Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (11)

11

Прага, 2016

Грейс изплува от неприятен сън и веднага я нападна споменът за миризмата на урина. Мислите за силни жени, с които беше заспала, се превърнаха в главоболие, предизвикано от греяното вино, водката и тъмната бира. Беше почти единайсет часа сутринта. Тя лежеше в леглото изнемощяла и мислено хвърляше ези-тура дали да бъде разследващ журналист или турист.

Щеше да е толкова лесно да си купи билет за разходка с корабче по Вълтава, да хапне осолено месо и картофи в автентична чешка кръчма, да прекара един час в музея на Франц Кафка, вместо да се чувства като героиня на Кафка: уязвима и наблюдавана. Щом някой можеше да пробва да й открадне чантата и да влезе с взлом в апартамента й, спокойно биха могли и да я наранят.

След като не успя да открие нищо за Сергей Сорокин в интернет и след като Елена Крейг отказваше да разговаря с нея, пред Грейс оставаше само един път: да потърси каквато и да е информация за Елена, останала след изгарянето на архива на чешката Държавна сигурност. Ако не откриеше нищо, Грейс щеше да си купи билет за разходката по реката, да яде свинско с кнедли и да се превърне в обикновен турист без намек за самоомраза.

Преди да излезе от апартамента, тя уви ножа за белене в хартиена салфетка и го прибра в чантата си.

Над Прага беше надвиснал облак, толкова ниско, че бе покрил върха на Кулата с астрономическия часовник на Стария градски площад. Грейс изяде обилна закуска, която беше всъщност обяд, на една маса в ъгъла на заведението, за да може да наблюдава всички в тъмното тясно помещение. След това тръгна в мъглата с найлоновия дъждобран, облечен над пуловер, като през няколко минути се озърташе през рамо.

Сигурна беше, че един мъж в тъмносин костюм и бежов шлифер я следи, докато минаваше покрай църквата „Дева Мария пред Тин“. После зърна една млада жена с очила в широки рамки, която говореше по телефона си с брезентова чанта с емблемата на Карловия университет през рамо, да я гледа от Старбъкс. Двойка, хванати под ръка, всеки с чаша кафе в свободната си ръка, сви след нея вдясно по една уличка и после вляво. Когато Грейс мина покрай гарата, униформена полицайка каза нещо в малкия черен приемник на рамото си.

Ако онова, което изпитваше в момента, беше безпочвена параноя, то тя не знаеше как да се справи с нея. Обичайното й лекарство — малка порция самоирония — не действаше, защото в съзнанието й се натрапи образът на вибратора й, сложен на възглавницата. Представи си какво й е било на Елена да расте във време, когато съседите са доносничели едни срещу други ей така, за спорта, но и за да напреднат в живота.

Институтът за изследване на тоталитарните режими представляваше пететажна кутия, покрита с алуминиева обшивка в цвета на никотиново петно. Грейс изкачи стълбите към входа, зад гарата, и се обърна, за да погледне миниатюрния парк и града в ниското, обвити в мъгла.

Тя влезе в строго изглеждащото фоайе и веднага се насочи към турникета на входа, но един възрастен мъж, почти напълно плешив, я хвана за лакътя. Тя се дръпна и кресна в отговор на неразбираемия му монолог на чешки, че ще извика полицията.

Сякаш полицията можеше да й помогне.

Мъжът отстъпи и вдигна ръце в знак, че се предава. По раменете на униформата му на охранител се стелеше пърхот. Той каза още нещо на чешки, този път по-спокойно.

Грейс се извини. Макар да беше ясно, че той не я разбира, тя искаше да му обясни, че е неспокойна по причини, нямащи нищо общо с него. Тя извади шепа крони от джоба си и му ги показа.

— Плащам? Колко?

Той поклати глава.

— Архиви? — Грейс посочи турникета и изимитира с длани отваряне на книга.

Охранителят я заведе обратно до входната врата и посочи града в ниското. Мъглата се беше обърнала на дъжд, а вятърът се беше засилил. Мокри листа и едно бяло найлоново пликче прехвръкнаха през квадрата от трева и дървета пред тях.

— Приятен ден, госпожо. Благодаря.

