Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (17)

17

Страсбург, 2016

По пътя си обратно през оживения исторически център на Страсбург Грейс не можа да спре да мисли за Жан-Ив дьо Мулен и за параноичния, изпълнен със скрити заплахи живот, който бе принуден да води. Щяха да го открият на Мартиника. Преследвачите му щяха да го открият и в Полинезия, и на Реюниън, и в Нова Каледония, и двамата го знаеха.

Времето си оставаше толкова слънчево и топло, че тя свали якето си и го взе в ръка. Купи си пет съвършени моркова и малка кутийка боровинки от една сергия и тръгна безцелно в посока на катедралата „Нотр Дам дьо Страсбург“, чийто шпил се виждаше отдалече. На Пон Роял, спретнат стар мост, тя спря, за да снима другите мостове, докато водата в канала проблясваше на слънцето. И тогава тя видя двамата мъже от Прага, облегнати на парапета. Кривокракият я гледаше, а другият, който беше сменил коженото яке с червен туристически суитшърт, написа нещо на телефона си.

И на нея щяла да сторят същото, което бяха сторили на Жан-Ив дьо Мулен в имението му, ако им дадеше тази възможност: щяха да я наранят, да я унижат и вечно да я преследват. Грейс извади белите си слушалки от чантата и прекара три дълги минути да ги разплита и да ги чисти от използвани салфетки. После ги включи в телефона си и набра номера на бившия си мъж, Джейсън.

Макар при него да беше рано сутрин, гласът на Джейсън прозвуча така, сякаш вече беше успял да изкачи някоя малка планина.

— Мило. Господи. Къде си?

Грейс чуваше дрънчене и звънтене зад него и божествените гласчета на дъщеричките му. Тя изчака секунда. Инстинктът я беше водил, докато набираше номера му, за да го помоли за помощ, за съвет. Трябваше ли да го направи? Или да се откаже?

— Много съм добре, да. Във Франция съм.

— Какво? Супер! Ей, Кейтлин. Грейс е във Франция.

— Страхотно! — Втората съпруга на Джейсън, Кейтлин, изглежда, бе напълно неспособна да изпита гняв или тъга, да не говорим за дребнави емоции като ревността. Беше собственик на три студиа за йога във Форт Лодърдейл и работеше на доброволни начала като психолог в системата на държавните училища.

Грейс пое по „Рю де Понтониер“ към центъра на града. Двамата мъже я последваха на обичайната дистанция, без да се стараят да се прикриват.

— На почивка ли си там?

— Не, не, по работа.

— От „Флаш“ са те пратили във Франция? Или най-сетне си сменила работата? О, боже, Грейс, нова работа ли имаш? Която заслужава умната ти глава? Не, чакай да позная. „Уошингтън Поуст“? Кейтлин, познай…

— Не, Джейсън. На старата работа съм. — Тя мина покрай бяла каменна сграда с желязна ограда в бледосиньо. Докато говореше телефонът й избръмча: беше получила две нови съобщения от непознати номера.

Иди си у дома.

Още не е твърде късно.

— Грейс?

Тя осъзна, че Джейсън от известно време говори.

— Да. Извинявай.

— Не, не, ти извинявай. Ъъ, просто да си поговорим ли звънна? Много ми се иска да ми разкажеш всичко, но трябва да организираме Хелоуин. Във Франция играят ли на „Номер или лакомство“?

— Не мисля.

— Звучиш особено. Всичко наред ли е? За какво са те пратили от вестника във Франция?

Грейс спря и се обърна. Мъжете също спряха.

— Чудех се дали ще можеш да ме посрещнеш на летището. Ще летя за Маями, за да се видя с майка ми и…

— Знаеш ли какво? Ще отменя всичко, което трябва да се отмени. Само ми пиши кога пристигаш. Става ли?

— Сигурен ли си? Кейтлин няма ли да има нещо против?

— Абсолютно нищо. Тя никак не иска да губим връзка.

Грейс се опита да потисне дребнавите си емоции.

— Благодаря, Джейсън.

— Чао, Грейс! — извика Кейтлин и подкани дъщерите си, Кели и Клеър, също да кажат „Довиждане“.

 

 

Площад „Плас де ла Катедрал“ беше пълен с високи възрастни хора, които си правеха снимки и говореха на някакъв скандинавски език, който Грейс не разбираше. Тя се увери, че мъжете все още я следят и се приближи до въоръжен полицай, който наблюдаваше тълпата от стъпалата на катедралата. От присъствието му й стана толкова приятно, че за миг онемя.

— Тези мъже ме тормозят. — Грейс ги посочи. В момента двамата позираха за снимки.

