъпа?

— С удоволствие — отговори тя и най-после успя да откъсне поглед от лицето на Адам.

Той погледна Констанс и й отправи най-чаровната си усмивка.

— Чудесно. Знаете къде живея, нали, Констанс? С Феликс сте идвали при мен на гости и преди.

— Да, знаем. На Бриан Скуеър.

Той кимна.

— До скоро, Констанс, Алиша.

Той се върна на масата си и веднага подхвана разговор с агента.

Констанс отбеляза:

— Боже мой! Ти наистина бурно реагираш, когато е до теб. Той също. Забелязах, че не може да откъсне поглед от теб. Какво щастливо съвпадение, и Адам да дойде тук за обяд, нали, скъпа?

— Да, колко невероятно. Наистина ли говорихте с Феликс за него тази сутрин?

— Не. Поканих го спонтанно, възползвах се от момента. По-късно ще обясня на Феликс. Да погледнем менюто и да си поръчаме.

— Не съм особено гладна, Констанс, смутих се, когато Адам се появи внезапно.

— Той наистина те вълнува — промърмори Констанс.

— Много — прошепна Алиша.

— Ще запазя маса в „Савой“. Каръл Гибънс и неговият оркестър… идеално. Ще бъдеш в прегръдките му до десет тази вечер. Имам предвид на дансинга.

* * *

— „Алиша Стентън на скалите.“ — Виктория прочете на глас заглавието, погледна художествения редактор на списание „Елеганс“ и се разсмя. — Добре измислено, Тони. Харесва ми.

— А пък аз бях поразен от твоите фотографии, както знаеш. Има нещо грандиозно в монолитите и са страхотен фон за вечерната рокля от розов тюл, цялата искряща от златисти пайети. Съчетание на сурова природа с нежност… грамадните скали сякаш изскачат от страницата.

Като продължаваше да се усмихва, Виктория заразглежда фотографиите в макета на списанието, който Тони току-що беше завършил.

— Доволна съм, че Алиша облече червена копринена рокля за снимките в лабиринта. В контраст със зеленото, изпъква. Качих се на стълба, за да снимам.

Тони дел Ренцо кимна.

— Досетих се, мила — захили й се той. — Надявам се, че заглавието не е твърде сълзливо. „Загадките на лабиринта.“

— Мисля, че е забавно. Какво каза Мелинда?

— Разсмя се и одобри цялата поредица, преди да замине за Париж. Помоли ме да ти предам това писмо. — Взе плик от бюрото си и й го подаде. — Предполагам, че е новата ти задача.

— Имаш ли някаква представа каква е?

— Смътна. Прочети го.

Виктория извади бележката от главната редакторка и започна да чете:

Скъпа Виктория,

Поразена съм от снимките на Алиша. Поздравления. Тони също допринесе за твоя успех с талантливото си оформление. Имам намерение да публикувам статия за Кристофър Лангдън, най-великият британски герой от войната. Прочети за него. Планирай фотосесията. Той се е захванал с благотворителност в полза на ветераните от войната. Статията ще бъде много сериозна. Мисли „герой, храброст, герой“. По-късно ще говорим.

Приятен уикенд,

Мелинда

Виктория препрочете бележката и се втренчи в Тони.

— Кристофър Лангдън не е ли инвалид? — Нацупи се и добави: — Парализиран е, ако си спомням правилно.

— Не напълно, доколкото разбрах.

— Очаква ме трудна сесия, какво ще кажеш? Мъж в инвалидна количка не ми дава много възможности.

Почувства се неловко, но беше и заинтригувана.

— Мисля, че трябва да бъдеш изобретателна. Това не е проблем за теб, Вики.

Виктория се отдръпна от дългата работна маса, където беше разположен макетът на списанието, и седна на един стол. Тони застана зад своето бюро и се загледа в нея.

— Не бъди толкова мрачна, пиленце, ще се справиш. Очевидно той е много чаровен.

Тя попита с дълбока въздишка:

— Знаеш ли къде живее? Имам чувството, че е в провинцията.

— Не, Кристофър Лангдън има къща близо до Хампстед Хийт. Според Мелинда имало хора, които ще ти помогнат — физиотерапевт и секретар. Каза ми още, че имало красива градина. Значи не липсват възможности, мисля.

— Мелинда откъде знае толкова много за неговото домакинство?

— Кристофър Лангдън е спасил живота на брат й по време на войната. Били са приятели и заедно са служили в Кралската военна авиация. Тя иска да помогне на Кристофър в неговата благотворителна дейност — обясни Тони. — Не го познава добре, но предполагам, че е опипала почвата.

— Ако ме запознае с брат си, той може да ми подхвърли някоя полезна идея.

Тони направи гримаса и поклати глава.

— Опасявам се, че е невъзможно. Брат й Рони почина миналата година. Той така и не се възстанови от травмите си.

— О, колко тъжно. Съжалявам. — Виктория стана, пъхна бележката в джоба си и се запъти към вратата. — Ще проуча случая и ще се постарая.

— Знам, пиленце. Затова те обичам. Толкова много влагаш в работата си, че нямам думи.

— Благодаря, Тони. Благодаря ти и че с твоя помощ снимките станаха превъзходни.

Виктория се върна в кабинета си, седна на бюрото и нахвърли няколко бележки за Кристофър Лангдън, после направи списък на хората, които биха й помогнали с информация. На първо място Чарли, също и Елизе.

Тази вечер щяха да се срещнат на вечеря и тогава щеше да я разпита. Виктория се досети за лейди Дидри, която познаваше всички, след това за чичо Хари, който също беше служил в Кралските военновъздушни сили.

Телефонът й зазвъня и тя веднага го вдигна.

— Виктория Браун.

— Вики, Елизе се обажда. Проверявам дали уговорката ни за тази вечер важи.

— Запазих маса в „Льо Ша Ноар“, ако нямаш нищо против.

Чу тракането на пишещи машини и шума в редакцията.

— Чудесно, но не мога да дойда преди осем. Още пиша една заплетена статия.

— Именно за осем запазих масата. Предположих, че ще си заета до късно. Преди да затвориш, искам да те попитам за Кристофър Лангдън.

— Той е един от най-големите герои от войната. Изпълнил е стотици мисии над Германия, или нещо подобно, и е бил много смел. Защо питаш?

— Трябва да го снимам за списанието.

Елизе позамълча, преди да промърмори:

— Божичко, това ще е трудно! Той е в инвалиден стол.

— Трябва да бъда изобретателна, така ми каза Тони. Е, ще бъда. До довечера, Елизе.