Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (30)

Двайсет и девета глава

Каквото и да се случваше в личния й живот, Алиша беше типична актриса професионалистка и работата й винаги беше на първо място. Така че си наложи да изхвърли от ума си и яда към Адам, и обидата, че от дни не й се беше обаждал. В действителност откакто се скараха.

Но пък знаеше, че и на никой друг не беше се обаждал. Дори Марио, продуцент и негов съдружник, недоумяваше защо той не се обажда.

Разказа на Чарли всичко това в бара на Сийджи Клъб в Мейфеър.

— Във всеки случай тези дни бях много заета и работата ме утешаваше — добави тя. Вдигна чашата шампанско и се чукна с Чарли. — За теб, скъпи, и за новата ти книга. Знам, че ще има голям успех.

— И твоят филм ще стане хит. — След глътка шампанско продължи: — Така си отдъхнах, като предадох коректурите днес. Сега мога да помисля за следващата си книга.

— За бога, Чарли, веднага ли? Ненаситен си.

— Имам идея, която искам да разработя, но ще я обсъдя с леля Дидри. Но да се върнем на Адам Фенъл. Според мен неговото мълчание не е намек за нещо сериозно, като например да скъса с теб. Преди всичко той е в Ню Йорк и часовата разлика е голяма.

— Съгласна съм с теб. — Алиша позамълча, поклати глава и сви устни. — Става въпрос за това, че се държа така детински ревниво, като че ли съм негова собственост.

— Ах, скъпа моя, такива са мъжете. Или по-скоро такъв е мъжът, влюбен в теб. Освен това мисля, че има много сериозни намерения.

Тя сви вежди.

— Така ли?

— Залагам последното си пени, че не греша, хлапе — промърмори той, наричайки я както в детството им. — Трябва да призная, че харесвам Адам много и мисля, че си подхождате.

— Ако те чуе, ще вземе да се надува — отвърна му тя със саркастичен тон.

Чарли погледна внимателно сестра си и отбеляза:

— Говориш така, сякаш блясъкът на твоя идол е помръкнал. Да не би да си охладняла? Не си ли вече във възторг от него?

Гласът му прозвуча така мрачно, че тя се разсмя и отговори бързо:

— Не съм охладняла, нито съм разочарована. Само отбелязвам, че малко се ядосах, когато не ми повярва, че съм с теб. Това израз на недоверие ли е?

— Донякъде, предполагам, но, от друга страна, сигурно е бил разочарован, че не те е чул, след като е копнял да поговори с теб. Може би през целия ден. М-м-м, да си го кажем направо, влюбените мъже оглупяват.

Алиша се усмихна на Чарли и вдигна чашата си.

— Тази вечер ми е позволено да изпия само тази чаша, Чарли. Утре ще снимам много важна сцена и трябва да изглеждам добре, гласът ми да е ясен и да не бъркам репликите.

— Не се страхувам за теб. Ето че имам възможност да кажа, че ти свалям шапка. Откакто стана на двайсет, работиш като вол. Превъзходна актриса си и сега е твоето време. Вярвам, че ще получиш висока награда за таланта и усърдието си.

— Благодаря ти. Но това, с което наистина се гордея, е, че почти не съм преставала да работя. И аз като теб сама се издържам. Никога не съм искала финансова подкрепа от родителите ни, ти също.

— Така е. И предпочитам сам да се издържам. А те как са? Имаш ли новини от тях?

— Миналата седмица получих писмо от мама. Пожелава ми успех с филма. В момента ми се струва, че са добре. Като че ли нещата са се уталожили след кавгата през лятото, макар че тя не пише нищо за връщане. Като че ли държи на мнението си.

Чарли кимна.

— Онзи ден говорих с татко и той намекна, че ще останат в Цюрих до пролетта.

