Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (37)

Трийсет и шеста глава

Преди да слязат в трапезарията, за да съобщят на семейството за трагичната смърт на леля Шарлот, Майлс и Сесили се усамотиха за малко в тяхната всекидневна, до спалнята им.

Сесили веднага се хвърли в прегръдките му и двамата се притиснаха един до друг. Разплакаха се, изпълнени със скръб за тяхната скъпа леля Шарлот. Тя беше още една от жените Суон, които бяха посветили живота си на фамилията Ингам и на Кавендън.

Шарлот беше обичала двама мъже Ингам и за единия, бащата на Майлс, се беше омъжила, и беше станала майка на децата му, след като първата му жена го изостави.

В известен смисъл Шарлот беше майка на много Суонови, които живееха в околните села, беше глава и на двата рода, положение, каквото до този момент никой не беше заемал.

Най-накрая се разделиха и Сесили каза:

— Много ми е тъжно, Майлс, че леля Шарлот е била сама. Иска ми се да беше някой при нея, да й беше държал ръката.

— Вероятно смъртта е била мигновена — отговори тихо Майлс с натежало от скръб сърце. — Сигурно се е спънала, паднала е и си е ударила главата в ръба на решетката на камината. Разбирам те, скъпа, но трябва да организираме погребение, с което да почетем нея и живота й. Нейният дълъг живот, беше на осемдесет и една, Сеси.

— Да, Майлс. Животът, който изживя с радост.

— Хайде да съберем семейството. Така набързо изчезнахме, че сигурно се чудят какво става.

Сесили избърса сълзите си с носна кърпичка.

— Щом съобщим на всички у дома, ще се обадя на моите родители.

— А пък аз ще се обадя на Дулси, Дидри и Дафни. Дулси едва ли ще може да дойде от Лос Анджелис, но Дидри веднага ще се върне от Женева, сигурен съм. Колкото до Дафни, не се осмелявам да гадая. Напоследък сестра ми се държи много странно.

— Погребението след три дни ли ще бъде, Майлс? Няма ли да чакаме Дулси и Джеймс?

— Това е традиция в рода Ингам, Сеси. Погребваме мъртвите си на третия ден от смъртта. След това ги оплакваме една седмица. Само най-близките.

— Хайде да слезем долу, преди да съм се разридала.

Майлс я хвана за ръка и прошепна:

— Смелост, Сеси. — Целуна я по страната. — Аз имам теб и ти мен, благодаря на Бога.

Когато застанаха на вратата на трапезарията, всички впериха погледи в тях. Бяха разтревожени. Чарли пръв попита:

— Вуйчо Майлс, какво се е случило? Нещо лошо ли?

— Да. Елате в библиотеката и ще ви обясня.

Майлс и Сесили прекосиха фоайето и влязоха в библиотеката. Останалите ги последваха. Майлс си спомни как баща му заставаше пред камината, когато трябваше да съобщи нещо важно, и той също застана пред камината. Помоли Сесили да седне на креслото до него.

След като всички насядаха, Майлс каза с тих, сериозен глас:

— Съжалявам, че трябва да съобщя много печална новина. С леля Шарлот през нощта се е случило нещастие. Много ми е тъжно, но тя е мъртва.

Чу се ахване като в хор и някой извика:

— Не! Не!

Майлс осъзна, че племенницата му Анабел извика, и сгърбвайки се, се разплака.

— Какво по-точно се е случило? — попита Чарли с разтреперан глас и насълзени очи.

— Изглежда, че е станала през нощта и лошо е паднала — обясни Майлс. — Пеги я е намерила тази сутрин до камината. Предполагаме, че е ударила главата си в ръба на металната решетка. Повикахме д-р Атоуей да прегледа тялото и да напише смъртен акт.

Чарли кимна и очите му отново се напълниха със сълзи.

— Ще телефонирам на мама и татко в Цюрих, нали, вуйчо Майлс?

— Аз им телефонирах, Чарли. Говорих с тях и деликатно им поднесох новината. По-късно пак ще им се обадя. Ще се обадя на Дидри в Женева и на Дулси в Америка. Ще помоля родителите ти да дойдат на погребението.

Алиша беше шокирана. Беше бледа, очите й блестяха от сълзи. Гласът й трепереше, когато попита:

— Кога ще бъде погребението, вуйчо Майлс?

— След три дни — отговори той тихо.

Тя се сепна и възкликна:

— Но Дулси и Джеймс няма да могат да дойдат!

— Знам, че няма да могат. Но това е традиция в дома Ингам. Три дни. Тази традиция още се спазва и винаги ще се спазва. Трябва да открия всички наши деца, онези, които учат в университет, и онези, които са в пансиони, за да си дойдат вкъщи веднага.

