Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (27)

27

Монреал, 2016

На летището, докато чакаше полета си, който бе насрочен за дванайсет без пет през нощта, Грейс оглеждаше тълпата пенсионери, семейства и силно загорели квебекци. Не откри никого, който да изглежда като нова смяна руски преследвачи, след като старите със сигурност бяха изгорели на магистрала №1. Трима или четирима от спътниците й бяха облечени в костюми за Хелоуин, но изглеждаха твърде млади и весели, за да ги заподозре.

Тя написа съобщения на Стедман Коу, на Манон и на Уилям с номера на новата й сим карта. В самолета, преди да задреме, отвори файла със записките за Елена на лаптопа си и добави всичко, което си спомняше от откраднатия бележник и от разпечатките на Милан. Когато кацнаха в Монреал, Грейс беше по-изтощена откогато и да било в живота си. Включи си телефона и видя съобщение от Коу, пратено в 4:22 сутринта.

В офиса в 8 без пазарлъци, благодаря.

След като стоя на пистата почти час, без да може да обясни защо и после чака на митницата, на Грейс не й остана време да се прибере до апартамента си и тя взе такси направо до редакцията в Стария Монреал. Още нямаше седем сутринта и в складовото помещение цареше мрак. Тя седна на мястото си и отвори лаптопа, след което си представи, че има да пише материал за „Ню Йорк Таймс“ и крайният срок я притиска.

Какви щяха да са встъпителните й думи? Тя десет минути се взира в белия екран и в бележките, които си бе водила в самолета. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че родителите на Елена фигурират в Справочника на Цибулка, заедно с руски информатори и шпиони, че псевдонимът на майка й е бил Върба и че останалите документи са били преместени или унищожени. Уилям беше казал, че Елена никога не се е дипломирала от Карловия университет. И въпреки това Грейс не можеше да свърже нищо от онова, което бе научила за Елена, с пожара, в който бяха загинали Катка и баща й, треньорът Вачек. Държавните служители в Прага и Москва едва ли щяха да приемат обаждания с молба за потвърждение на фактите. Не можеше да напише нищо за мъжете, които я бяха преследвали, заплашвали, били и крали от нея просто защото нямаше представа кои са, да не говорим за това, от чие име бяха действали.

После идваше наред Сергей Сорокин. Кой по дяволите беше той?

Архивни документи от бивша Чехословакия подсказват за връзка между Елена Крейг, бивша съпруга на кандидата за президент Антъни Крейг, и тайната полиция настрана от времето на Студената война, Държавна сигурност.

Грейс знаеше какво биха казали преподавателите й от Остин за това: не беше достатъчно да „подсказват за връзка“. Вместо да смени израза с по-точен и по-опасен или да напише изцяло ново встъпително изречение, в което да фигурират думите шпионин или дори лястовица, Грейс продължи нататък.

Слънцето се издигна над река Сейнт Лорънс. От северозападния край на сградата, където дизайнерите на видеоигри започваха работния си ден рано, долетяха първите ръмжащи звуци на френски хип-хоп. Музиката беше толкова силна, че Грейс не чу как Стедман Коу се приближи крадешком. Докато забележи голата му глава в отражението на екрана, той вече беше прочел твърде много.

— Какво, по дяволите, е това?

Тя с трясък затвори лаптопа.

— Нищо.

— Вечното оправдание на невинните. Хайде.

Грейс го последва в кабинета му, стиснала лаптопа под мишница.

От Деня на труда бяха минали почти два месеца и двамата се намираха в северния край на северното полукълбо, но Коу се беше издокарал в светлобежов костюм. Одеколонът му бе с мускусен, свеж аромат, а обувките му бяха нови. Това само задълбочи изтощението й — познаваше цялата колекция обувки на шефа си.

На вратата той спря и се обърна. Грейс също спря. Прясно обръснатата му брадичка лъсна на флуоресцентната лампа.

— Поглеждала ли си се в огледалото напоследък?

— Не, всъщност не съм.

— Така си и помислих.

Кабинетът му беше огромен и гледаше на югоизток, към изгряващото слънце. Вместо да седне, както би направил обикновено, преди да започнат да обсъждат някоя тъпа статия, клюка, сексуалния му живот или своенравието на собствениците на списанието, Коу се обърна с гръб към нея и с лице към слънцето.

— Затвори вратата.

Тя го направи.

— Грейс, уволнена си.

— Какво? — Тя се втренчи в него, търсейки знаци, че се шегува. Не, сериозен беше. — Защо?

— За неподчинение.

— Какви ги говориш, Стедман? Аз съм лоялна до глупост.

— Ти работиш за „Нешънъл флаш“. Ходи в Прага на мои разноски.

— Ходих в Прага на разноските на Елена.

