Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (34)

34

Монреал, 2016

Жената беше едно от най-красивите създания, които Грейс бе виждала, с бяла кожа, ясни зелени очи и лъскава медночервена коса.

— Господин Ковали. Госпожо Елиът. Казвам се Робърта Маккий. — Тя посочи мъжа до себе си, който бе облечен в палто от камилска вълна. — Това е Брадли Теб.

Мъжът кимна. Всъщност направи нещо повече от кимване, почти се поклони. Маккий подаде на Грейс визитка, цялата бяла с кленовото листо на Канада отгоре. От едната страна имаше надпис на английски, от другата — на френски.

— Работим с Канадските служби за сигурност в Квебек. Грейс огледа картичката.

— Тук сме заради съобщение, което ми пратиха нашите приятели от Националния архив в Сен-Фоа.

Портиерът се наведе през мраморната преграда и ги загледа. — Дали бихте могли да ни отделите един час, госпожо Елиът? Господин Ковали? Не сме далече, централата ни е близо до комплекса „Сентър Бел“.

Брадли Теб не изглеждаше и не стоеше като Брадли Теб. Грейс не беше специалист по канадците, но живееше в Монреал от достатъчно време, за да забележи, когато нещо не е наред.

— Всъщност сме доста заети. Може би бихме могли да си уредим среща за по-късно следобеда?

— И ние сме притиснати от времето, госпожо Елиът. — Маккий бръсна малко топящ се сняг от черното си палто. — Отвън чака кола. Обещавам, че няма да ви отнемем повече от час, включително транспорта.

Грейс превключи на френски.

— И къде точно ви е офисът?

— Съвсем наблизо — отвърна Маккий също на френски. — На две крачки.

Брадли Теб още не беше продумал. Той тръгна пръв, ребром, протегнал напред ръка като фокусник, който ги въвежда в тайната си обител. Уилям и Грейс вървяха след него, а Маккий завършваше колоната. Колата беше черно ауди със затъмнени прозорци и пуснати аварийни светлини.

Грейс пристъпи на улицата. Температурата се беше понижила още повече и снегът валеше почти хоризонтално заради вятъра. Тя посочи нагоре и каза: „Ама какво време само, а?“

— Какво време, да — кимна Теб. — Да.

„Шърбрук“ е с две платна за всяка посока. Броячът на пешеходния светофар показваше шест секунди до червеното. Грейс хвана Уилям за палтото, дръпна го към пешеходната пътека към „Риц-Карлтън“ и го затегли през улицата. Маккий и Теб бяха млади и атлетични, но докато хукнат след тях, броячът показваше две секунди. Грейс се надяваше да знаят, че монреалските шофьори не си поплюват. Маккий извика нещо, но Грейс не я чу заради вятъра и колите.

Униформените портиери на „Риц-Карлтън“ ги посрещнаха като кралски особи. Грейс се обърна и видя силуетите на Маккий и Теб насред бурята, застанали до аудито, скръстили ръце.

— Какво става? — Влязоха в бяло-златното лоби на хотела. Уилям така се беше задъхал, че едва говореше. — Кои са тези?

— Канадското разузнаване наистина се казва така, но френският й акцент е грешен, картичката нямаше надпис на Брайл, а мъжът, Брадли, дори на английски не говореше както трябва.

— И кои са те?

— Гледай ги.

Уилям приближи вратата и погледна през стъклото.

— Едва виждам. Колата тръгна… замина.

Покрай вратите беше прекалено шумно, затова Грейс тръгна навътре и спря под полилеите. Още нямаше един следобед, а беше толкова тъмно, сякаш беше вече нощ. Грейс позвъни на номера от картичката на Маккий.

— Прибързано постъпихте. Какво правите, госпожо Елиът? — По телефона Робърта Маккий вече не правеше опити да прикрие източноевропейския си акцент.

— Знам, че не сте от тайните служби. Робърта Маккий! Що за глупаво име.

