Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (14)

14

Страсбург, 1972

Всяка сутрин в 9:15 след закуската и сутрешното кафе, след като прегледаше „Дьо Монд“ и „Фигаро“, Елена отиваше да потича в Оранжерията в Страсбург.

Тъкмо бяха пристигнали щъркелите, символът на Елзас, огромни зверове, които изглеждаха почти нереални. Но ето ги тук, с дълги, бели тела, от другата страна на улицата срещу дома й виеха огромни гнезда на уличните лампи и тракаха с клюнове един на друг. Бяха едновременно елегантни и непохватни, което доста наподобяваше начина, по който се чувстваше Елена.

Като почти всеки мъж, когото тя познаваше във Франция, Жан-Ив отказваше да тича. За него сутрешният джогинг беше отломък от ранните дни на човечеството, когато хората е трябвало да преследват храната си. Макар да беше уверен, че е полезно за мускулите и освежително за мозъка, Жан-Ив предпочиташе изтънчеността на следобедното плуване.

Елена гледаше как щъркелите се викат, трак-трак-трак, как вият и поправят гнездата си. От време на време зърваше отблясъка на слънчев лъч в черупката на яйце. Потича, разтегна се, помириса цъфналия люляк. В малкия зоопарк в края на Оранжерията имаше щрауси, маймуни и пауни. На детската площадка деца тичаха между люлките и миниатюрната планина от въжета. В края на тренировката си, за да се охлади, тя се разходи покрай затворените в клетки животни и усети някаква близост с тях. Не бяха в много по-различно положение от нея.

Същата сутрин бе наблюдавала Жан-Ив, докато той спеше. Семейството му бе жънало успехи толкова години при крале и кралици, при германци и французи, във война и в чумни времена. Този успех бе изписан по лицето на Жан-Ив дори когато спеше. Нямаше проблем, който един Дьо Мулен да не може да разреши. Членовете на семейството идваха на този свят с тиха, ненатрапчива увереност и Елена си представи децата, които биха могли да имат. Щяха да са послушни, учтиви и красиви, родени за лидери, надарени със скромност и любопитство.

Когато отвори очи в сутрешната светлина, Жан-Ив се усмихна, срещайки погледа й.

— Какво замислено изражение имаш на красивото си лице.

Вместо да отговори, тя само го беше целунала. Сега, след като мина покрай маймуните и пауните, Елена спря. Сергей стоеше пред нея и блокираше пътя й, блокираше всичко, застанал до портата на парка, с димяща цигара в ръка. Беше наедрял още повече, не само в талията, а и в раменете. Когато го срещна за първи път, Сергей изглеждаше като опасен младеж. Сега пред нея стоеше мъж. Преживяното, годините, изпълнени с опасност и насилие, го бяха подхранили, бяха го направили по-голям.

Тя се шокира от инстинктивната си реакция: прииска й се да избяга.

— Тук мирише райски. — Сергей пристъпи към нея. — Какъв късмет имаш, Еленка, да прекараш цяла година на такова прекрасно място.

Целунаха се по двете бузи като обикновени приятели французи. Говореха на чешки, но това беше европейска столица. Чужденците не бяха рядкост в Оранжерията.

— Какво правиш тук, Сергей?

Сергей, облечен в тъмен костюм на тънко светло райе, я поведе обратно към парка.

— Дойдох да те видя.

— Само да ме видиш?

— Да те изведа оттук.

— Не разбирам.

— Мислехме, че мосю Дьо Мулен ще постигне повече — ще стане нещо повече — особено с твоя помощ. Но всъщност той е нещо по-малко. Ще те преместим на по-плодотворна позиция. Жената ни в Монреал не се справи толкова добре, колкото очаквахме.

— Но не си ми дал време да…

— Искаш да останеш ли? Да останеш с него? Не бих те обвинявал. Живееш живот, изпълнен с удоволствия. Макар да не разбирам как това оправдава обучението ти и всичко, което направихме за родителите ти.

— Всичко, което сте направили? Аз… — Елена си помисли за майка си, по елегантен нов пеньоар, как сервира питиета в кристални чаши, а баща й е навън с галоши, хрътка и пушка в ръка.

— Тази разходка в парка е посещение от любезност. Съпругът ти, без съмнение, ще се изненада от заминаването ти, но аз исках да ти дам време да си събереш багажа.

— Кога.

— Утре, Еленка. Утре вечер.

Елена си пое дълбоко дъх и извърна поглед от него. Отне й чутовно усилие да се престори на доволна.

— Ще дойдеш ли с мен в Монреал?

— Ще помогна да се настаниш. Помниш ли за каква услуга ме беше помолила? За гаджето ти?

Елена знаеше, че той говори за Йозеф Страка.

— Той не ми е гадже и ти го знаеш.

— Вербувах го. Вече е там.

— В Монреал? — Елена се шокира, че са направили всички тези приготовления за нея.

— Ще имаш приятел до себе си.

— Благодаря ти, Сергей.

— А аз ще бъда в Ню Йорк, съвсем наблизо.

— Защо не може да дойда с теб?

— Знаеш защо. В Ню Йорк имаме вече три момичета. Само Даника…

Начинът, по който Сергей произнесе името й, притесни Елена. Разбира се, че беше спал с нея. Беше спал с всичките. Никоя нямаше да й каже истината. Никоя от тях не говореше истината. Не можеше да ревнува.

Ревнуваше ли?

Може би можеше да остане тук, в Страсбург. Ако разкажеше всичко на Жан-Ив, той щеше да я защити. Френските тайни служби или може би английските, или американските щяха да направят размяна, да изведат родителите й от Прага, ако им разкажеше каквото знае.

Тя въздъхна. Можеше да избяга толкова, колкото и маймуните в парка. Ако разкриеше коя е, това щеше да е краят й, краят и на двама им с Жан-Ив. КГБ можеше да открие всекиго, където и да е.

— Френски град. — Тя се усмихна на Сергей.

— А Ню Йорк е толкова близо, Еленка. Ще ти намерим работа, ще измислим поводи да идваш.

— Няма да наранявате и заплашвате Жан-Ив, нали? Ще му бъде тежко. Той ме обича.

— Остави това на нас. — Сергей я хвана за ръцете над лактите и я целуна отново, този път по устните. Устата му имаше кисел вкус от цигарите.

— Á demain^[1] — подвикна той и продължи към вътрешността на парка. — Á demain.