— Сесили ще се разстрои, ако не се върнат в Кавендън за Коледа. Но какво можем да направим? — Тя сви рамене и погледна часовника си. — Моля те, Чарли, да отидем да вечеряме. Не искам да стоя до късно.

— Разбира се.

Излязоха от бара и отидоха в трапезарията. Настаниха се и той поръча за себе си още шампанско, но Алиша се примири с чаша вода. Понеже искаше да прекрати разговора за Адам, го попита какви са плановете му за Коледа.

— Като се заговорихме за родителите ни, си спомних, че идва Коледа — започна Алиша. — Доколкото разбрах, те ще останат в Цюрих. Дулси и Джеймс са в Лос Анджелис. Все пак може да се върнат, ако Джеймс приключи със снимките.

— Да си призная, Алиша, не ми се ходи в Цюрих — сподели Чарли. — Знаеш, че обожавам коледите в Кавендън. Малко съм консервативен предполагам и ще си бъда у дома в Йоркшир. А ти?

— Адам спомена нещо за Бевърли Хилс и това наистина е проблем за мен по същата причина. Предпочитам да бъда в Кавендън, а и не искам леля Сесили и чичо Майлс да се почувстват изоставени от всички нас.

— Съгласен съм. Леля Дидри, Робин и чичо Уил ще бъдат там, и леля Шарлот, разбира се.

— Коледа не е толкова далече — промълви Алиша, чудейки се дали Адам ще се сърди, ако не замине за Лос Анджелис. „И утре е ден, после ще му мисля“ — реши тя.

Чарли забеляза, че сервитьорът идва към тях.

— Ето ги и нашите скариди. Алиша, защо се умисли? Или си разстроена?

— О, нищо, забрави… Просто се чудех дали Адам ще създава проблеми за Коледа.

— Покани го в Кавендън. Няма да откаже. Никой не би отказал.

* * *

На следващата сутрин колата на студиото взе Алиша рано сутринта и в шест часа тя вече пътуваше. Беше четвъртък, денят на най-важните за седмицата снимки. Не като продължителност, но като ключов момент във филмовия разказ. Както често се случваше, сцената не се снимаше в логичната последователност. Едва при монтажа с нея щеше да завършва филмът.

Съвсем целенасочено избягваше да мисли за Адам. Вместо това си спомни Виктория. Беше много любопитна какво ще се случи с нея през уикенда в Кент.

Двете се върнаха заедно в Лондон и Виктория й разказа за клуба за ветерани и за работата, с която Кристофър искаше да се заеме.

В случая най-хубавото беше, че благотворителността ще помага на войници, моряци и летци.

„Добър човек“ — помисли си Алиша и усети, че се отпуска и успокоява, като разбра изведнъж, че на прочутия герой от войната може да се има доверие. Постъпваше както трябва. Беше благороден и достоен човек.

Беше казала на Виктория, че отговорността е нейна, но сега размисли. Кристофър нямаше да разреши. Той беше наясно с всички усложнения, съзнаваше до къде стигат възможностите му и какви са последствията от една връзка с жена. Знаеше, че всяка жена, която приеме да бъде с него, ще се изправи пред огромни отговорности. Почувства инстинктивно, че с него Виктория ще бъде закриляна.

* * *

Щом пристигна в студиото, Алиша съблече палтото си, свали тюрбана от главата си и отиде при гримьорката, която я очакваше.

Мислите на Алиша се рееха от Виктория към майка й в Цюрих, която й липсваше, после към Сесили и неизбежно към Кавендън. През уикенда пак щеше да отиде там и да прочисти гардероба си, както беше обещала на леля си. Преди Коледа събираха дрехи от всички и ги подаряваха на семейства в нужда, и това беше традиция.

Като се замисли за дрехи, неминуемо си спомни и за кралската прожекция, която вече не беше толкова далеч. Представи си своите бижута, разсъждавайки кое ще подхожда най-много на балната рокля от тюл. Замисли се и за бижутата на Кавендън, и осъзна колко мъчително е било за майка й да гледа как новото време променя дома й.