— Има ли нещо, което мога да направя, вуйчо Майлс? — попита Чарли, както винаги готов да помогне.

— Да, Чарли, обади се в местното погребално бюро, преди да позвъниш на родителите си. Обясни им, че имаме нужда от услугите им. Благодаря, Чарли.

Освен това Майлс знаеше, че на всеки трябва да намери работа, за да се разсейват.

— Аз какво да направя? — попита Алиша и като си напомни, че тя е една Ингам, жена воин, се стегна.

— Мисля, че Сесили и Алис ще имат нужда от помощ за цветята, с които ще се украси църквата.

Майлс погледна жена си.

— Да, Майлс, ще направим украсата — отвърна Сесили и погледна Анабел. — Анабел, можеш ли да посъветваш вуйчо си за музиката по време на службата? Вие с леля Шарлот имахте еднакъв музикален вкус и любими пиеси.

— Ще му кажа каква музика предпочиташе леля Шарлот — отговори момичето. — Освен това искам аз да свиря в църквата.

— Мога ли да направя нещо? — попита Адам. — Искам и да поднеса съболезнованията си, Майлс. Много съжалявам за кончината на леля Шарлот. Беше толкова мила дама.

* * *

Д-р Атоуей пристигна с една от неговите медицински сестри и Сесили ги заведе в стаята на леля Шарлот. След като обясни как Пеги е открила графинята на пода до камината, тя ги остави да си свършат работата.

След това отиде да телефонира на майка си и много деликатно й съобщи новината. Чу как майка й сподави сълзите си и попита:

— Мамо, да дойда ли при теб за малко?

— Не, не, Сесили, аз ще дойда. Искам да видя Шарлот, преди от погребалното бюро да отнесат тялото й. Кога ги очаквате?

— Не знам. Майлс помоли Чарли да ги повика. Защо не дойдете с татко? Ще бъдем заедно, ще хапнем нещо за обед.

— Едва ли ще мога да сложа и залък в устата си… — Алис се разрида.

— Разбирам, мамо — отвърна много тихо Сесили. — Ще ви чакам с татко. Просто елате, ще бъдем заедно, ще се утешаваме. Майлс каза на прислугата. Сега е с Хари.

След като затвори телефона, тя отиде в кабинета на Ерик, който се намираше на няколко крачки от кухнята. Когато почука и влезе, той веднага се изправи.

— Как си Ерик? — попита Сесили. Той беше Суон и неин братовчед. Седна на стола пред бюрото. — Сигурно за теб утрото беше тежко.

— За всички беше тежко, милейди. Много обичах леля Шарлот. Когато бях малко момче, винаги беше много мила с мен. Толкова внезапно си отиде, затова сме в шок. Тя ще ни липсва, помни ми думите.

— Знам. — Сесили се загледа в него и след кратка пауза добави: — Ние, Суонови винаги трябва да се поддържаме, да бъдем заедно и да бъдем смели.

— Така е, поддържаме се и сме смели.

— Много преживяхме, ти и аз, Ерик, и винаги бяхме заедно.

— Ще пристигнат ли гости тази вечер, милейди?

— Тази е една от причините да дойда при теб, Ерик. Ще пристигнат трима. Господин и госпожа Ламбърт, които ще представляват сър Джеймс и лейди Дулси, и госпожица Чалмърс. Но това са само гостите, които аз съм поканила. По-късно ще знам повече. Ще сервираме лека вечеря.

Очите на Сесили изведнъж се напълниха със сълзи и тя поклати глава объркано.

— Не мога да повярвам, че организирам това погребение с теб. Вчера пихме чай с леля Шарлот. Струва ми се нереално, че вече я няма.

* * *

Сесили прекосяваше фоайето, за да отиде в библиотеката, когато видя д-р Атоуей и медицинската сестра на стълбището. Като слязоха, лекарят каза:

— Бих искал да говоря с Негова светлост, лейди Мобри. Ще бъдете ли така любезна да ме заведете при него?

— Разбира се — отговори тя и погледна сестрата.

— Удобно ли е госпожа Фрейн да почака тук, милейди? — попита лекарят.

Сесили се усмихна на сестрата и я покани да седне на един стол. После заведе д-р Атоуей в библиотеката и отиде при Майлс, който беше на бюрото си.

— Лекарят изглежда е приключил с прегледа.

Майлс се изправи и се обърна към лекаря:

— Заповядайте, д-р Атоуей, да седнем до камината.

— Вашите предположения, че графинята е паднала, са правилни, лорд Мобри. Точно това се е случило.

— Разбирам — отговори Майлс. — Нещастен случай.

— Да, било е нещастен случай. Преди две седмици графинята дойде при мен за контролен преглед. Тогава ми каза, че понякога се чувства замаяна, оплака се и че краката й не я държат. Тогава я изследвах за вертиго, но установих, че не страда от това заболяване. Симптомите се дължаха на възрастта й.

