Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (31)

31

Москва, 1987

Елена и Антъни Крейг погледнаха през прозореца на стая 107 в хотел „Национал“ Той беше хремав и не спираше да си бърше носа с тънка кърпичка, която беше купил от летището в Берлин. С тази кърпичка в ръка изглеждаше в очите на Елена почти като славянин. Гидът, който им бяха назначили, Юри, официално беше служител на държавната агенция по туризма, но според нея знаеше твърде много за прищевките на американските клиенти, за да бъде каквото и да е друго, освен нисш офицер от КГБ.

Тя знаеше какъв е планът, знаеше какво следва и то никак не й харесваше.

Ако бяха в Ню Йорк, Антъни щеше поне няколко пъти вече да е казал на Юри да върви на майната си, но тук бяха в най-престижния апартамент на най-престижния хотел в Москва с изглед към Кремъл в късната следобедна светлина, и всичко това по покана на съветското правителство.

Приятели на Антъни го бяха предупредили, че комунистите се обиждат лесно, затова той се престори на заинтересован от коментарите на Юри за Ленин и съпругата му Надежда Крупская, които също били отсядали в тази стая, и се престори, че знае всичко за Пабло Неруда и Анатол Франс, които също били отсядали в номер 107.

— Коя година беше, казваш, големият купон?

— Революцията избухнала през 1917. Всички от новото правителство живели в хотел „Национал“ през следващите няколко месеца, защото Кремъл пострадал при битката. Самият Ленин. Троцки, Дзержински…

— Ясно, ясно. — Антъни размаха мръсната кърпичка срещу Юри и отново погледна през прозореца към Кремъл. — Не мога да им хвана края на всичките тези с фамилии, завършващи на „-ски“ но мерси, приятелю, много интересно.

Елена седна на края на леглото и се засмя. Тя знаеше, че ги подслушват мъже и жени, скрити в грозната бетонна кула на „Интурист“ в съседство. Представи си как седят със слушалки на ушите и се споглеждат. Така ли говорят богаташите капиталисти? Отдавна беше минало времето, когато я бяха обучавали да открива подслушватели в помещение, оттогава я деляха петнайсет или шестнайсет години, но дори за нея устройствата в номер 107 бяха зле скрити: имаше едно в шкафчето в банята и по едно в нощните лампи. Видеокамерите над леглото и в салона изобщо не бяха скрити. Достатъчно беше да вдигнеш поглед, за да ги видиш.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, господин Крейг? — Юри събра длани като за молитва. — Някакви факти?

— Какви факти? Аз се занимавам с коли, обичам колите, само за тях мисля, обаче тоя площад… просто един широк път и скапани сгради. Ами колите! Елена, те са дори по-грозни, отколкото ми каза, и всичките димят от дизела. Господи. Ами Червеният площад? Къде е червеното, за което непрекъснато приказвате? А бил най-доброто място. Това е столица, Юри. Имайте малко гордост. Поотпуснете си душите. Знаеш ли какво може да подобри гледката?

Юри пристъпи до него и погледна през прозореца.

— Едно-две дървета.

— Разбирам.

— Погледни само! Защо никой не се усмихва? Лято е. При вас не е ли зима десет месеца в годината?

Антъни отвори прозореца и извика към седемте или осемте платна на улица „Моховая“: „Поотпуснете се!“ После затвори прозореца и си избърса носа.

— И каква е тая работа с проклетия бетон? Има и други строителни материали.

Юри погледна към Елена за съвет. Тя сви рамене.

— Тази вечер, господин Крейг, ще се срещнете с много високопоставени личности от сферата на икономиката и политиката, както и автомобилната промишленост. Ще ви подготвя. — Юри бръкна във вътрешния си джоб и извади плик. Прочисти си гърлото и извади от него някакви книжа. — Много от тези мъже и жени са важни личности в Комунистическата партия и близки със самия другар Горбачов.

Задачата на Елена на тази вечеря беше да увери партийното ръководство, че ще отворят фабрика в Русия, ако условията са добри и ако марката, която ще се произвежда там, няма никаква връзка с „Крейг Интернешънъл“. Разговорът щеше естествено да се насочи към политическите амбиции на Антъни. Кмет на Ню Йорк? Може би. Губернатор? Може би, но пък да живее в Олбъни? Трудно можеше да си го представи човек там. Може би щеше да се съгласи, ако столицата на щата Ню Йорк се преместеше на крайбрежието на Флорида.

— А какво ще кажете за президентския пост? — щеше да каже някой.

Не беше държавна тайна, че Съветският съюз не харесва особено Роналд Рейгън, който вече не беше млад. Комунизмът в настоящата му форма не би могъл и нямаше да трае вечно. Горбачов и съветниците му изучаваха капитализма и възможността за мирен преход напълно сериозно и задълбочено. Бяха започнали конфиденциални преговори с американците за вероятните сценарии. За преговарящите от съветска страна имаше само един въпрос от изключителна важност: промените не биваше да унижат и опетнят руския народ и руската душа.

Но с промяната на курса към перестройка и гласност Горбачов беше издал слабостта си. Сергей я беше нарекъл „коленичене пред Америка“.

