Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (6)

6

Прага, 1970

Един мъж — не, двама мъже — си шепнеха пред вратата на Елена. Мъждивата светлина от лампата в коридора, нашарена със сенки, трептеше в цепнатините.

Нямаше нищо страшно. Глупаво беше да се страхува. Но шепнещите мъже не отминаха, когато тя се опита с усилие на волята да ги накара да отминат. Вместо това дръжката на вратата й потрепна.

Инстинктът: да скочи от леглото към прозореца, да го отвори, да се спусне по стената и да побегне. Но накъде? Това със сигурност не беше нищо страшно, може би двама професори, спрели на сладки приказки, реалност, смесена с полусън. Дните в университета бяха дълги — лекции от осем сутринта до пет следобед и после физически упражнения. Бягане и гимнастика, но и по-странни неща, като самоотбрана с преподавател от Китай и стрелба.

Неотдавна се беше научила как да прави отрова от рицинови семена.

Счупи прозореца! Бягай! Но ако беше сбъркала и това бе просто глупава шега, щеше да се посрами и да посрами и майка си. Приятелят й Сергей Сорокин щеше да я прати у дома.

Шепотът в коридора се промени.

Един от мъжете броеше обратно от десет на руски. Семь, шесть, пять. Вече беше твърде късно да се метне към прозореца. Елена скри глава под завивката и безмълвно повика баща си, своя tatinek, да я спаси.

Вратата се тресна в стената и в стаята нахлуха двама мъже. Елена изпищя и единият я удари в лицето, нахлузи на главата й торба и завърза ръцете й зад гърба. Млъквай. Млъквай, кучко. Курва. Предателка. Ръмжаха в лицето й, а дъхът им смърдеше на наденици и бира толкова силно, че миризмата проникваше през торбата. Тя извика за помощ и един от тях отново я удари, този път толкова силно, че за миг тя изгуби съзнание. За повече от миг.

Намираше се в автобус или микробус, който трополеше по калдъръм. Под торбата лицето й беше мокро от кръвта, протекла от носа й. Една ръка, не, крак, се движеше нагоре-надолу по пищяла на левия й крак. После тя чу гласа на приятелка, на най-добрата си приятелка в програмата.

— Еленка — прошепна тя. — Аз съм. Даника.

— Какво става? — проплака Елена. — Носът ми кърви.

— Водят ни някъде. Бъди смела, Еленка. Тук съм, с теб съм.

— Нещо лошо ли сме направили?

Микробусът спря рязко.

Елена се плъзна напред и ръцете й, завързани за някакъв прът зад нея, се изопнаха, сякаш щяха да се откъснат от ставите. Вратата се отвори и под нощницата й нахлу студен въздух. За миг, когато се промъкна и под торбата на лицето й, студът й се стори почти приятен. Дебелите ботуши на мъжете прогърмяха по металния под на автобуса или камиона, или микробуса. Още говорене на руски. Единият от мъжете сложи ръка на бедрото й и тя изкрещя. Той бутна тялото й встрани и се зае с въжетата на китките й.

Сега тя вървеше боса по студен, мокър бетон.

— Къде ни водите? — попита на развален руски.

— Млъквай и няма да имаш проблеми, кучко.

Елена реши, че са минали реката, че са отвъд замъка, там, където градът се издигаше на запад от долината. Мъжете, които ги бяха довели тук, не бяха професори, не бяха водачи. Този миришеше на старо месо. Влязоха в кънтящ коридор, после свиха в друг.

Чу се дрънкане на ключове.

— Елена, не им казвай нищо! — Последва тъп удар — шамар? — и някакъв мъж каза на Даника да си затваря грозната уста.

— Кажи на нашите, ако ме убият… — Мъжът запрати Елена с лицето напред към студената бетонна стена. Носът отново я заболя. Мъжът затисна тялото й със своето и задиша във врата й. Тя усети гротескната издутина на пениса му. Той изсъска, пръскайки слюнка в ухото й, че ако каже още една дума, ще страда много повече.

После свали въжетата от китките й и торбата от главата й и я бутна в малка бетонна стая, с почернели от плесен стени и улей за оттичане в средата на пода.

Беше попаднала в затвора.