— Ще си докарате по-сериозни неприятности.

— Но ние не сме направили нищо лошо.

Маккий зашепна нещо на партньора си — инструкции накъде да кара. Грейс не разбра езика, на който говореха, но й прозвуча като руски.

— Вие ли убихте котката ми? — извика тя. Но закъсня. Маккий беше прекъснала разговора.

Уилям поведе Грейс напред към центъра на лобито на „Риц-Карлтън“, където никой не можеше да ги чуе.

— Руски шпиони — каза той. — Руската мафия. Няма разлика, бъди сигурна. ФСБ, Външно разузнаване, ГРУ, всички отговарят пред същата институция, пред която отговарят и мафиотите, пред същия мъж, всъщност, Александър Миронов.

— Какво? — попита Грейс. — Президентът?

— Същият. Той ги е обучил всичките. Ако тези двамата са… Грейс, те ще ни убият. Чувствам се ужасно заради Зип, но не искам да те изгубя.

— Да ме изгубиш?

— Виж, не можем да се обадим в полицията. Не можем да се обадим на никого. Повярвай ми, нищо и никой не може да ги спре. Мислиш ли, че ФБР не са се опитвали?

Висок, прекалено красив чернокож мъж в костюм се приближи до тях и заговори тихо, сложил ръка на рамото на Уилям.

— Мосю, мадам. Всичко наред ли е? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, мосю. — Грейс се опита да отвърне подобаващо на учтивостта му. — Безкрайно ви благодаря.

— Гости ли сте на „Риц-Карлтън“ тази вечер?

— Боя се, че не.

— За следобедния ни чай ли сте тук?

— Не, мосю.

Хотелиерът събра длани.

— По никакъв начин ли не можем да ви бъдем полезни днес? Да ви резервираме маса в „Мезон Булуд“? Да ви повикаме такси, може би?

— Всички трябва да са така възпитани, когато изритват някого.

Хотелиерът се поклони и посочи изхода.

В таксито обратно към „Сен Кристоф“ никой от двамата не проговори. Грейс мислеше за полусляпата си майка, настанена в ухаещата на освежител за въздух спалня за гости в дома на Джейсън в Коръл Спрингс, как отваря вратата по-късно следобеда и се усмихва на Робърта Маккий и Брадли Теб.

Тя помоли шофьора да подмине сградата й и да продължи да кара напред още малко — искаше да огледа за коткоубийци, преди да влезе вътре.

Точно когато се готвеше да каже на шофьора да спре, аудито, което по-рано бе паркирано пред сградата на Страка, се появи на „Сен Кристоф“. Грейс запуши уста с ръка, за да не изкрещи, да изкрещи от страх и ярост и изтощение. Когато се беше преместила в Монреал, в апартамента й беше пълно с хлебарки. Накрая се наложи собственикът да извика фирма за борба с вредителите, но години наред тя сънуваше един и същ сън, в който армии от хлебарки изпълзяваха от всички тръби едновременно и, макар че тя тичаше от стая в стая, нямаше как да ги спре. Бяха прекалено бързи и прекалено хитри, прекалено решителни. И прекалено много.

Въпреки усилията й част от вика се откъсна от устата й и Уилям и набитият шофьор подскочиха.

— Продължавай да караш — каза Уилям.

— Продължавай да караш — повтори Грейс на френски.

— Мадам?

— Карайте, моля.

— Накъде?

— Направо. Просто карайте. По-бързо!

Робърта Маккий и Брадли Теб бяха слезли от аудито, след като то спря пред апартамента й. Жан-Ив дьо Мулен бе прав. Сега, след като знаеха какво знае тя — които и да бяха те — никой нямаше да бъде в безопасност, докато историята не излезеше наяве. Нямаше как да чака да минат изборите.

Трябваше да се види с Елена веднага.

— В теб ли е паспортът ти?

Уилям провери в чантата си с лаптопа.

— Да. Но тоалетните ми принадлежности…

— Към летището, s’il vous plait.