Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (22)

22

Прага, 2016

Уилям стана от каменните стълби пред магазина за подправки, където чакаше, и пристъпи колебливо напред към Грейс.

— Боже мой, какво е станало с теб?

Тя пъхна ръка в чантата си и извади ключовете, които хвана като оръжие.

— Какво правиш тук?

— Нали щяхме да вечеряме заедно? — Той се дръпна. — Поне го споменахме. Това е единственият магазин за подправки в Стария град, затова реших, че тук си отседнала. И понеже не си беше вкъщи, аз…

— Ти какво?

— Ами притесних се, че може да ти се е случило нещо. След онова, което научихме вчера в института, малко се уплаших. Ти също. — Уилям отново пристъпи към нея. — Имаше ли причина? Кървиш.

Грейс бе прекалено изтощена, за да разпитва Уилям, да се увери, че не е някакъв друг вид шпионин, агент или престъпник. За пръв път през този ден изпита глад, а горе в апартамента нямаше нищо за ядене.

Нямаше смисъл да се крие, след като преследвачите й вече знаеха всичко за нея: къде е отседнала, какво е открила и какво е записала.

— Гладна съм. Може ли да отидем да хапнем?

— Разбира се. Тоест, сега ли? Не се засягай, Грейс, но може би няма да е зле да се поизмиеш.

Тя неохотно пусна Уилям в сградата и го поведе нагоре по стълбите. Помоли го да изчака в кухничката на апартамента, докато тя се миеше в банята. Кръвта от носа й някак бе успяла да изцапа цялото й лице. Косата й бе в безпорядък. Върху якето и на челото й имаше отчетливи отпечатъци от подметка. Стана й толкова приятно от топлата вода, че издаде звук между хлипане, смях и истеричен писък.

— Добре ли си, Грейс?

— Да. Благодаря.

Тя обу чифт джинси, облече пуловер и на излизане от апартамента с Уилям прибра ножа обратно в чантата си.

Вечеряха в чешко-индийски фюжън ресторант, който работеше до късно, с тъмни маси, столове с плюшена дамаска и позлатени рамки и романтично осветление. Когато ги настаниха в ъгъла, наляха вода в чашите им и им поднесоха менюта, Грейс огледа помещението за подозрителни лица. Никоя от масите не беше достатъчно близо до тяхната, че някой да успее да ги подслуша.

По пътя насам Грейс бе разказала на Уилям за приключенията си през деня и бе наблюдавала как ще реагира. Уилям й се бе сторил искрено ужасен, макар че можеше и просто да е бил добре обучен в шпионското училище.

— Трябва да спреш. Трябва пак да отидеш в посолството.

— Няма смисъл. Те ме мислят за луда. — Тя го погледна втренчено, погледна през мръсните стъкла на очилата му. — За кого работиш, Уилям?

Той бутна чашата си с вода напред, защото обичаше да жестикулира, докато говори.

— Мислиш, че съм те проследил до института, вкарал съм те вътре и после съм те последвал до другия край на града в проливния дъжд, запознал съм те с Милан и съм се престорил на развълнуван от разкритията ти, за да… защо? Какъв е зловещият ми мотив?

Тя сви рамене.

— Може да работиш за тях.

— За кои „тях“?

— Не знам. Не знам! Ще си поръчаме ли вино? Преди три дни бях драскач за жълто списание. Никой не се интересуваше какво пиша. Никой не вярваше на материалите ми.

— А сега, след като онези мъже са те нападнали, от посолството сигурно ще приемат думите ти по-сериозно. — Уилям говореше меко. — Аз ще потвърдя всичко. Нищо не струва толкова, че да си заслужава да те наранят или нещо по-лошо.

— Нямам доказателства, че ме нападнаха.

— А лицето ти! Полицията би могла…

— Точно с това заплаших убийците, че ще се обадя в полицията — каза Грейс. — Те ми се изсмяха. Извън обсега им са.

— Извън обсега? — повтори Уилям.

