Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (42)

42

Нови Рим, Русия, 2016

Шофьорът на Сергей Сорокин имаше махмурлук. „Повечето жители на града сякаш имаха махмурлук“ — помисли си Сергей, докато колата се движеше по сравнително празното Рубльово-Успенское шосе. Летящият орел на логото на „Крейг“ върху волана му харесваше толкова много, че той се премести вдясно на задната седалка, за да го вижда по-добре, докато караха на запад от Москва. Повечето висши държавни служители се возеха на крейгове. Когато колата излезе на пазара, хората се подиграваха с крейга Не Плус Ултра^[1], задето имал най-тъпото име в историята на автомобилостроенето, но ето че към днешна дата колата беше сред най-продаваните по света. Тя беше най-голямата, най-пищната американска кола, с най-голям разход на гориво и беше първата фабрично бронирана кола. На цена от 145000 долара, Не Плус Ултрата беше по-евтина от не толкова луксозен модел на Мерцедес, който трябваше да се оборудва с бронирани стъкла, кевлар, стоманени плоскости и антиракетен найлон по шасито срещу допълнително заплащане.

Докато закусваше рано сутринта в едно тихо кафене до огромна кръчма, той видя, че сервитьорите още не бяха успели да изчистят бутилките, кутийките алкохол, повръщаното и другия боклук, останал от празнуването, продължило до късно предишната нощ. След толкова години русофобия, новият президент на Съединените американски щати се приемаше за приятел на Кремъл.

Президентът на Миронов.

На седемдесет и една години, непоправимо затлъстял, абсурдно богат и нещо като щастлив, Сергей се замисли какво щеше да остави след себе си. Президентът Антъни Крейг беше единственото му наследство, но ако управлението му съвпаднеше с един нов руски ренесанс, за който той отдавна мечтаеше, част от него искаше внуците му да узнаят и да отпразнуват ролята му в събитията, довели до него. Представи си скромна статуя край портата Парк Вил в Рубльовка, на пет минути от дома му. Твърде много от младите олигарси, на които беше помогнал и които бе обучил, бяха напуснали именията си в Рубльовка.

Днес бе денят, в който те щяха да започнат да се връщат у дома и да донесат амбициите и капиталите си. Една продавачка от най-хубавия цветарски магазин в Москва се беше срещнала с него в кафенето и букетът, който бе донесла, сега ухаеше главозамайващо на задната седалка. По пътя обратно от тази среща Сергей щеше да спре на парфюмерийния щанд в ГУМ и да купи на новата си жена Светлана подарък. Обичаше да купува „Шамад“, аромат на Герлен, кръстен на барабанния ритъм, съпътствал отстъплението на Наполеон от Москва.

Колата слезе от магистралата и навлезе в гората до президентския дворец. Шофьорът попита дали може да отвори прозореца, за да проветри колата от аромата на цветята. Макар навън да беше студено, Сергей се смили над него. И не съжали. Горският въздух беше студен и чист, с аромат между разпада на есента и абсолютната смърт, която носеше зимата.

Зидът около Нови Рим беше висок над шест метра. Охранителните мерки бяха впечатляващи. На портала трима мъже в костюми и дълги черни палта провериха колата, докато четвърти мъж, със зачервени от изтощение очи, заговори шофьора.

Самият дворец беше светложълт с бели колони. Докато колата напредваше към сградата, отдясно се мярнаха две жени, повели оседлани коне. Сергей позна едната и помаха. На територията на двореца имаше и чудесен парник, както и отделно помещение за кокошки и пилета. Президентът Миронов предпочиташе да живее в Нови Рим, защото беше много по-безопасно, от който и да е апартамент или кабинет в Кремъл и нямаше кой да подслушва разговорите му.

Сергей винаги изпадаше във възторг, когато вървеше из Кремъл, който през по-голямата част от кариерата му бе седалището на световния комунизъм. Пуристите вероятно биха казали, че дворецът олицетворява лудостта и упадъка на царете, но, доколкото знаеше Сергей, никой, някога контролирал и един квадратен сантиметър от Кремъл, не беше и помислял да го събори, да претопи златото на монети или да го продаде за славата на пролетариата.