И какво правеше Рейгън? Правеше арогантни искания с удивителна накрая от Берлин. Берлин! Град, чийто народ щеше да управлява Америка днес, ако не беше съветската мощ и саможертва по време на Великата отечествена война.

Това демонстрираше колко знае Рейгън. От пияниците и предателите в КГБ, промъкнали се през ситото на службите, беше изтекла достатъчно информация, за да разберат американците, че приказките за непобедимата съветска военна машина са силно преувеличени. Американската стратегия — да доведат държавата до банкрут чрез оръжейната надпревара — беше свършила работа. Комунизмът, онова, което наричаха комунизъм, се беше провалил.

В стая номер 107 в хотел „Национал“ Антъни въздъхна и отстъпи от прозореца.

— Не се обиждай, но в преговорите съм много добър. В много неща съм добър. Ти съгласна ли си, Елена?

Тя кимна.

— Но най-добър съм в срещите с куп непознати и договарянето на сделки. Ако има някой, способен да договори сделка в стая, пълна с комунисти, това съм аз. Ясно? Мерси много за компанията и за организирането на онова за Елена.

— Обиколката на Кремъл — каза Юри.

— А така, приятелю. Много, много специална работа. Но сега мисля да дремна. Ела след четири часа, става ли? Тогава ще те изслушам как ми говориш за разни хора с имена, свършващи на „-ов“ и „-ски“, всичко ще изслушам. Страхотни хора. Най-страхотните. Хората у нас трябва да разберат за тях. Обаче сега не мога. Ясно? Как ти беше името?

— Юри — каза младият шпионин за дванайсети път.

— Притеснявам ли те, Юри? Не ми се иска да те притеснявам.

— Не, господин Крейг. В никакъв случай.

Когато той излезе и вратата се затвори, Антъни разтвори ръце невярващо.

— Толкова са сковани.

— Довечера ще препият с водка и ще се отпуснат — каза Елена. — Просто присъствието ти ги изнервя, Тони. Повечето от тях никога не са срещали американец, да не говорим за богат и известен американец, човек с влияние.

Той прекоси отново стаята и застана пред прозореца.

— Имаш право.

— В Русия има само един вид власт. Политическа. Ти си представител на друг вид власт, с която те просто не са свикнали.

— Успявам, защото използвам ето тази красота. — Той посочи главата си и отново се изсекна. — Ще вземеш ли Алиша да разгледате труповете на умрелите комуняги?

— Не мисля, че всъщност могат да се видят. Това е мавзолей.

— Не се обиждай, но тия славяни са зловещи.

Алиша беше асистентката на Елена и може би най-близката й приятелка. Антъни си падаше по нея и изобщо не го криеше.

— Има ли той някакви особени фантазии? — беше я попитал Сергей в магазина му за цигулки на Западна Шейсет и осма улица, когато планираха пътуването до Москва.

— Какви например?

— Нещо, свързано с телесни отпадъци или животни? Обича ли да причинява болка или да му причиняват на него?

— Съвсем конвенционален е. Разбира се, обича да му казват, че е най-добрият любовник в историята на света. Точно както е най-великият производител на коли. Ако се постарае, ще е и най-добрият играч на голф.

Дали стаята щеше да мирише странно, когато се върнеше с Алиша? Докато те двете се разхождаха по Червения площад и Кремъл, три от „младите приятелки на Юри“ щяха да отидат в стаята, за да забавляват Антъни. Видеокамерите щяха да запишат всичко. Единственото й успокоение беше, че той сигурно щеше да предаде вируса си на гостенките.

Елена бе в края на трийсетте си години, имаше здрава, прекрасна дъщеря и за нея нямаше особено значение какви ги върши Антъни. Тя имаше Кристина. След десет години брак, десет години делови взаимоотношения, тя бе научила как се изгражда компания. Нямаше любов, но имаше идеи. Имаше влияние.

Сега, в Москва, не можеше да повярва, че някога е мечтала да живее тук. Антъни беше прав. Градът бе мрачен и хората бяха неизменно нещастни. Дори с вила на Черноморието, тя не си представяше да прекара живота си в Москва.

Елена знаеше кой ще присъства на вечерята. Бяха обсъждали да поканят и самия Горбачов, но това щеше да предизвика твърде много любопитство у дома.

Когато разбраха за пътуването, двама агенти на ЦРУ бяха посетили Елена и Антъни в Ню Йорк, за да ги подготвят. Не говорете за политика. Не давайте и не приемайте пари, докато не се върнете, и можем да ви помогнем. Не разкривайте подробности за личния си живот.

Елена беше настояла да присъства на срещата с ЦРУ, за да насочи разговора встрани от темата как привлекателни руски момичета могат да компрометират наивни западняци.

На вратата се почука. Елена погледна през шпионката и видя Алиша по бяла рокля и с шапка. Облече лек пуловер и си сложи слънчевите очила.

— Приятно прекарване, Тони.

— Просто ще дремна.

— Може, докато ме няма, да се случи нещо интересно — каза тя, докато отваряше вратата.

Но той вече бе зареял поглед през прозореца, замислен за бъдещите си завоевания.