Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (39)

Трийсет и осма глава

Алиша настигна лейди Дидри във фоайето. Тя вървеше с детето за ръка и леко наведена го слушаше какво й говори.

— Извинявай, лельо Дидри, но трябва да говоря с теб. Ако сега си заета с Гуен, моля те да се срещнем по-късно.

Дидри видя тревогата в очите на Алиша и веднага каза на детето:

— Имаш ли нещо против да дойда при теб след няколко минути, скъпа?

— Разбира се, лельо Дидри. А ти, лельо Алиша, ще дойдеш ли да видиш колко по-добре е Клеопатра?

— С удоволствие, скъпа — съгласи се Алиша. — Само петнайсет минути и ще дойдем.

Погледна Дидри, която закима.

— Добре ли си, Алиша? — попита Дидри, след като детето си отиде. — Какво има?

— Добре съм, дори много добре. Но трябва да взема важни решения и имам нужда от съвет. После наистина ще отида да видя котето — каза тя в заключение и се засмя.

— Къде да отидем, за да не ни безпокои никой? — попита леля й. — Другите отидоха да пият кафе в синьо-бялата дневна, доколкото знам, а в библиотеката всеки момент може да влезе Майлс.

— Имаш ли нещо против да се качим в моята спалня, лельо Дидри?

— Чудесна идея, да вървим, скъпа.

В спалнята седнаха на фотьойлите пред камината и Дидри попита:

— Да минем направо по същество. Защо имаш нужда от съвет?

— И дотам ще стигна. Първо искам да ти задам един въпрос. В петък чух, че пошушна на чичо Уил нещо подобно: „Брилянтин и одеколон, почти нищо друго“. Дочух го случайно. За Адам ли говорехте?

В първия момент Дидри си помисли да излъже, да отрече, че се е отнасяло до Фенъл, но веднага се отказа. Беше неин дълг като по-възрастна да каже истината на Алиша, освен това не й беше присъщо да лъже. Винаги е била искрена.

— Съжалявам, Алиша. Да, имах предвид Адам Фенъл. Именно „брилянтин и одеколон“. Беше невъзпитано от моя страна, но според мен зад фасадата му няма да откриеш почти нищо.

— Знаех си, че не го хареса — промърмори младата жена и се облегна назад.

— Не, не става въпрос, дали го харесваме или не и аз, и Уил. — Тя млъкна. — Много просто, Фенъл не е за теб.

— Благодаря ти, че беше искрена с мен, лельо Дидри. Той започна много да ме дразни, непостоянен е…

— В какъв смисъл? — прекъсна я леля й, като повдигна вежда и застана нащрек.

— През повечето време се контролира и после изведнъж избухва истерично, все едно не е той. Обикновено е свързано с работата му, с финансирането по-скоро. — Алиша млъкна и се смръщи. Несъзнателно си играеше с годежния пръстен. — Но да мина на въпроса. Имам намерение да скъсам с него.

Дидри въздъхна с облекчение.

— Много се радвам, че си се решила, и знам, че Уил ще е доволен от решението ти. Според него той е повърхностен, нагаждач и няколко пъти ме помоли да те предупредя да не прибързваш със сватбата.

Дидри се загледа в огъня, после се обърна към Алиша и взе ръката й.

— Залагаш много на карта. Всъщност целия си живот. Няма да можеш да се отървеш от такъв човек. Пък и как ще понесеш развод с всичките му последствия.

— Не, няма да мога, но за всичко съм си виновна аз. В началото бях силно увлечена… — Алиша не довърши и сви рамене. — И двамата бяхме луди един за друг… — Отново млъкна и поклати глава. — Не знам как да обясня това безумство.

— Не е необходимо, Алиша. Разбирам те — отвърна Дидри. — Преди много години, точно преди войната, твоята леля Дилейси имаше любовна връзка с мъж на име Питър Мъсгроув, който беше същият като Адам Фенъл. Приличаше на кинозвезда, елегантен, и малко денди си падаше. Аз не можех да го понасям, но тя беше влюбена в него. Тогава си помислих, че се привличат, така както ми описваш вашата връзка.

