Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (20)

20

Прага, 2016

Преследвачите й не бяха в самолета за Прага. Сега, след като Грейс разбра кои са и на какво са способни, тя се съмняваше, че ще летят с обикновен пътнически полет.

Когато кацнаха, тя намери адреса на офиса на ФБР в Прага, който се оказа в американското посолство в Мала Страна. Беше късно вечерта, но тя не допускаше, че имат ограничено работно време. Шофьорът на Юбер, който я откара, не говореше английски. Грейс седеше сама на задната седалка на фолксвагена насред силната миризма на освежител за въздух и сълзите си. Щом можеха да влизат в хотелски стаи и да я открият в ресторанта на малкото летище на Страсбург, значи тези мъже, неспособни на съпричастие, можеха да открият и майка й във Флорида.

Американското посолство беше бежова каменна сграда, разположена до добре осветен павиран площад. От горните етажи се излъчваше мека светлина, а отсреща бяха паркирани три луксозни коли: сребристо беемве и два големи черни седана крейг. Никой не стоеше на пост пред сградата, макар че двама мъже в черно наблюдаваха от сенките през улицата. Тя се зарадва да ги види.

Грейс натисна копчето пред вратата.

— Журналистка съм — каза тя, когато мъжки глас попита дали може да й бъде полезен. — Заплашват ме.

— Американка ли сте?

— Да. Заплашват ме убийци.

След десет секунди вратата се отвори. Хубав чернокож мъж в униформа на американската армия стоеше в малка стаичка. Тя повтори, че е журналистка, че работи по политическа, поверителна история и че я тормозят и преследват чуждестранни агенти, които са убили двама чешки граждани.

— Намалете оборотите. Агенти? — Той отвори малък бележник и се приготви да пише. — Как разбрахте, че са агенти?

Грейс си пое дъх, осъзнала, че гласът й започва да трепери.

— Извинете. Мъже.

— Значи не са агенти. Тормозят ви някакви мъже. Казахте ли на полицията? И за какво убийство става дума?

— Говорих с полицията и тук, и в Страсбург, където ме проследиха тези мъже. Освен това, вчера в Млада Болеслав е имало пожар. Пресата го нарича злополука, но, повярвайте ми, не е злополука.

— Защо смятате така?

Грейс обясни, без да споменава имена, за влиятелния американец, прелъстен от жена, която може би е агент, „лястовица“. Чувал ли е за „лястовици“? Тази жена, тази „лястовица“ е имала кодово име в КГБ, както и родителите й, и макар Грейс да знае, че КГБ вече не съществува под това име, това няма значение, може случилото се да е станало по заповед на местната Държавна сигурност, която така или иначе е била на пряко подчинение на КГБ.

Войникът се взираше в нея преценяващо. Беше се отплеснала малко и й се искаше да може да започне отново. Той не беше записал нищо в бележника си.

— Честността на американските избори е заложена на карта!

След малко с лека въздишка войникът пристъпи в малък кабинет. Излезе оттам с клипборд и формуляр от три страници за попълване.

— Моля, опишете ситуацията.

— Чакайте. — Грейс знаеше какво си мисли младият войник за нея. — Когато я опиша какво ще стане?

— Утре сутринта, когато дойдат служителите, ще я видят и ще се свържат с вас.

— Аз искам да говоря с някого сега, а не да пиша.

— Защо?

— Заради естеството на материала, върху който работя.

— Бихте ли ми казали какво е това естество?

— Току-що го направих! — Грейс му върна клипборда. — Поверително е. Аз съм в опасност.

Той отново отвори бележника.

— За кое издание работите?

— Материалът не е за изданието, за което работя.

— Значи сте журналист на свободна практика? — В гласа му е долавяше подчертана умора. — Безработна ли сте?

— Работя за „Нешънъл флаш“.

Войникът се намръщи. Все още не беше написал и дума в бележника си. Отново й подаде клипборда.

— Попълнете формуляра, госпожо. Кажете, когато сте готова.

Грейс прегледа трите страници.

— Бихте ли ме пуснали в посолството, за да говоря с агент от ФБР?

— Не, госпожо.

— Нямате ли горещ телефон за сигнали?

Той посочи формуляра на клипборда.

— Можете да го попълните тук или онлайн. — Той отново влезе в кабинета и се върна с визитка. — Можете и да се обадите на този телефон и да оставите съобщение, ако предпочитате. Ще ви се обадят за повече информация, ако се наложи, в рамките на един до пет работни дни.