— Съгласен съм с вас — каза Майлс. — И все пак възрастта не й личеше. Умът й беше остър не по-малко отколкото моя. Беше пълна с енергия.

— Знам, лорд Мобри — отговори лекарят. — Слабостта в краката и замайването не могат да бъдат забелязани от друг, освен от лекар, Ваша светлост.

— Благодаря ви, че веднага дойдохте. Много съм ви признателен, както и лейди Мобри. Заповядайте на погребението в сряда, ако, разбира се, имате време.

— Ще дойдем с госпожа Атоуей, милорд. Приемете най-искрените ми съболезнования. Знам колко много ще ви липсва графинята. Беше прекрасна жена.

— Благодаря — казаха Сесили и Майлс почти едновременно.

— Смъртта на графинята е вследствие на удара по главата, когато е паднала. Ето смъртния акт.

* * *

Църквата в селото Литъл Скел беше претъпкана. Всички обитатели на трите села се бяха събрали отрано.

Алис Суон беше поканила Джинивра и семейството й и те бяха застанали най-отзад.

На първите пейки седяха Ингамови, Суонови и Джолионови, които се бяха сродили с тях чрез брака на тяхната племенница Палома с Хари Суон. Виктория седеше до Хари, а до нея Кристофър Лангдън с инвалидната количка. Беше се срещал няколко пъти с леля Шарлот, бяха се сприятелили и затова пожела да дойде.

На първия ред бяха Майлс, Сесили и техните деца Дейвид, Уолтър, Вениша и Гуен. Тя седеше до леля си лейди Дидри, нейния съпруг Уил и братовчед й Робин. След това се редяха Чарли Ингам Стентън, сестра му Алиша Ингам Стентън, близнаците Андрю и Томас и по-малката им сестра Анабел. Адам Фенъл седеше в края на реда.

Адам беше елегантен както винаги. Носеше снежнобяла риза, черен костюм и вратовръзка. Изглеждаше спокоен. Но жуженето в главата му беше започнало. Почувства, че е възможно да го нападне един от неговите пристъпи, и тогава животът му ставаше труден. Надяваше се да не стигне дотам.

За момент не съзнаваше какво става около него. Това се дължеше на гласа на Джак Тротър, който му нашепваше да не се поддава на своята истерия. „Трябва да бъдеш силен, момко. Да се владееш. Умен си. Можеш да успееш… Дръж се…“

Точно това ще направи сега. Но не разбираше защо всички говореха, че леля Шарлот е паднала. Не искаше тя да го разкрие. Всичките му планове щяха да се провалят, ако беше…

Анабел нещо му говореше.

Пое дълбоко дъх и като се съсредоточи върху сестрата на Алиша, се овладя.

— Извинявай, Анабел, бях се разсеял.

— Тъкмо ти обяснявах, че трябва да вървя. Хората още идват, но е време да свиря.

Тя се усмихна, стана и отиде до олтара, където от едната страна беше пианото. Започна да свири химна „Ерусалим“, който смътно му беше познат.

Адам се облегна и се овладя, както го беше учил Джак. Когато се огледа, остана изненадан, че са се събрали толкова много хора.

* * *

След като всички седнаха, Анабел престана да свири и пасторът каза няколко думи.

Майлс пръв говори за Шарлот и нейния живот, за това от какво жизненоважно значение е била за всички тях.

След Майлс говори Уолтър Суон, бащата на Сесили. Шарлот беше негова братовчедка и той отбеляза всеотдайността й към семейството. Хари, братът на Сесили, беше следващият Суон, който говори. След трогателно възпоменание разказа няколко забавни случки от техните градински преживелици, които предизвикаха смях през сълзите.

Когато дойде ред на Чарли, той говори с пламенни думи за Шарлот като глава на рода. След това обясни, че майка му, лейди Дафни, която беше много близка с леля Шарлот, така е била разтърсена от неочакваната смърт, че се е разболяла и не е могла да пътува. Но тук бяха нейните деца и техният баща Хюго Стентън.

По молба на Майлс Чарли също съобщи, че лейди Дулси, нейният съпруг сър Джеймс и техните деца, не присъстват, понеже са в Лос Анджелис.

Най-накрая се изправи Сесили. С нейния ясен и нежен глас говори за Шарлот като за своя наставница, за ролята, която беше изиграла в живота й, и как й беше помогнала да постигне мечтата си. Говори и за нея като за жената, която беше обединила двата рода чрез брака си с покойния граф. Най-накрая рецитира любимия псалм на леля Шарлот, преди Анабел да засвири отново:

— Господ е Пастир мой, от нищо не ще се уплаша…