Миронов бе по-умен политик от всички предишни президенти и генерални секретари. Поне си правеше труда да прикрива богатството и разкоша, в които живееше, да ги представя като резултат от собствената си хитрост, а не като нещо дължимо му като на най-висшия държавен служител на Руската федерация. Ако някой журналист посмееше да проучи покупката и строежа на Нови Рим, щеше да открие след дълга поредица фиктивни компании, един прост трансфер на средства на името на Александър Миронов, бизнесмен и инвеститор.

— Вземи три аспирина и си легни — каза Сергей, когато шофьорът му отвори вратата. — Аз сигурно ще остана около час.

— Мерси, шефе.

Вляво от двореца някакъв техник се суетеше около хеликоптера на Миронов. По някое време днес щеше да му се наложи да лети до Москва.

Миронов не беше излязъл да посрещне Сергей. Един разузнавач го посрещна пред вратата и го въведе в двореца. Стъпките им кънтяха по лъснатия под.

— Президентът плува. Имате ли нещо против да се срещнете в залата с басейна?

— Разбира се, че не.

Сергей си свали сакото и се качи в асансьора, докато агентът шепнеше нещо в скрит микрофон. По пътя надолу миризмата на хлор задуши аромата на цветята. Минаха през още един охранителен пост и влязоха в гимнастическия салон. След него една електронна карта за достъп ги въведе в залата с плувния басейн.

Миронов довършваше дължината. Спря.

— Сергей, ще поплуваш ли? Имам резервни бански.

— Не, приятелю. Благодаря.

— Цветята за мен ли са?

— Поздравления.

Всичко, което казваше и правеше Миронов, беше по същество, свързано с власт. Беше на шейсет и пет години, не много по-млад от Сергей, но изглеждаше и се държеше като петдесетгодишен мъж в забележително добра форма. На Миронов му доставяше удоволствие да подчертава физическите разлики помежду им. Всъщност Сергей беше сигурен, че старият му приятел нарочно е нагласил нещата така, че срещата им да се проведе именно тук. При президента нищо никога не беше случайно или резултат на съвпадение.

Миронов излезе от басейна. Агентът от разузнаването сложи бяла хавлия на един стол, огледа залата за последен път и излезе от запечатаното помещение. Миронов взе кърпата по пътя към басейна с гореща вода.

— Тази сутрин, когато чух новината от Америка, си спомних онзи момент, когато за пръв път ми разказа за нашето Кралско рибарче и съпруга й. — Миронов се потопи във вдигащата пара вода. — Спомних си първата ни среща.

Сергей се усмихна.

— „Интерконтинентал“ в Прага.

— Прекрасен ден. Прекрасна жена. Охлюви! Дори и с развода и стъпванията й накриво от време на време тя си остава забележително притежание, а ти си най-добрият вербовчик в историята. Браво.

Сергей седна на ръба на басейна.

— Когато американските медии най-сетне обявиха резултатите от изборите и видях всички онези гневни мъже, облечени за партия голф, размахали юмруци във въздуха, нашите собствени американски войници, първата ми мисъл беше, че всичко е прекалено съвършено, че е най-изкусният заговор в историята на държавничеството… и че той по някакъв начин ще ни унищожи.

Сергей изправи гръб.

— Не виждам как, Александър.

Миронов започваше да оплешивява, когато се запознаха. Сега, след няколко трансплантации, косата му беше убедително гъста. Кльощавите му крака караха широкия му гръден кош да изглежда странно, но в горещия басейн се виждаше само горната половина от тялото на президента.

— Той е чудовище на хаоса. Напълно недисциплиниран, следователно ненадежден съюзник. Той би казал или направил всичко.

Сергей никога не беше губил контрол над притежание, но не можеше да каже на президента истината за обаждането на Елена предишната нощ. Плачеше, когато му се обади.

— И двамата имаме внуци — беше казала тя. — Сергей, какво направихме?

Миронов избърса чело с бялата хавлия.

— Не се тревожи за него — каза Сергей. — Наслади се на подаръка си. Ако каже нещо за Елена или за нас, това би било самоубийство. Освен това няма доказателства.

Миронов извади пистолет от гънките на хавлията, насочи го към Сергей и дръпна спусъка два пъти. Излезе от водата в момента, в който Сергей падна в нея.

— Не. Вече няма.