— Ако се наложи?

— Да, госпожо.

През преградата от взривоустойчиво стъкло се виждаше първият етаж на посолството, осветен от множество лампички с мека светлина, същите, които Грейс беше видяла отвън. Тя си представи как сяда до някоя от лампичките в кафяво кожено кресло от другата страна на преградата към безопасността, с чаша уиски в ръка. После си представи колко хора отиваха в американските посолства по целия свят, всеки с някаква история. Имаше си дума за онова, което онези убийци, онзи масивен, много опитен апарат, й беше причинил: газлайтинг^[1].

Грейс се видя такава, каквато я виждаше младият войник: луда. Тя му върна клипборда.

— Желая ви приятна вечер, госпожо. — В гласа му тя долови нотка на триумф, когато прекрачи прага и излезе на улицата.

 

 

Тя реши да се върне пеша в апартамента си. Не беше далече. След един завой щеше да стигне до пешеходната улица, която водеше към Карловия мост. Преди да стигне до него, точно когато излезе от кръга светлина под една улична лампа и влезе в сянката, тя чу „Спри“. Но думата не бе казана така, както би я казал човек, за когото английският бе роден език.

Тя се обърна и видя двамата мъже в черно от площада пред посолството да се приближават на бегом. По коланите им дрънчаха тежки предмети, докато напредваха по павираната улица. За миг, докато мракът ги скриваше, тя реши, че тези мъже идват да й помогнат, да нарекат случилото се в преддверието на посолството абсурдно и да я придружат до кожените столове, меката светлина, уискито и шепота.

Но това трая само миг.

Когато навлязоха в кръга от светлина тя ги позна. Обърна се и се затича, но те бяха по-бързи. Тя беше извадила ножа от чантата си, преди да мине проверката на сигурността на летището, а сега, докато бягаше, не успяваше да си намери ключовете.

Те я настигнаха, започнаха да й крещят в лицето, блъснаха я, за да падне на колене и после по корем. Единият й дръпна чантата. Другият й дръпна ръцете назад, от което толкова я заболя, че тя реши, че ръцете й ще се прекършат. Главата й падна напред и брадичката й се одра в паважа.

Тя се опита да извика „помощ“, но й беше прекалено трудно да си поеме достатъчно въздух, за да го направи.

В далечината видя хора. Отново се опита да извика за помощ и те се обърнаха да я погледнат, но не дойдоха да й помогнат.

— Моля ви! — Тя захлипа. — Помогнете ми!

В гърба й се заби коляно. Тя беше сигурна, че ще умре, че никога повече няма да говори с майка си и с приятелите си. Щяха да я убият както бяха убили Катка и треньора Вачек.

Тя си помисли за Джейсън, прекрасния, мил Джейсън. Защо не бе искала да има деца от него? Сега щеше да умре сама, с чакъл в устата и коляно в гърба, в сенките на някаква пражка улица.

— Пуснете ме. Ще направя каквото поискате. Моля ви.

По тялото й зашариха груби ръце, провериха всичките й джобове. Ментови бонбони, кърпички, пликче за кучешки изпражнения, останало от времето, когато бе разхождала йоркширския териер на Манон.

После те се отдръпнаха от нея и й позволиха да се обърне по гръб и да ги види отново. Кривокракият палеше цигара. Партньорът му с красивите очи и месестия нос извади принтираните документи от бележника й и ги пъхна в джоба на панталона си. После се захвана с айфона й.

— Каква е паролата, Грейс? — Беше леко задъхан от тичането и борбата. — Кажи паролата и си тръгваме. Иначе… — Той ритна въздуха с огромния си черен ботуш.

— Ще се обадя в полицията!

Кривокракият се засмя.

— Паролата, Грейс.

Харесваше им да произнасят името й.

— Майната ви — заплю ги тя.

В следващия миг онзи, който държеше телефона и бележника й, пристъпи напред и я ритна с тежкия си ботуш, така че тя отново падна. Той опря крак в гръдния й кош и тя се опита с всички сили да го махне или да изпълзи изпод него, но той беше прекалено силен. Грейс едва дишаше.

— Грейс. Вече можеш да спреш да говориш с ФБР.

— Или с когото и да е друг — добави кривокракият.

Грейс се опита да отдалечи тялото си от ботуша на мъжа, за да може да диша.

— Знаем коя си. Знаем кои са близките ти. Знаем къде отиваш. — Той вдигна телефона и бележника й. — Скоро ще разберем всичко и ти няма да ни трябваш повече. Освен ако не започнем да работим заедно. Да? Сега, с кого си говорила за това?