Вярно беше онова, което говореха в училище, онова, което казваше баща й. Понякога човек казваше нещо нередно, правеше нещо нередно и просто изчезваше.

Тук изчезваха.

Тя си помисли за Сергей Сорокин, който се бе отнесъл мило с родителите й, който им беше благодарен и проявяваше интерес към тях. Хвалеше ги, че са отгледали толкова талантлива, интелигентна, красива, висока дъщеря. Тя беше славянска принцеса, създадена за величие.

Елена се замисли какво беше говорила, какво беше правила, какво беше чела, какво беше мислила през последните два месеца в школата, но не успя да си спомни нищо нередно. Що за школа беше това изобщо? Нито едно от останалите момичета не знаеше за какво ги обучават, също като нея. „Лидерство“ беше единственото, което казваше Сергей. Преподавателите повтаряха същото. Въпреки това момичетата не биваше да говорят за обучението си дори помежду си.

Може би някоя от другите жени в програмата не я харесваше, замисли се сега Елена. Имаше една-две, намусени и потайни, но сигурно никоя от тях не би могла да я намрази дотолкова, че да излъже, за да доведат Елена тук. За това я беше предупреждавал баща й. Винаги бъди любезна: човек може да ти съсипе живота с едно телефонно обаждане.

Тя не искаше да седне на студения и мръсен под, но нямаше избор. Спете, когато можете, така им казваха. Ако враговете ви разпитват, ще се постараят да ви изтощят.

Но кой? Кои бяха враговете?

Когато се предаде и се свлече на пода, високоговорителите на тавана се включиха: от тях започнаха да се леят повтарящи се, дисхармонични звуци от китара, толкова дразнещи, че й се наложи да си запуши ушите.

Сигурно родителите й бяха казали или направили нещо, помисли си Елена. Макар и по различни причини и двамата дълбоко в душите си искаха нещата да станат пак такива, каквито бяха преди идването на комунистите. Яна искаше да царува като кралица над града или поне да стане шеф на завода. Петер искаше да го оставят на мира с работата му и с тихите вечери през почивните дни на село. Всички подслушваха — през стените, на улицата и в завода, в магазините и по телефона.

На майка й беше особено трудно да си мълчи, да пази тайна. Беше толкова щастлива, когато Елена замина за университета, толкова горда, когато се премести в апартамента на върха на хълма. Имаше само едно правило и майка и сигурно го беше нарушила.

А може би самият Сергей и цялата програма бяха против правилата. Никоя от приятелките й в школата не вярваше, че програмата има каквато и да е връзка с университета. И тя, и родителите й си бяха мислили, че са свързани, но не бяха, и сега беше дошъл краят на всички тях.

Часовете минаваха. Времето за вечеря и времето за закуска. Тя се опита да спи под звуците на китарата, със стържещ от глад стомах, но не успя.

Облекчи се в улея с надеждата, че никой не я гледа през дупка в стената. Флуоресцентните лампи бяха непоносимо ярки, а звуците се превърнаха в живо същество, в звяр, вилнеещ из тялото й. Тя спря да мисли кой би могъл да я види гола, издърпа нощницата си и я уви около очите и ушите си, насили се да мисли, за каквото и да е, освен за храна.

Тъкмо започваше да се унася в сън, когато вратата се отвори с дрънчене.

— Тръгвай! Тръгвай!

Същите мъже, които ги бяха довели, я издърпаха от стаята в по-топлия коридор.

— Противна свиня — каза единият и дръпна нощницата надолу, за да покрие тялото й. — Видях те да сереш на пода.

Вкараха я през някаква врата в стая, която бе празна, с изключение на няколко дървени стола и плакат със скелет на стената. Даника стоеше трепереща в ъгъла.

— Елена!

Мъжете я блъснаха към Даника и двете момичета отчаяно се прегърнаха. Зашепнаха си. Къде бяха? Какво бяла направили, за да заслужат това? Щяха ли да умрат? След по-малко от десет секунди мъжете ги издърпаха една от друга.

— Ти си по-силна от тях, Елена! — извика й Даника.

