Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (18)

18

Ню Йорк, 1976

— Добре, слушайте, не искахме партито да е тук. Нека си го кажем, това е стара, грозна зала, а Ню Йорк заслужава нещо по-добро. Тази вечер сме тук, за да празнуваме американския лукс и никой, никой не желае да прави това в някакъв хамбар, в който става течение. Само че не успяхме да намерим бална зала в този фалирал град — ей, фалирахме ли вече? Кмете? Кмете Бийм, фалирахме ли вече, та няма бална зала с достатъчно широки врати, за да вкарам вътре прекрасните си коли? Бях наел добри хора да намерят нещо, най-добрите. И въпреки това: нищо. Но Йорк, най-великият град на света, фалирал или не, заслужава много повече.

Елена никога не беше чувала по-необичайна встъпителна реч. Говорещият имаше пред себе си бележки, но не четеше от тях. Собственикът или управителят на Нюйоркския Колизеум със сигурност беше в залата и се чувстваше отвратително. Защо този човек би говорил подобни неща за кмета в негово присъствие?

На първата страница на брошурите, поставени на всяка маса, имаше снимка на Антъни Крейг, застанал сред коли и момичета. Вътре накратко бе изложена историята на това, как „Крейг Беърингс“, семейна фирма, беше станала „Крейг Интернешънъл“ под ръководството на новия си изпълнителен директор.

Необичаен или не, този човек знаеше как да грабне вниманието на тълпата. Но пък Елена и приятелките й от Монреал бяха дошли само защото организаторите бяха дали на „Кара Моделинг“ малко пари, цял куп билети и обещания за безплатно шампанско и гурме ястия, стига момичетата да са облечени в официални рокли. Елена реши, че организаторите са раздали безплатни билети и чекове на всяка агенция в Ню Йорк.

— Колите са измислени в Америка. — Крейг хвърли поглед на бележките си, но явно отново реши да импровизира. Беше облечен в червен костюм, с жилетка на тънко райе, с огромна вратовръзка и не спираше да отмята буйната си коса от лицето. — Ние сме измислили лукса. Ние го направихме. Преди нас лукс просто не е имало.

Елена се огледа, за да види дали някой друг е чувал за Европа.

— Но в луксозните коли губим. Станали сме мързеливи, мързеливи и тъпи. Когато бях малък, кадилакът значеше нещо. А какво значи днес редом с някоя фалшива луксозна кола като монте карлото, абсолютен фалш? Някога линкълнът значеше лукс. Сега е подигравка, червило на свиня, абсолютна свиня. Баща ми, той е тук тази вечер, баща ми имаше линкълн континентал Марк II през 1956. Помниш ли го, татко? Това беше луксозна кола. Сядаш в нея и усещаш, че всичките усилия, които си хвърлил, са довели до нещо. Това беше американски лукс. И знаете ли какво, приятели? Отказали сме се. Какво е континенталът днес? Таратайка. Вече не създаваме американски лукс и знаете ли кой се е усетил? Немците. Немците се върнаха, приятели мои, и направо ни скъсват от бой. Направо ни скъсват от бой.

От първия си месец в специалната програма Елена знаеше какво търси. Но този съвършен мъж тогава беше абстракция. Почти всички мъже, които срещаше, мъжете с пари и власт, с необуздани амбиции, бяха някак твърде здравословни, което ги правеше неподходящи за нея и мисията й. Жан-Ив бе първата й грешка. Той не беше егоист. Не беше лъжец. Приятелите му не бяха скрити хомосексуалисти или тайно пристрастени към хазарта.

Този мъж на подиума обаче беше нещо друго. Този човек гореше. Но и бе съвсем очевидно, че не се смята за достатъчно добър в това, което прави. Елена се опита да си представи колко пъти се гледа в огледалото всеки ден. Тя знаеше как да говори с такъв мъж.

С ласкателства.

Речта му се проточи половин час. Оплаква се още известно време от сградата, после се оплака от улиците и канализацията на Ню Йорк, от качеството на услугите в първа класа на самолетите, от Германия и хитрите й бизнесмени, от японците, които също се били усетили и ни скъсвали от бой, от всички бивши врагове, които ни правели на глупаци и най-сетне шест изключително високи жени в бели сатенени рокли вдигнаха покривалата от трите коли.

Крейг даде тон за ръкоплясканията.

— Да! — извика той за собствените си произведения. — Америка отново ще има лукс.

Той покани публиката да пипне колите, да седне в тях, докато друга групичка жени в идентични рокли раздаде нови брошури, всяка със снимка на Антъни Крейг отпред.

Вечерята беше поднесена и музикантите засвириха.

Даника напълни чашата си с шампанско за четвърти или пети път. Тя излизаше със старши асистента на Джон Дж. Марки, нюйоркски сенатор. Казваше се Карлос. Семейството на практика било аристокрация в Куба, преди да дойде Кастро и да ги изрита. Сега Карлос се ядосваше, но видимо по различен начин от Антъни Крейг, и Елена подозираше, че не се отнася добре с Даника.

— Какво ще кажеш за речта?

Даника сведе поглед към програмата.