— Какво правят?

— Преследват ме. Пратиха ми тези съобщения. — Грейс преведе съдържанието им на полицая. Отбеляза пропуснатата дума във второто, но не знаеше как да я обясни на френски и само обърка полицая. — Аз съм журналистка, а те ме заплашват.

Полицаят, който наглед не беше навършил трийсет години, погледна към площада.

— Как ви заплашват?

— Влязоха с взлом в хотелската ми стая.

— Тук в Страсбург?

— В Прага.

— Обадихте ли се на властите?

— Не, защото не откраднаха нищо. Те са професионалисти. Работят за тайна организация. — Докато го казваше, Грейс осъзна как звучи.

— Мадам, имате ли доказателства, че ви заплашват?

— Само тези две съобщения.

Младият полицай въздъхна и си намести фуражката.

— Изчакайте тук.

Когато се приближи към тях, двамата мъже не направиха никакъв опит да избягат. Заговориха усмихнати и когато полицаят им посочи Грейс и двамата добиха искрено объркан вид. Полицаят се върна след по-малко от минута.

— Станало е недоразумение. Връщали са се от Оранжерията. И вие сте ходила там, да?

— Да, но…

— Казват, че никога не са ходили в Прага и че никога досега не са ви виждали, мадам. — Полицаят говореше така, сякаш бе отегчен. Той извади визитка от джоба си и й показа адреса на жандармерията. — Ако все още се тревожите, бих ви посъветвал да отидете на този адрес и да направите официално оплакване.

— Взехте ли имената им?

— Разбира се, че не, мадам. Това е Франция. Приятен ден.

Грейс проследи с поглед мъжете, докато прекосяваха площада. Никой от двамата не погледна към нея. Прибра се в хотела, където беше резервирала стая предишния ден, влезе в нея, заключи я и веднага отиде в банята. Капакът на седалката беше спуснат и когато тя го вдигна, с възторг видя чиста вода.

За пръв път в живота си Грейс взе погрешното от финансова гледна точка решение да пийне нещо от минибара. Отвори малка бутилчица ризлинг, отпи от виното все едно беше бира и се загледа през прозореца към река Ил и старовремските къщички отсреща. Само че тишината натежа. Тя включи телевизора и на екрана се появи Антъни Крейг. Говореше по Би Еф Ем, френския еквивалент на Си Ен Ен. Предаването беше запис на предизборен митинг в някакъв хангар. Множеството беше огромно, а камерите показваха хиляди закъснели привърженици, чакащи в изгарящата жега навън, на напечения от слънцето асфалт.

Грейс беше преполовила ризлинга, когато забеляза нещо на бюрото: пет руски кукли матрьошки, наредени по големина.

На бюрото имаше и малък, но масивен електрически чайник. Грейс го взе и го вдигна като бухалка, преди да тръгне да обикаля стаята. Нямаше никого и всичко си беше на мястото.

Тя остави чайника и разгледа матрьошките. Бяха просто изрисувани кухи дървени черупки, леки като хартия. Тя започна с най-малката: отваряше ги и ги раздрусваше. Когато стигна до предпоследната, Грейс завъртя двете половини, отвори я и вътре видя парче вестник, смачкано и овързано с ластици на стегната топка. Тя го отвори и го разстла на бюрото.

Статията беше на чешки и единствените думи, които успя да разбере, бяха „Млада Болеслав“, „Вачек“ и „Катка“. Имаше снимка на горяща сграда. Тя заглади страницата и осъзна, че снимката е на магазина за спортни стоки, с апартамента над него. С помощта на приложението за превод на телефона си тя разбра, че фразата zemřeli při požáru означава „загинали в пожара“.

Призля й, прииска й се да изкрещи, но нямаше никой, който да я чуе. Тя си взе чантата, отвори вратата и се втурна към стълбището. Слезе на бегом по стълбите и нахлу в лобито с бясно биещо сърце, което отекваше в ушите й. За момент се замисли на какъв език да се обърне към рецепционистката.

Жената я посрещна с типичната безстрастна, професионална френска усмивка.

— Мадам?

— Налага се да си тръгна по-рано.

— Мога ли да попитам защо?

— Семеен проблем.

Зад рецепцията нямаше огледало, но в лъскавата повърхност на огромната златиста табела с логото на хотела в средата на стената тя видя двамата мъже да седят и да четат вестници. Единият беше с евтина барета на главата и суитшърт, купен от някое туристическо капанче, с надпис „Страсбург“. Кривокракият бе облечен в тъмносин костюм и седеше кръстосал крака. Олицетворение на безобидността.