— По поръчка на моето списание. И вместо да свършиш работата, за която беше пратена, ти си тормозила Елена с приказки за писане на книга, което не влиза в условията на договора ти.

— Какъв договор?

— Не влиза в… отговорностите ти.

— Измисляш си, книгата е тясно свързана с работата ми. Колкото по-добре я познавам, толкова по-добре ще мога да я имитирам в колонката. И няма да пропускам крайни срокове.

— Уволнена си. Тримесечното обезщетение е преведено по сметката ти към 7:45 тази сутрин.

— Стедман. — Тя удари по бюрото. — Обърни се и ме погледни!

— Не.

— Какво става тук?

Той поклати глава.

— Моля те, кажи ми какво става. Списанието неприятности ли има? Да не би…

Той прошепна нещо, което тя не успя да чуе.

— Моля? Какво каза, Стедман?

— Моля те, върви си. Съжалявам.

— Сериозно ли говориш?

Коу опря ръце на прозореца и ги свали. Останаха влажни отпечатъци.

— Мога ли да те убедя да промениш решението си?

— Не.

— Защото е окончателно. Така ли?

Той най-сетне се обърна. Грейс познаваше Стедман Коу отдавна, но никога не го беше виждала уплашен.

— Стедман, колкото повече от нас знаят, толкова по-безопасно ще бъде за всички ни и…

— Грейс, ти не разбираш. Тук вече не става дума за журналистика.

— А за какво става дума?

Той поклати глава и й посочи вратата.

 

 

Тя взе от бюрото си само рамкираните снимки на майка си и Джейсън, на котката си Зип и на котката преди Зип. Когато беше почти готова, Коу излезе от кабинета си, за да й помогне да свали кутията с вещите си.

Той не продума и тя също мълча, докато слизаха с асансьора от третия етаж. Не се разминаха с никого от колегите си във фоайето. Никой не идваше преди десет в дни, когато не излиза брой.

На улицата Коу изчака с нея, докато извика такси. Сутринта беше влажна, ръмеше, а от реката духаше неприятен вятър.

До тротоара спря червена тойота приус.

Двамата никога не се бяха прегръщали и никога нямаше да го направят. Коу сложи кутията на задната седалка и меко каза:

— Забрави за това, Грейс.

— Няма да го забравя и ти също не бива да го забравяш. — Докато говореше, не се наложи да си напомня да стои с изправен гръб. — Какво казаха, че ще ти направят?

За миг Коу изглеждаше сякаш ще отговори на въпроса. После мигът отмина и той тръгна обратно към сградата на стария склад, без да се обърне. На Грейс й се прииска да извика след него, че е страхливец и негодник, но по свой собствен начин тя обичаше Стедман Коу и знаеше, че така няма да постигне нищо. После си промени решението и отвори вратата на таксито.

— Страхливец такъв! — извика тя. — Негодник!

Той сякаш се смали, когато отвори вратата към фоайето. Докато приусът потегляше, тя провери телефона си и видя съобщение от Уилям.

Тъкмо пристигнах скапан. Готова ли си да започваме? Къде да отида?

Самата Грейс беше твърде скапана, за да измисли нещо подходящо, затова написа „У нас“ и добави адреса си.

После добави личния си имейл адрес в телефона. Последният получен беше от Жан-Ив дьо Мулен и имаше и прикрепен файл. На леко старомоден френски пишеше, че от нездрава привързаност в дните след „развода“ им бил следил как се развиват нещата с Елена. Прикрепеният файл беше копие от черно-бяла страница от монреалския „Хералд“ от 7 февруари 1975 година. Грейс го отвори и увеличи изображението. Имаше снимка на спортистката и бляскавата светска дама Елена Страка.

Вече не се състезавам. Модел съм и работя, това за мен са две различни неща, а и имам и личния си живот у дома със съпруга си.

Междувременно Уилям й прати няколко типично британски съобщения относно идеята да отседне при нея.

Намеренията ми са напълно професионални и определено имам ищах да отседна в хотел. Би ли ми препоръчала някой?

Май не използвах „ищах“ правилно.

Грейс, разбира се, че оценявам предложението, ако поканата още е валидна. Да живея в автентичен монреалски апартамент. Чест! Ха, ха.

И все пак, ако това ще те накара да почувстваш и най-бегло неудобство…

Грейс не обърна внимание на съобщенията и вместо отговор му прати изрезката от „Хералд“. Той отговори:

Съпруг? Боже. Елена Страка? Вестникът има ли архив? Дали Страка ще разговаря с нас, как мислиш? Знаеш ли къде живее?

Грейс се намести по-удобно на седалката, безработна за пръв път откакто беше на двайсет и няколко. Знаеше къде живее Йозеф Страка и нямаше търпение да го посети — в компанията на Уилям.