— Трябваше да е само десет минути. Умирам от глад. — Тя се огледа, за да се увери, че никой от моделите наоколо не е чул. — Какъв идиот. Нищо чудно, че се наложи да ни плати, за да дойдем.

Бяха седнали далече от подиума и от Антъни Крейг и щеше да мине доста време, преди да им сервират първото блюдо. Елена се извини и стана, за да отиде до тоалетната, но по обиколен път, който минаваше покрай масата на Крейг.

Антъни Крейг стоеше до масата и разговаряше с кмета Бийм, дребен човек с посивяла коса и тъмни вежди. Когато хората говореха за кмета, всички казваха едно и също: неговата работа е най-трудната на света.

Тя се промъкна достатъчни близо, за да чуе разговора, преструвайки се, че търси някого на съседната маса.

— Това беше театър, Ейб. Ти би трябвало да си наясно с театъра.

— Но ние седим на една маса. Всички ни виждат. Отнасяме се изключително добре с теб…

— И фирмата ми плаща изключително много пари на този скапан град, пълен с крадци и убийци. Трябва да го разчистиш, кмете Бийм.

Кметът поклати глава и се засмя. Жена му, която видимо се чувстваше неудобно, леко го дръпна за ръката. Беше взела палтото си в ръка и чантичката.

— Може да харчиш много, Антъни, но със сигурност искаш много от общинските власти. Тоест, за предприемач като теб…

Елена избра този момент, за да мине бавно покрай масата, докосвайки ръката на Антъни Крейг. Той вече се озърташе, изгубил интерес. Кметът нямаше да получи извинението, което искаше, и госпожа Бийм го беше разбрала.

Когато ръцете им се докоснаха, Антъни Крейг посегна към нея. Тя се престори, че не го вижда дори когато ръката му легна на рамото й.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Какво мислите за колите?

— Прекрасни са. Поздравления.

— О, мили боже, имате страхотен акцент. Не мислите ли, че бихте изглеждали добре в някоя от колите?

— Предполагам, господин Крейг. — Елена не спря и не се обърна.

Той извика след нея нещо за акцента и „този източноевропейски вид“, което Елена се престори, че не е чула, и се върна на масата си точна, когато сервираха салатата. Готвеше се да седне, когато пред нея застана млад мъж в черен костюм.

— Господин Крейг пита дали пиете — каза той, малко задъхан.

Елена посочи бутилката шампанско на масата.

— Той ще прати друга.

Тя се усмихна и сведе поглед.

— Щом настоява.

Младият мъж извади малък бележник от джоба си заедно с химикалка.

— Как се казвате?

Даника и всички останали на масата слушаха внимателно.

— Защо му е да знае това? — попита Елена.

— Господин Крейг обича да знае кои са гостите му, нищо повече. — Мъжът понижи глас — Важни гости като вас.

Елена каза името си на младия мъж, буква по буква, за да го напише правилно. Когато я попита дали живее в Ню Йорк или е турист, тя му каза истината: беше дошла да рекламира Монреал на американците преди Олимпиадата. На следващия ден имаше сбирка по този повод в хотел „Плаза“.

— Отседнали сте в „Плаза“, така ли? — попита младежът.

Елена кимна.

— Извинете, това ми е работата. Благодаря, госпожице… Климентова.

Елена и Даника останаха за салатата и супата. Когато пристигна нова бутилка шампанско, Елена наля на всички на масата. Даника изпи три чаши, после двете се прибраха заедно в „Плаза“.

В стаята на Елена поръчаха чайник с ментов чай. Даника наля в своята чаша водка от метална бутилчица, която носеше в чантата си, и накрая разказа на Елена за Карлос и изблиците му на ярост.

— Хайде да се свържем със Сергей и да му кажем.

— Сергей беше тук преди месец. Казах му.

— И?

— И нищо, Еленка. Карлос се готви да се кандидатира за Камарата на общините на следващите избори. Колкото е по-луд, толкова по-добре. Знаеш го. Ако е намесено и малко насилие, още по-добре. — Тя изправи гръб, престори се на напълно трезвена и изимитира Сергей: — Искаме го и ни трябва.

— Ще отида да посетя Карлос с палка. После ще си помисли добре, преди да те нарани. Къде е копелето?

— Във Вашингтон. — Даника наля още малко водка в чашата.

— Съжалявам.

Даника духна чая с водка.

— Май цял живот ще си се извиняваме взаимно.

На вратата се почука. Елена погледна през шпионката и видя портиер, който носеше нещо огромно. Тя отвори вратата и човекът внесе кошница с плодове, шоколади и ядки. Жените се разсмяха пред размерите й. Даника даде на човека един долар, докато Елена отваряше картичката.

Скъпа Елена,

Тази вечер беше чудесна. Колите бяха хит. Ще се продават като топъл хляб. Единственото, за което съжалявам, е, че не се опознахме по-добре. Надявам се да пуправя тази грешка.

Твой, Антъни

Тя показа картичката на Даника.

— Сергей направо ще се влюби — каза Елена. — Дори е написал „поправя“ с грешка.

— Ти си късметлийка.

Даника се засмя, но Елена се замисли за пръв път от влизането си в програмата, че може би наистина е късметлийка.