Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (26)

26

Маями, 2016

Таксиджията беше от Азербайджан. Обичаше да кара бързо и мразеше руснаците. Грейс гледаше през задния прозорец, търсеше с поглед джипа, докато шофьорът й разказваше за Черния януари, когато руснаците пристигнали в Баку и убили баща му на улицата. И за какво? За нищо! Било станало 1990 година и комунистите вече били загубили.

— И, госпожо — продължи той. — Чували ли сте за Ходжалинското клане^[1]?

Нямаше и следа от джипа. Грейс беше помолила шофьора да кара към Помпано Бийч, към старческия дом, в който живееше майка й. Не искаше да води преследвачите си натам, но те вече знаеха къде да я намерят. Те знаеха всичко.

— Не — каза тя. — Не съм.

— Целият свят трябва да знае! — Движеха се по южната федерална магистрала, магистрала №1, а не по междущатската, и шофьорът караше с над сто километра в час, задминавайки наред. Покрай магистралата се редяха хилави палми, складове и евтини апартаменти.

— Над 160 азербайджанци бяха убити от руснаците и арменците. Вие, американците, нищо не знаете. Мислите си, че след падането на Берлинската стена всичко стана цветя и рози? Това се случи през 1992, приятелко.

Спряха на светофар до някакво училище в Дания Бийч. Трийсет-четирийсет деца, облечени в карнавални костюми, пресякоха магистралата. Черният джип, блеснал на слънцето, скъсяваше дистанцията.

Отново я обхвана ужас.

— О, боже, не. Как са ни открили?

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане.

— Това ли са шибаняците?

— Може би трябва просто да сляза и да бягам.

— Руснаците следят с дронове, госпожо. Няма да им избягате.

— Не искам да рискувам и вашия живот. — Последните деца претичаха пред колата, преди да светне зелено.

— Да рискувате моя живот ли? — Шофьорът настъпи газта в мига, в който светлината се смени. Джипът, по-нов и по-мощен, без всякакъв проблем поддържаше дистанцията. — Я да им дадем на тях малко риск за разнообразие.

Грейс никога не беше пътувала с такава скорост в кола. Идеше й да си закрие очите с ръка, да скочи в океана, да се регистрира в някой хотел по пътя и да спи три дни. Копнееше за старите си проблеми: да се чувства неуспяла, да си изгуби работата, да нарани чувствата на Джони Деп. Вместо това колата профуча покрай заведение за палачинки и магазинче за млечни продукти на име „Млечната красавица“, пълно с хора, толкова бързо, че всички се обърнаха да погледнат.

Изведнъж джипът се озова само на няколко метра зад тях, а мъжът с красивите очи и ужасния нос насочи пистолет през предното стъкло. Грейс се сниши.

Докато караше със зашеметяваща скорост, шофьорът говореше спокойно за баща си, който руснаците застреляли в тълпата, как бил невъоръжен, как го убили като животно.

— Баща ми го убиха за нищо, по-зле от животно. Животното поне го убиваме, за да направим наденици. А той искаше само свобода.

Грейс набра 911.

— Какъв е случаят? — попита диспечерът.

— Намирам се в такси, което се движи на север по магистрала №1 — каза Грейс. — Преследват ни хора в джип. Въоръжени са.

— Успокойте се, госпожо. Бихте ли описали джипа?

Грейс започна да описва колата, докато мъжът с красивите очи се прицелваше в нея. Сякаш си играеше. Усмихваше се, докато се прицелваше. Тя отново се сниши.

— Госпожо — каза шофьорът. — Затворете телефона.

— Какво? Защо?

— Може да подслушват.

Грейс затвори. Съвсем спокойно, докато спидометърът пълзеше към 130, шофьорът се пресегна към жабката, отвори я и извади оттам пистолет.

— Когато ви кажа, отворете прозореца и го насочете.

— Да го насоча ли?

— Насочете го към шофьора. Когато кажа.

Приближаваха строителна площадка с бариери и огради. Грейс отвори прозореца си. Само двете леви ленти на четирилентовата магистрала бяха отворени, а затворените бяха маркирани с бетонни бариери. Отдясно на бариерите зееше дълбока дупка. Насреща им идваха коли.

Грейс искаше да изпищи. При тази скорост как щеше да успее шофьорът да се шмугне по тясната лента, докато отляво прииждаха коли, а отдясно се издигаха бариери?

— Сега.

— Какво сега?

— Насочете пистолета!

Грейс насочи пистолета към шофьора на джипа и изпищя. Слънцето блесна по предното му стъкло от запад и тя видя как по лицето на шофьора се изписа шок и после, за миг, страх.

Таксито с Грейс мина покрай строителната площадка в мига, в който шофьорът на джипа свърна настрани. Партньорът му посегна към волана, но закъсня. Джипът се вряза в бетона и изхвърча във въздуха. Завъртя се и падна на покрив върху един празен участък от магистрала №1.

Шофьорът на таксито забави ход и спря. Отвори вратата си и Грейс отвори своята. Излязоха и погледнаха джипа. Беше се стоварил на земята с ужасен трясък. Навсякъде имаше пръснато стъкло. Сега колата съскаше. Нямаше и следа от мъжа с красивите очи и партньора му.

— Добре ли сте; госпожо?

Тя го прегърна. Той беше на нейна възраст и миришеше на освежителя на въздух в колата, на череши.

