Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (43)

43

Маями, 2018

Когато не пътуваше по следите на някоя история, Грейс ходеше с колата от Маями на вечеря при майка си веднъж месечно. В петък вечер в „Горичката“ поднасяха такос. В началото тя идваше всяка седмица и вечеряха на маса за двама. С времето обаче Грейс си даде сметка, че вече се налага да си намира място на маси за осем или дори десет души и осъзна, че лишава майка си от шанса за по-весела, по-свободна вечер с приятелите й.

Тази вечер на малката сцена в градината свиреше група мариачи от Окала. Персоналът наливаше качествена текила на всеки, който поискаше — текилата беше останала от една презентация на две популярни разновидности на питието, репосадо и аниехо, през август. Трапезарията се намираше на великолепна тераса, която водеше към пищна градина и езерце. От време на време в езерцето се появяваше алигатор и домът на майка й в Централна Флорида влизаше в новините.

Грейс гледаше как майка й припява с мариачите Cielito Lindo^[1] заедно с приятелите се. През последните две години от изборите насам Елси Елиът беше се превърнала в друг човек. Един от щатните лекари в „Горичката“ се заинтересува от случая й и само за няколко месеца успя да овладее диабета й до такава степен, че зрението й започна да се подобрява, а това й позволи да се върне към едно от любимите си занимания: четенето на мистерии и романтика.

За рождения й ден през септември Грейс беше завела Елси в Прага, както беше обещала, и двете бяха отседнали в „Четири сезона“.

Телефонът на Грейс избръмча с ново обаждане, точно когато мариачите подхванаха песента на бис. Бяха поканили майка й и още две жени да пеят с тях. Грейс не вдигна телефона, а продължи да гледа майка си, която се полюляваше пред микрофона, леко замаяна от текилата, пееща пред новите си най-добри приятели: добри, привлекателни, заможни хора в красиви бели рокли, бежови панталони и ризи, с красиви бижута и маркови часовници.

В края на песента всички заръкопляскаха, а един мъж на име Бари, за който Грейс подозираше, че е гадже на майка й, се изправи, за да даде тон за овации. Номерът, от който й се бяха обадили, беше непознат на Грейс, но тя се надяваше, че е на някой от редакторите, с които работеше, обхванат от отчаяние в петък вечер, решен да натресе някоя шумна история на не толкова отчаяната журналистка на свободна практика.

Грейс излезе в градината, за да прослуша гласовата си поща.

„Утре пристигам в Маями по работа. Може ли да вечеряме заедно?“

Беше Елена.

 

 

Уговориха се да се срещнат в „Ла Вакера“, аржентински ресторант на Саут Бийч, на половин час пеша от малката оранжева къща в селски стил на Грейс на Мичиган авеню.

Когато Грейс пристигна в ресторанта на следващата вечер, салонният управител помоли да види личната й карта, след което я поведе през ресторанта и нагоре по някакви стълби. Беше влизала тук само за късна закуска и не знаеше за частната зала с открит изглед към плажа и океана, сега потънали в мрак. Елена я чакаше сама в огромната зала, зареяла поглед към вечерящите на терасата на долния етаж.

Тя се изправи.

— Duše moje.

Един плешив бял гигант учтиво попита дали може да претърси Грейс за оръжия и подслушвателни устройства. Взе й телефона.

Обискът беше необичайно подробен, съвсем различен от обиска по летищата. Когато мъжът приключи, той се извини за неудобството и излезе.

Веднага се появи сервитьор с бутилка шампанско.

— Позволих си малко свобода. — Елена огледа бутилката. — Това е „Лармандие-Бернис Тер де Вертю Премиер Крю“.

Грейс разбра, че се предполага да е впечатлена.

— О!

— Чудесна реколта, 2009.

— Благодаря, госпожо Крейг. Какъв прекрасен ресторант.

— За теб, duše moje, само най-доброто.

Докато сервитьорът се суетеше с бутилката и вадеше тапата, Елена се изправи и целуна Грейс по бузите. Беше облечена в извънсезонен костюм от кремав лен, в който, помисли си Грейс, чудесно щеше да се впише в „Горичката“. Топлият бриз разлюля широките й панталони и косата. От последния им разговор на задната седалка на крейга в Млада Болеслав бяха изминали две години. Елена изглеждаше изморена и по-стара, отколкото я помнеше Грейс, а и подпухнала — изглеждаше почти на годините си. Лявата й ръка потреперваше. Когато чашите бяха пълни, сервитьорът се приготви да се оттегли.