— По някакъв начин те са полицията. — Тя си допи водата. — Откакто се изправих от смрадливия паваж, където мислех, че ще умра, се чудя, защо не умрях? За тях щеше да е лесно, дори щеше да е за предпочитане. Единственият отговор е, че те — или ти, Уилям? — искат да разберат точно какво знам и с кого съм го споделила. Говорих с теб, с Милан, със Стедман и със самата Елена…

— Снощи, след като изпих втората бира, се обадих на Милан и се върнах в кабинета му. Бях малко на градус и бях настроен за конспирации. Ако прочетеш биографията на Елена Крейг в интернет, точка по точка…

Сервитьорът, рошав мъж на около трийсет години, се приближи до масата им и се поклони. Уилям поръча бутилка моравски мускат „Мопер“ и помоли шеф готвачът да се постарае да смеси чешките традиционни ястия с тандури вкуснотиите.

Когато сервитьорът се отдалечи, Уилям се наведе напред и понижи глас.

— Първият проблем е с дипломата й от Карловия университет. Не е вписана в никакъв архив. Тогава с какво се е занимавала в Прага, след като е напуснала Млада Болеслав? Да кажем, че е учила. Какво точно е учила? И после: мъжът в Страсбург. Предполага се да повярваме, че е бил спортист и са се запознали на някакво състезание. Познай какво? Въпреки всички приказки за спортните й умения, името й изчезва от списъка с активно състезаващите се през 1968 година. Когато е била на осемнайсет. От 1969 до 1972, когато се предполага да повярваме, че някак се е запознала с онзи французин…

— Жан-Ив дьо Мулен. Днес се запознах с него.

— Е, тя изобщо не се е състезавала, според архивите, и по онова време не е имало състезания с участието на френски и чешки спортисти. Така че или някой е премахнал архива, което е безсмислено, защото той е част от историята й. Или… нищо такова изобщо не се е случвало. Не е получила магистърска диплома от Карловия университет. Не е била активен спортист.

— Което доста би я затруднило, ако е искала да влезе в олимпийския отбор.

— Точно така! И така, как е стигнала до Страсбург? И защо е отишла точно там, а не някъде другаде? Ще ми се да ме беше помолила да дойда с теб в Страсбург.

Сервитьорът се върна с виното, отвори го и покани Уилям да подуши тапата. После наля малко мускат и Уилям го завъртя в чашата, пъхна големия си нос вътре и опита малко. После произнесе чешката дума за великолепно.

След като се чукнаха, погледнаха се и отпиха от първото си нормално питие, последваха десет секунди натежала тишина. Грейс я прекъсна.

— Какво да правя?

— Единственото разумно нещо е да се откажеш — каза Уилям. — Всичко това е опасно и невъзможно. Има загинали хора. Ще те убият в мига, в който решат, че се налага. Собственият ти шеф ти забрани да продължаваш.

Дойдоха предястията: ястие от сьомга и рачешко месо, което миришеше на къри, пъдпъдъче месо, мариновано в медовина, и еленски пастет. На Грейс това й се стори абсурдно. В един момент мислиш, че ще умреш, а час по-късно ядеш пъдпъдък.

— Но ти няма да спреш, нали? — каза Уилям.

— Не. Утре заминавам за Маями, за да се видя с майка си. После се връщам в Монреал.

— Където е живяла Елена Климентова, преди да се премести в Ню Йорк.

— Да.

— Ще проучиш архивите.

— Разбира се.

— Може ли да се присъединя?

Грейс замълча, преди да отговори. Виното беше започнало да я хваща, но тя все още не беше сигурна в Уилям. Беше я чакал два часа пред магазина за подправки в края на октомври.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, моля, може ли да дойда с теб в Монреал? — Уилям напълни отново чашите. — Аз съм историк. Изучавам тоталитарни режими, политически движения, политика. Бившият съпруг на Елена скоро може да стане президент. В творчески отпуск съм до януари, работя по научен проект. До вчера мислех, че знам каква е темата, а именно нещо, което деветима от колегите ми ще прочетат и веднага ще забравят. Но това? Това вече е научен проект. Бих могъл да… да ти помогна, може би? Да те пазя?

Тя се втренчи в него.

— Университетът Саут Банк си е наред. — Той си свали очилата, почисти ги със салфетката и пак си ги сложи. — Винаги съм подозирал, че ще остана там до пенсия и не съм имал нищо против. Нищо против! Но ще бъда честен, Грейс. Бих предпочел да преподавам в Кеймбридж и това е единственият ми шанс да го постигна.