Двете фрази на английски бяха по-добри, от каквито и да е откъслеци чешки, които тя беше запаметила от разговорите си с Елена от 2014 насам. Тъкмо щеше да отстъпи и да излезе под дъжда, когато слаб мъж с очила с дебели стъкла се шмугна в сградата и се изтърси от водата. Охраната го посочи.

— Английски. Англичанин.

— Да, англичанин съм. — Акцентът на слабия мъж беше, както го наричаше баща й, сочен. Черната му коса бе залепнала за черепа. После той разкопча якето си и под него се разкри пуловер в стил, който в Монреал се смяташе за границата между лошия вкус и хипстърията. — Мога ли да ви помогна?

Грейс протегна влажната си ръка.

— Много ми е приятно. Казвам се Грейс Елиът.

— Уилям Ковали. Приятно ми е. Американка ли сте?

— Американски изследовател, да. Опитвам се да обясня на господина, че искам да вляза и да разгледам архивите.

— Разбирам. — Уилям каза нещо на чешки на охраната. После се обърна към Грейс. — Не можете да влезете.

— Защо?

— Защото не сте одобрена.

— Напротив.

— Как така?

— Ами просто така, Уилям. Аз съм журналист от истински вестник и вече знаете откъде идвам…

— А, да, ясно. Само че тук не сме у вас, Грейс. Тук сме в Прага.

— Но това са обществени документи, а аз съм част от обществото.

— Може да не сте онази, за която се представяте. Може би сте дошла да вземете нещо или да го унищожите. — Уилям се облегна на стената в една зле осветена ниша, в която миришеше на мокри листа и на кал от подметките му. — Имате ли представа какво стана с всички държавни архиви на тази страна през 1989? Хиляди папки, милиони дори, бяха нарязани и изгорени. Трябва да ви одобрят.

Грейс кимна.

— И как да го направя?

Уилям си свали мокрото яке и го закачи върху чантата на лаптопа си, евтина, сребриста чанта.

— Трябва да подадете документи до управата на Института.

— И колко време отнема това?

— Между шест и осем седмици.

— Какво? — Грейс се опита да прикрие разочарованието си. Тя посочи охраната. — А не може ли той да дойде с мен, за да се увери, че няма да изгоря или открадна нищо?

— Какво ви трябва?

— Имам няколко имена, които трябва да проуча.

— Роднини?

Тя не отговори.

— Предполагам, че не е моя работа. — Уилям махна с ръка на охраната и каза нещо на чешки. Охраната скръсти ръце. Тогава Уилям мина покрай Грейс и през турникета. — Дойдох само да оставя нещо.

— Дали ще може да огледам, докато си тук? Ти одобрен ли си? Може ли да кажеш, че съм ти асистентка? Моля те.

— Той не говори английски, Грейс, но не е глупав.

Тя се усмихна на охраната. Той не отвърна на усмивката.

— Опитах се да му дам пари. Може би не съм му предложила достатъчно. Дали би приел подкуп, как мислиш?

Уилям намести очилата на дългия си нос и присви очи срещу нея.

— Какво да направя? Трябва да проверя нещо, а нямам на разположение от шест до осем седмици.

— Подай документите. — Той се обърна и започна да се отдалечава.

— Обиколка! Кажи му, че е туристическа обиколка. Културна. Кълна се в бога, ще отнеме само пет минути. И ще му направя подарък, не подкуп. Нещо дребно за семейството му.

Уилям отново заговори с охраната. Този път мъжът сви рамене и каза нещо, което прозвуча като въпрос.

— Хиляда крони за обиколка. — Уилям преглътна и извърна поглед, намествайки очилата си отново. — След това ще ме черпиш бира.

След като сделката бе сключена, Грейс последва Уилям нагоре по стълбите.

— Започнаха ремонт — каза той. — Много от документите вече са преместени в града.

— А има ли компютър? С търсачка?

— Малко е остарял в сравнение с онова, на което, предполагам, си свикнала. Пробва ли с Гугъл?

— Разбира се.

— И не намери нищо?

— Не и каквото търсех.

— Грейс, много ще ми помогнеш, ако ми кажеш какво точно търсиш.