— Надявам се всичко да е наред. Но съжалявам, мадам. За да ви върнем парите за неизползваната нощувка трябваше да ни кажете 24 часа, преди да си тръгнете.

Грейс се наведе напред през рецепцията.

— Искате ли да ви кажа каква е истинската причина да си тръгвам?

— Да, моля.

— Двамата мъже, седнали зад мен, ме преследват. Влизали са в стаята ми и са оставили заплашително послание. Убиха мои приятели в Чехия и го направиха така, че да изглежда като злополука, и…

— Какво? — Рецепционистката погледна покрай Грейс с ококорени очи. После попита дискретно. — Бихте ли повторили това, моля?

Грейс повтори всичко и рецепционистката вдигна телефона, прошепна нещо и отзад се появи още една жена. Тя беше управителката, която се представи и заобиколи рецепцията.

— Тези гости ли?

— Те не са гости. Е, може да са се регистрирали в хотела. Но преди всичко са престъпници. Убийци и преследвачи.

Управителката се отправи към тях и Грейс я последва, макар да не й се искаше да се приближава толкова до тях. Бяха по-възрастни, отколкото изглеждаха от разстояние, но определено бяха същите мъже, които бе видяла във влака и на площада в Прага. Със сигурност един от тях се беше изпикал в тоалетната й. Сега и двамата се изправиха и внимателно се заслушаха в думите на управителката.

Мъжът със суитшърта сложи ръка на сърцето си и се обърна към Грейс.

— Клетата жена. Толкова съжалявам за случилото се. — Френският му имаше лек акцент, макар да беше очевидно, че го е учил и упражнявал във Франция. — Объркали сте ни с някого.

— Току-що говорих с един полицай на Плас дьо ла Катедрал и тези двама негодници изиграха същата пиеска: трябва да е станала грешка. Знаете ли какво? Няма грешка. Ще се обадя в полицията.

Вторият мъж, кривокракият с костюма, кимна към управителката.

— Така ще е най-добре.

Грейс не знаеше как да се обади в полицията във Франция, тъй като на визитката имаше само адрес. Затова попита управителката. „Номерът е 112“ — каза жената с равен тон. Грейс набра и зачака. Диспечерката, която вдигна, изглежда, се затрудняваше да я разбере поради акцента й и Грейс започна да прави още повече граматически грешки, докато сърцето й ускоряваше ритъм, а тонът й се повишаваше. Тя усещаше как управителката и мъжете я гледат с известно съжаление.

Диспечерката попита дали може да говори с управителката.

— Това е просто ужасно. — Мъжът със суитшърта вдигна ръце към устата си в изкуствен, женствен жест. — Не ти ли е мъчно за нея, Ерик?

Грейс подаде телефона на управителката, която се обърна и се отдалечи на няколко крачки. Кривокракият, който имаше и закривен нос, намигна на Грейс.

— Бихте ли изчакали тук, господа? — Управителката отдалечи телефона от ухото си. — Мадам, елате с мен до стаята си, моля.

— Разбира се.

Грейс последва управителката нагоре по стълбите и надолу по коридора. Жената отключи с универсалния си ключ, влезе в стаята и изчака и Грейс да влезе.

— Моля, покажете ми заплашителното послание.

— С удоволствие. — Грейс веднага се насочи към бюрото, където видя само, че вестникарската изрезка и матрьошките са изчезнали.

Управителката застана пред леглото и зашепна в телефона.

— Е, всичко е ясно. — Грейс погледна към управителката с надеждата, че тя ще я разбере. — Върнали са се и са взели всичко.

— Чухте ли това? — управителката говореше на диспечерката по телефона на Грейс.

— Опитват се да ме изкарат луда. Винаги ни правят това, всеки път.

— Ни?

— На нас, жените.

Управителката приключи разговора и върна телефона на Грейс.

— Не мога да кажа какво се е случило тук, но…

— Аз съм журналистка, работя по история, която тези мъже не искат да види бял свят. Влязоха с взлом в стаята ми в Прага и в тази също са влизали. Пращат ми съобщения. Искате ли да ги видите?

Управителката въздъхна.

— С удоволствие ще ви върнем всички пари.

Грейс я последва надолу по стълбите и на рецепцията изчака, докато върнат 112 евро в сметката й. Мъжете отново четяха вестника си.

— Само гледайте. Няма да останат в хотела.

Рецепционистката и управителката се спогледаха.

— Ще тръгнат след мен, казвам ви.

Когато приключи и плъзгащите се врати се отвориха пред нея, мъжът със суитшърта се провикна след нея:

— Късмет, мадам. Помнете, не сте сама.