— Можете да започнете да сервирате храната — каза Елена.

— О! Разбира се, госпожо. Каква… храна?

— Само двете сме. — Елена сложи ръка върху тази на Грейс. — Кажете на готвача да ни изненада.

— Прекрасно. Прекрасно, госпожо.

Елена бе останала в сянка по време на издигането на Антъни Крейг във властта. От време на време Грейс попадаше на статии за нея, как била останала доверен, неофициален съветник на президента.

Онова, на което Грейс винаги се бе възхищавала най-много, още го имаше у Елена — увереността, достойнството, елегантността и чара.

Но имаше и нещо ново.

— Сигурно е много вълнуващо да видиш семейството си… да управлява свободния свят.

Елена не се усмихна и не кимна.

— Мъжът, който те претърси, охранителят ми, работи за правителството. Помолих го да провери залата за подслушватели, за да можем да говорим свободно. Къщичката ти хубава ли е, duše moje?

— Да, благодаря.

— А майка ти? Щастлива ли е?

— Много е щастлива. И е здрава. Направо е преобразена.

Елена отпи от скъпото шампанско.

— Разбираш ли сега защо направихме онова, което направихме?

Грейс си помисли за комфорта, в който живееше майка й, за сигурността, за собствения си успех и самотното спокойствие на собствения си живот. Би ги заменила за експлозивна тревога, без да се замисли — тревогата, че някой може да отнеме майка й от нея, че собственият й живот може да свърши с отрова в питието или храната, с бодване на летището, останало неусетено, което да се превърне в демон на болката, страданието и мрака. Съвсем добре разбираше защо бяха направили онова, което бяха направили.

— Предполагам, че изборът е още по-лесен, когато имаш дъщеря.

— И е по-лесен, и е по-труден, duše moje. Въпросът вече не стои отворен. Подчиняваш се, защото би направила всичко за детето си. Разбираш ли?

— Да.

Двете пиеха шампанско и гледаха двойките, излезли на среща на терасата под звуците на аржентинска фолклорна музика.

— Знае ли някой какво си постигнала, Елена?

Тя сви рамене.

— Добрият ми приятел Йозеф Страка, разбира се. Досега трябва да си разбрала за отношенията ми със Сергей.

— Знам, че съществува. Не знам нищо за него. — Грейс имаше чувството, че трябва да си води бележки, но защо и за какво? Всичко беше свършило.

— Той е мъртъв.

Грейс не знаеше дали е редно да изрази съжаление.

— Сега ти си в моя затвор заедно с мен.

— Живея живот, който никога не бих могла да си позволя.

— Това е проклятие. Ще го осъзнаеш. Бавна инфекция, която поглъща всичко. Разбираш ли, за тях ние сме нищо? Сергей ни наричаше свои притежания. Тези мъже, които ни притежават, всъщност имат една-единствена цел и искат да я постигнат, докато са още живи.

— Каква?

— Да обърнат всичко тук нагоре с краката.

— Какво искаш да кажеш?

— Да ни унищожат, duše moje, толкова умело, че няма да разберем, че се случва. Няма да усетим как влиза ножът. Просто бавно ще изкървим.

— Ние?

— Те държат и теб, и мен, и дъщеря ми. И него също.

Грейс си помисли за всичко, което се бе случило от изборите насам. Изглеждаше й като преврат на забавен кадър.

Елена посочи двойките на терасата, дори тъмния плаж, по който по-смелите нощи бегачи тичаха безшумно с боси крака.

— Държат ни всички.

Грейс си помисли за майка си в лобито на „Четири сезона“ в Прага, как пиеше моравско вино и намигаше на дъщеря си, горда с постиженията й. Майка й мислеше, че парите за всичко това са дошли от договор за книга, от нещо тайно. От ангажимент да напише книга от името на друг човек.

— Някой ден някой ще разкрие всичко. — Елена плъзна високата си тясна чаша за шампанско в кръг по масата. — Ти го разкри.