Мъжът свали ботуша си от гърдите й за миг и тя рязко си пое дъх.

— Вече написах материала. Хората, на които съм го пратила, ако не им се обадя…

Той отново сложи крак върху гръдния й кош.

— Какви хора?

Зад мъжете блесна светлина, светлина от фарове, и една кола приближи. Убиецът плъзна ботуша си от гърдите към лицето на Грейс и натисна достатъчно силно, че носът й да се взриви от болка. Натисна още веднъж и главата й се удари в паважа. После, докато колата приближаваше, мъжете минаха покрай нея и завиха наляво към Карловия мост.

Грейс с олюляване се изправи на крака и закрещя след тях, твърде вбесена, за да плаче. Носът й кървеше. Колата, един от крейговете, които бе видяла паркирани пред посолството, я подмина. Тя не видя кой е вътре.

Мъжете не бяха откраднали нищо от чантата й. Портмонето и паспортът й все още бяха вътре, заедно с гащи, чорапи, дезодорант, четка за коса, тампони, шампоан и балсам от „Четири сезона“, червило и молив за вежди.

Вместо да се връща в посолството и да попълва формуляр, което би било безсмислено, тя пое към Карловия мост, чудейки се защо не я бяха убили. Когато откриеха с кого беше говорила, че не е пратила материала на никого, че материал няма, дали щяха да продължат да са все така внимателни с нея?

 

 

Насред тълпата от туристи грееха светлините на магазин, в който се продаваха калъфи за телефони, сим карти и аксесоари. Грейс купи евтин телефон „Самсунг“ с минимален пакет услуги.

В Монреал бе ранен следобед, когато Стедман Коу вдигна.

— В офиса ли си? — попита тя.

— Да. Откъде се обаждаш? Номерът…

— Все още съм в Прага и току-що ме нападнаха. Преследват ме двама мъже. Откраднаха ми бележките и телефона. Сега си давам сметка, че са хакнали компютъра ми и знаят върху какво работя. Толкова съм глупава.

— Какви мъже, Грейс? Върху какво работиш? Как така са те нападнали?

— Стедман, слушай. Работя по една история. Голяма е.

— За Вайълет Рейн ли става дума? Това не е история. Знам, защото я притежавам. А ако ми говориш за идеята си за книга, вече ти казах — не. Тя не иска книга. Йозеф Страка ми каза…

— Бях с Елена в нейния роден град и после се върнах сама. Видях се с хора, които ми разказаха за детството й и за някакъв мъж, руснак. Мисля, че е бил от КГБ. И собствените й родители…

— Какво общо има това с факта, че са те обрали на улицата?

— Не са ме обрали! — Грейс млъкна и си пое дъх. — Елена не е тази, за която я мислим, Стедман, и мисля, че това е важно за следващата седмица, за изборите. Ако побързаме…

— Ако побързаме какво?

— Можем да променим всичко. Хората, които ми разказаха за нея, хората от родния й град, загинаха вчера при пожар.

— Злополука?

— Не, определено не.

— Чакай, чакай, чакай. За онези руски глупости ли ми говориш?

— Да. Ще напиша всичко, което съм разкрила досега, по памет, и ще ти го пратя.

— Грейс, не. Можем да поговорим за това, когато се прибереш вкъщи, но не смей да пишеш и една дума за това. Първо, Антъни и Елена се разведоха пред един милион години. Второ, на никого не му пука за Елена, колкото и да се стараем да я задържим в звездна орбита. Трето, руските глупости: абсурд. Фалшиви новини са. Не сме полагали толкова усилия, за да се сринем сега заради някакви тъпи слухове. Чуй ме, ела си вкъщи.

— Утре летя за Маями, за да се видя с майка ми, после ще дойда при теб. А ти най-добре се обади на телефонната фирма и кажи, че телефонът ми е откраднат.

— Не смей да напишеш и една дума за това.

Грейс прекрати разговора и сведе поглед към мрака на Вълтава. Замисли се за британския журналист, на когото бяха помогнали да скочи от Клифтънския висящ мост. Осъзна, че се е запъхтяла, сякаш беше изкачила три етажа.

После тя прекоси моста заедно с десетки обикновени туристи излезли на вечерна разходка, които точно като нея сега се прибираха, за да си легнат. Но за разлика от нея, те нямаха разкървавени носове или отпечатъци от ботуши на гърдите си, или вкус на чакъл в устите.