— Благодаря. Толкова съжалявам.

— Ако тия шибаняци не са умрели, ще им се иска да са. — Таксиджията се беше вцепенил от прегръдката. Сякаш тя го изнервяше повече от карането със 130 км/ч по второкласен път. Само за няколко дни, помисли си Грейс, тя бе станала причина за смъртта на четирима души.

Около черния джип се беше събрала малка тълпа.

— По-добре да тръгваме, госпожо. Помпано Бийч ли беше?

— Да, господине. Благодаря.

Грейс хвърли поглед към пистолета на седалката до нея и си помисли, че може би преследвачите й са били тежко ранени, но не и мъртви. Може би имаха жени и деца, които зависеха от тях. Самите те някога са били деца.

Но когато поеха на север към междущатската магистрала, джипът избухна в пламъци зад тях.

 

 

Джейсън стоеше до белия си буик и я чакаше, когато Грейс пристигна. Чантата й стоеше на земята. Тя настоя да прегърне шофьора от Азербайджан още веднъж, след като си плати сметката и му остави бакшиш от петдесет долара.

— Аз трябва да ви дам бакшиш, госпожо — каза той и поклати глава, за да избегне прегръдката. — Сега баща ми се гордее с мен.

Той потегли и Грейс посочи буика.

— Момичетата още ли са вътре?

— Там са — отвърна Джейсън. — Скоро ще ги заведа на терапевт.

— О, боже.

— Не се притеснявай. Казах им, че леля Грейс е психично болна и трябва да те съжаляваме. Научиха нова дума. Халюцинации.

— Много умно. — Тя прегърна Джейсън. — Ти наистина си добър човек. Толкова се радвам, че нещата се развиха така с теб и Кейтлин. С момичетата. Прекрасни са и наистина, изглежда, сякаш… Тоест, аз никога не бих могла…

— О, със сигурност би могла — възрази той. — Би могла да направиш всичко.

Грейс го притисна още по-силно към себе си и не го пусна.

— Добре. Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Разбира се. Само побързайте. В мига, в който слънцето започне да залязва, момичетата ще замрънкат, че искат бонбони, които не им е позволено да ядат.

Тя хукна към портите на комплекса „Ваклюз край морето“.

— Грейс?

— Да? — Тя спря и се обърна.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Не, изобщо не. — Грейс отправи фалшива усмивка на бившия си съпруг. — Ей сега се връщам.

В прашния вътрешен двор на комплекса имаше няколко палми и кактуси, но почти липсваха растения, които изискваха грижи. Помпата на централния фонтан беше счупена от осем месеца.

Майка й бе избягала от зимата в Минесота и не можеше да понесе мисълта да живее на по-студено място или в чужбина, за да бъде близо до Грейс. Затова се налагаше Грейс всеки месец да изминава разстоянието дотук, което всъщност не беше чак толкова неприятно. Тъй като половината население на Квебек на пенсионна възраст бягаше във Флорида през зимните месеци, между Монреал и Маями имаше ежедневни полети.

Помпано Бийч беше пострадал сериозно при кризата с ипотечните кредити от 2008 и нивото на безработица все още беше над 13 процента, да не говорим за множеството изоставени недвижими имоти, което и беше причината Грейс да може да си позволи майка й да живее във „Ваклюз край морето“. Само че недалеч, на самия бряг, беше започнало строителство, след като години наред това кътче от Флорида бе изглеждало като най-тъжното място в община Броуърд, и Грейс бе сигурна, че месечните сметки не след дълго щяха да започнат да растат. Тя дори сега се срамуваше от мястото, от грубите сестри и третокласните лекари, от мебелировката, останала от 80-те и миризмата на белина, лекарства и изпражнения, и от мисълта, че не може да си позволи по-добро място за майка си. Скоро тя щеше да ослепее напълно след години нелекуван диабет. През юли Грейс беше обиколила всички домове за възрастни на север от Маями и след това си мислеше, че това е бил най-меланхоличният следобед в живота й.

— Миличка. — Елси Елиът пристъпи пред апартамента си, протегнала ръце. Когато Грейс я хвана за ръката, насред кръг от саксии с кактуси, майка й най-сетне обърна поглед в правилната посока.

Единственото положително нещо във влошаващото се състояние на майка й беше, че тя не можеше да види одраната брадичка, запотената кожа или рошавата коса на Грейс.

След прегръдка и целувка майка й я хвана за ръката.

— Трябва да ми разкажеш за Европа. Може ли да вечеряме заедно? В търговския център има мексикански ресторант. Казва се „Дос Амигос“. Собственост е на двама приятели.

Грейс я поведе обратно към едностайния апартамент, в който миришеше на отдавна умрели пушачи.

— Мамо, трябва да ти съберем една чанта багаж.

— Защо?

— Ще поживееш с Джейсън и семейството му няколко дни.

— Не, няма, по дяволите.

Грейс й разказа колкото сметна за необходимо, докато събираше багажа: че работи по материал, който ще ядоса някои доста влиятелни хора и че нея вече са я заплашвали.

— Когато материалът излезе, ще те върна право тук.

— Ако те знаят за мен, мило, значи със сигурност знаят и за Джейсън.

— Така е по-добре. Бих те настанила в хотел, но ще те открият по името. Така е най-добре.

— Джейсън има ли пистолет?

Грейс въздъхна.

— Той е мъж и живее във Флорида. Разбира се, че има пистолет.