— Но Робърта Маккий ми каза, че не е останало нищо. Нито следа.

— Знаеш ли ми псевдонима?

— Кралските рибарчета са много красиви. Отива ти.

— Предполагам. Затова ме вербуваха, затова ме вербува Сергей. Бях толкова красива.

— И спортистка.

— Посредствена спортистка. Достатъчно умна и достатъчно глупава. Имах приятелки, по-умни приятелки, които не успяха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че са мъртви. Не можаха да издържат каквото издържах аз.

— Бляскавият живот на мултимилионерите?

Елена поклати глава.

— Не се дръж като дете, duše moje.

Пристигнаха първите блюда: късчета месо в зелен сос чимичури, малко наденица чоризо и салата от някакъв вид зелено зеле. Всичко ухаеше великолепно и те поздравиха сервитьора, докато той отново наливаше шампанско в чашите им, само че Грейс вече не беше гладна. Охранителят пристъпи в залата и огледа наоколо, изглежда, за да се увери, че някой нинджа не се е промъкнал, скрит зад черната престилка на сервитьора.

Когато отново останаха сами, Грейс видя, че и Елена не е кой знае колко гладна.

— Колко са жените като теб и Робърта? Лястовиците?

— През 70-те в Америка имаше двайсет или трийсет. — Гласът й бе мрачен. — Сега сигурно са петстотин.

— Госпожо Крейг, значи ли това, че вие победихте?

Тя се засмя, но не защото имаше нещо смешно.

— Взимам хапчета за депресия. От тях лицето ми става по-голямо.

— Защо поискахте да се видим?

Елена отново сведе поглед към терасата навън.

— Знаеш ли, преди изборите се опитах да ти помогна. Но трябваше да внимавам.

— Уилям.

— Ти дори не говореше чешки. Той знаеше как да намери онова, което трябваше да се намери. Исках да го напишеш, да напишеш нещо преди изборите. После си промених решението. Уплаших се.

— Той напълно ме заблуди.

— Това, че се влюби в теб, duše moje, определено не беше част от задачата му, повярвай ми.

Грейс усети как очите й се пълнят със сълзи. Замисли се за живота, който почти бе получила, в някой малък апартамент на юг от Лондон, за разходки в парка през уикендите с майка си.

— Ти искаше да напишеш книга. — Елена се наведе през масата над недокоснатата храна. — Хайде да я напишем заедно. Книга с истината.

Грейс се шокира. Не това беше очаквала.

— Не можем. Те…

— Ще ни убият? Може би. Може би не.

В дрешника на Грейс имаше черен сейф, където тя държеше бележките си за Елена и историята й. Беше ги написала на стар лаптоп „Макинтош“ без интернет връзка.

— Госпожо Крейг, аз вече съм я започнала.

— Знаех си. — Елена вдигна чашата. — Знаех това за теб, duše moje. Че си достатъчно смела. Ще ти разкажа всичко.

— Чакайте, чакайте. — Апетитът на Грейс изведнъж се беше завърнал. — Как ще стане?

През следващите два часа, над още няколко блюда с месо и сос и останалото шампанско, последвано от бутилка червено вино малбек, те правеха планове. Нямаше къде да се скрият, затова решиха да не се крият изобщо. Щяха да се срещат в салоните за спа и в Хамптънс, където се бяха срещали преди. Елена щеше да й разкаже историята си.

 

 

Сутрин, всяка сутрин, Грейс се събужда и се чуди дали днес ще е денят. Когато се върне вкъщи след разходката с новото си кученце, тя проверява сейфа в дрешника, за да се увери, че е все още там, че старият оранжев лаптоп е все още вътре и че написаното предишната нощ е запазено. Обажда се на майка си по два пъти на ден, за да й каже „Обичам те“. Веднъж месечно ходи до Сейнт Питърсбърг, за да прекара три дни в обучаване на млади журналисти. Ходи на митинги и подписва петиции. Всяка вечер си ляга с надеждата, че ще се събуди.

Грейс знае, че всичко това някой ден ще свърши, още преди да сме стигнали до края на някой ленив израз, завършващ последното изречение. И иска да знаете защо.