Когато гримът й беше готов, Алиша отиде при фризьорката, после се върна в своята гримьорна. Мариет, нейната гардеробиерка, я чакаше и за минути беше облечена и готова за снимачната площадка. Там я посрещнаха екипът, режисьорът Пол Доулинг и изпълняващият главната мъжка роля Андрю Ванс.

Алиша притежаваше специален талант, който й даваше предимство пред другите актьори. Имаше изключителна памет, всъщност фотографска памет. Учеше репликите наизуст много бързо, запомняше ги без грешка и това й даваше възможност да се концентрира изцяло върху играта.

Асистентът извика:

— Осветление!

След него викна Доулинг:

— Камера!

Сцената се разиграваше в селска кухня. Алиша и Андрю стояха в средата на стаята. Тя започна първа да говори — меко и нежно. Андрю беше неин любовник във филма и тя му съобщаваше, че ще се върне при съпруга си и семейството си. Че трябва да се разделят, и че тя го напуска.

Андрю, също много добър актьор, реагира на мига. Първо се смая, след това едва не се разплака, после се разгневи и накрая очите му пак се напълниха със сълзи.

Изведнъж започнаха крясъците. Гневът му се разрази. Думите ставаха все по-тежки, по-злобни, по-жестоки и изречени още по-високо. Имаше и сълзи. Тя изкрещя, когато той грубо я сграбчи. Тя се задърпа и се освободи.

Най-накрая беше сцената с гневното излизане на Андрю. Алиша остана сама в кухнята, сълзите се стичаха по лицето й.

Беше сигурна, че сцената няма да има нужда от дубъл. За нейна изненада повториха сцената три пъти, преди режисьорът да остане доволен. Най-после той викна:

— Стоп! Край на снимките.

Преди Пол да си отвори устата, за да поздрави своите двама актьори, някой от екипа започна да ръкопляска и да вика:

— Браво! Браво!

Всички се заоглеждаха озадачени.

Алиша първа го видя. Адам Фенъл излезе на светло, блестящ както винаги. Снежнобяла риза. Безупречен тъмносин костюм. „Без нито една гънка от главата до петите“ — помисли си тя.

Усмивката му беше обезоръжаваща, докато отиваше право към нея. Прегърна я и я целуна по устните. Тя се поддаде на първия порив и отвърна на целувката, дори със страст.

Около тях започнаха да подсвиркват, да подвикват и да ръкопляскат. За миг Алиша си помисли, че никога няма да престанат. Екипът с искрено вълнение наблюдаваше как магията и илюзията от сцената се разпростират в реалния живот. Та не правеха ли точно това? Не създаваха ли илюзии? Най-неочаквано магията на киното се превърна в реалност.

Когато най-накрая я пусна, Адам взе лицето й в длани, загледа се дълбоко в очите й и каза разкаяно:

— Съжалявам, безкрайно съжалявам. Бях много зает, но успях, Алиша. Осигурих пари за твоя следващ филм, скъпа моя.

Усмихна й се, докосна страната й и се запъти към режисьора.

Изненадана от думите му, го изпрати с поглед. Значи е намерил пари за „Опасна личност“. Потръпна от радост. Продължи да го наблюдава, когато отиде при Андрю и очевидно го поздрави. След това разговаря с оператора, всъщност с всички от екипа. Смееше се и им демонстрираше, че е благодарен продуцент. Огледа се, питайки се къде е Марио, но никъде не го зърна.

„Това има голямо значение — помисли си тя. — Той съзнава, че съчетаните у него чар и общителност влияят, и знае, че ще влияят.“ Може и да беше техен шеф, но им беше и приятел. Свестен колега, който изразяваше своята благодарност.

Обичаше Адам заради умението му да ги накара да се чувстват добре. Гневът й премина, обидата беше забравена и тя се изпълни с възхищение към него.