Следващата стая беше тъмна и гореща, осветяваше я една-единствена лампа. Вътре миришеше на прах и изгорели газове, като в гараж, както и на цигари и още нещо, нещо изгоряла коса? Имаше широка мивка, пълна с вода. Елена беше жадна, но знаеше, че не бива да моли за вода. В ъгъла седеше брадат мъж с цигара в ръка. Оранжевата светлина на лампата едва достигаше до лицето му. До него имаше наредени разнообразни предмети, включително акумулатор за кола, кофа, жици, въжета и всякакви инструменти.

Мъжете я обърнаха и я предупредиха с шамар в ухото да съдейства. Преведоха я през стаята и я накараха да седне на един стол, след което — О, моля, не — отново сложиха торбата на главата й и завързаха ръцете и краката й за стола.

— Сега. Тихо. Ако се бориш, ще боли повече.

Тя плачеше и стенеше.

— Искам да си ида вкъщи.

— Тихо.

Чу се жужене, електрическо жужене. Тя знаеше какво ще стане сега. Мъжът в оранжевата светлина на лампата щеше да я нарани. Тя мразеше думата изтезания. Баща й не можеше да я спаси, защото този мъж беше от полицията. Беше от правителството.

Какво беше казала? Какво беше направила? Какво знаеше?

И тогава си спомни. Спомни си какво знаеше, какво й беше казал Сергей, че трябва да знае, ако това някога се случи.

Нищо.

Тя чу твърдите подметки на мъжа по прашния под. Вратата се затвори с трясък. Той стоеше толкова близо, че тя чуваше дишането му, помирисваше цигарата му.

— Къде си, Елена?

Нищо.

— Участваш в специална програма. Нали?

Нищо.

— Може би са ти казали, че програмата е правителствена. Че е на тайните служби, на Държавна сигурност, дори на КГБ. Те лъжат. Те са предатели. Използвали са те. Защо някой би поканил човек като теб, незначително същество като теб, в специална програма?

Той се отдръпна от нея. Тя го чу как вдишва дълбоко цигарен дим и хвърля цигарата на твърдия под, как я смачква. Сега гласът му омекна.

— Елена Климентова. Дъщеря на Петер и Яна, които обичаш. Обичаш ги. Да?

— Да.

— Вината не е твоя. Виждам, че си невинна. Това е нелегална програма. Ти не знаеше, нали?

Нищо.

— Ето те сега, хубава Елена, по нощница, почти гола пред мен. Мога да правя каквото си поискам с теб. Но аз не искам. Не съм лош човек. Просто защитавам интересите на Чехословакия. Разбираш ли?

Нищо.

— Трябва да ми кажеш само едно просто нещо: името на мъжа, който те вербува.

Елена вече усещаше топлината, чуваше жуженето. Командирът доближи оголената жица до бузата й, толкова близо, че плътта й завибрира, заболя я така, както не боли от нищо друго.

— Не — проплака тя. — Моля ви, не.

— Не какво? — Той разкъса нощницата й отпред и тя се загърчи във въжетата, защото не искаше той да вижда голото й тяло. — Кажи ми името на мъжа, който те вербува. — Сега той доближи вибриращата жица до гърдите й и я докосна веднъж. Всяка клетка в тялото й избухна от удара и тя изкрещя.

— Просто ми го кажи и ще спра. Ще ти донеса чиния с кнедли, пилешко и печено сирене. Ще можеш да се обадиш на родителите си. Един от колегите ми в момента е при тях, за да сме сигурни, че ще съдействаш. Всичко ще се върне постарому. Няма нужда да се тревожиш, че предаваш приятелите си. Ние ги хванахме всичките: и момичетата, и фалшивите ви преподаватели, и администраторите. Всички сте в капана. Всички, освен един.

Той отново доближи жицата и Елена най-сетне си спомни какво беше чела, какво й беше втълпявал инструкторът. Просто отпътувай. Напусни тялото си и отпътувай надалече от бетонната стая, нагоре по прекрасната река, към планините, към девствения сняг в пролетен ден с баба ти и дядо ти, виж се как си събличаш якето и го връзваш на кръста си и се пускаш със ските нагоре, нагоре, чак до над облаците.

— Толкова е просто, Еленка. Едно име.

Но тя беше на върха на планината и гледаше надолу, беше там, където никой и нищо не можеше да я достигне.