— Какво стана с този мъж, който толкова силно е привличал леля Дилейси?

— Тя успя да се спаси от него. После го мобилизираха и отиде на фронта. Работата е там, че Мъсгроув беше от много добро семейство, възпитаник на Итън и така нататък. Пък и помагаше на Дилейси в галерията. Много го биваше в търговията с произведения на изкуството. Но… — Дидри пак се поколеба. Като погледна Алиша, довърши: — Беше елементарен. Прост като попова лъжичка, както казват местните хора.

— Същото ли си мислиш за Адам Фенъл?

— Да. Прост като попова лъжичка, независимо какъв е произходът му. Взела си правилно решение. А сега искаш ли да се посъветваш с мен и за нещо друго?

— Да, лельо Дидри. Как мислиш, да отидем ли с Чарли при родителите ни в Цюрих? Да разберем какво става, най-вече с мама?

— Мисля, че дори сте длъжни да отидете. През изминалите шест месеца звънях няколко пъти на баща ти под претекст дали можем да отидем при тях за уикенда. Хюго ми отказваше с оправданието, че Дафни още е съсипана от „бъркотията в Кавендън“, както се изрази той. — Дидри въздъхна дълбоко и поклати глава. — Като че ли говоря на стена. Знаеш така добре, както и аз, че баща ти блокира всеки опит да се свържем, крайно неприятна му е моята намеса. Като че ли са твърдо решени да не общуват с никого, който прекарва времето си в Кавендън.

— Когато с Чарли попитаме близнаците какво става, те ни отговарят, че всичко е наред, но знаеш, че са като дресирани тюлени.

Алиша го каза така смешно, че Дидри не можа да не се разсмее. После се покашля и прибави:

— Ако решиш да отидеш, не им казвай.

— Няма да ги предупреждавам. — Алиша се изправи. — Да вървим ли да видим котето на Гуен, както й обещахме?

— О, да. Иначе лошо ни се пише. Ако има истинска Ингам воин, това е Гуендолин. Нашето деветгодишно момиченце не отстъпва пред нищо, също като предшествениците си.

* * *

Същия ден, точно преди вечеря, Алиша почука на вратата на спалнята на Чарли в Южното крило и извика:

— C’est moi!

След миг вратата се отвори със замах и тя се озова в прегръдките на Чарли.

— Толкова съм щастлив, че на някого от нашите предци му е хрумнала идеята за това едноседмично оплакване. Така сме наистина заедно с близките си, нали?

— Да, наистина — отвърна Алиша и влезе след него в спалнята му. — Дойдох да ти съобщя нещо — започна тя, но се поколеба, после продължи с категоричен тон: — Реших да скъсам с Адам. Осъзнах, че не искам да се омъжа за него… че няма да имаме щастлив брак.

Тя седна, а Чарли смаян се взираше в нея.

— Изненадан съм. И все пак не чак дотам — каза, след като доста време я гледа замислено. — Харесвам Адам, той има чар и добри маниери. Много го бива във филмовия бизнес. Но през тези няколко дни тук имаше моменти, когато усетих нещо странно у него…

— Какво имаш предвид?

— Помислих си, че зад цялата негова харизма и благоразположение може би се крие избухливост и понякога се чудех дали не се отнася нанякъде. Като че ли не чуваше какво му говоря, като че ли умът му изключваше.

— Всичко това е вярно. Знаеш, че бяхме много увлечени, че имахме бурна любовна връзка. Но това започна да губи чара си. Като се върнем другата седмица в Лондон, ще му кажа. След това мисля да отидем в Цюрих и да разберем какво става с мама. Говорих с леля Дидри. Тя е съгласна с мен.

— Какво по-точно каза?

Алиша сподели с него мнението на Дидри и за пътуването до Цюрих, и за Адам Фенъл.

— Абсолютно вярвам на нейната преценка за всеки след нейната дълга кариера в Министерство на войната.

— Чарли, нали ще дойдеш с мен в Цюрих?

— Нищо не може да ме спре. Разбира се, че ще дойда.