Те минаха през тежка врата и влязоха в прекалено осветена библиотека, наполовина съборена. Зад разбитата мазилка се виждаха греди, покрити с найлон. Имаше кабинки за четене, повече от половината празни. Зад гише с формата на подкова работеха три жени.

— Пълно е с азбест. Започваш прост ремонт и… ами става ето това.

Уилям заведе Грейс към дълга редица рафтове на нивото на кръста й.

— Това е Справочният отдел.

Нямаше нищо на английски.

— Как да открия име? — попита Грейс.

— Какъв е контекстът? Искаш да знаеш дали…

— Тайната полиция. Държавна сигурност.

— Какво за Държавна сигурност? — попита Уилям.

Грейс осъзна, че няма представа как да открие каквото й трябва. Ако имаше четири или пет часа на разположение в компанията на някоя невзрачна библиотекарка, щеше да успее да изкопчи информацията без усилия и унижения.

— Да кажем, че някой е живял тук в началото на 70-те. Да кажем, че Държавна сигурност и КГБ… са се намесили в живота на тази личност.

Уилям кимна. С пукане в коленете и сумтене като на старец, той приклекна и извади два справочника от най-долния рафт, всеки с размерите на телефонен указател на голям град.

— Знаеш ли какво е това? — попита той и ги сложи на една маса за четене наблизо.

— Не.

Уилям седна и издърпа един стол до своя за Грейс.

— През 70-те в Прага имаше една група на име „Пластик Пийпъл оф дъ Юнивърс“.

— Добре.

— Ъндърграунд група, вдъхновена от младия Франк Запа. Гласът на дисидентството в края на Пражката пролет. Да? Но после комунистите се върнаха и се окопаха, и когато арестуваха групата, няколко хора на изкуството и мислители се събраха и публикуваха документ, наречен Харта 77, в която се изброяваха всички незаконни неща, които режимът беше извършил. Нарушения на международната конвенция за човешки права…

— Четох за това в Музея на комунизма.

— Е, един от членовете на групата зад Харта 77 беше Вацлав Хавел. Чувала ли си за него?

— Разбира се. Първият президент на посткомунистическа Чехословакия.

— Друг от групата се казваше Цибулка. — Уилям плесна с длани по справочниците. — Неколкократно го вкарвали в затвора преди 1989 за критика към режима. Вероятно е бил и изтезаван. Е, след падането на комунизма, всичко, което тайната полиция не беше изгорила, трябваше да бъде разсекретено през годините. Чехите, пострадали от режима, искаха възмездие. По разбираеми причини новите управници искаха преходът да е безпроблемен. Може би нещо като в Южна Африка с истината и помирението след отмяната на апартейда. Но Цибулка нямал търпение. Нямал намерение да прощава. По някакъв начин открил списък със засекретените имена и започнал да го печата без ничие одобрение.

— Охо.

— Мисля, че това издание е от 1999. Беше направо сензация. — Уилям отвори един от справочниците. На всяка страница имаше стотици имена, изписани с миниатюрен шрифт. Той извади очила за четене от чантата си.

— Тук има имена, рождени дати и псевдоними. Не всеки е имал псевдоним, разбира се. Държавна сигурност вербувала четирийсет хиляди души между края на Пражката пролет и началото на Кадифената революция през 1989. Някои били тайни сътрудници и работели за службите по един или друг начин. Други били доносници, които предавали информация на службите. Давали имена, както казват американците.

Грейс се наведе над справочника.

— Откъде знаеш всичко това?

Уилям се усмихна.

— Посветил съм живота си на изучаването на тази тема. Доста мрачен избор, нали? — Той отвори втората книга. В тази имаше снимки. — Имаме и имената и понякога дори снимките на официални агенти на тайните служби. И така. Какви имена те интересуват?

Грейс пристъпи напред, за да заеме мястото му.

— Ако нямаш нищо против, това е лична работа. По азбучен ред ли са подредени?

Вместо да отговори, Уилям стана и се върна при жените зад гишето с форма на подкова. Когато се отдалечи достатъчно, че да не може да види какво прави Грейс, тя потърси името на Йозеф Страка. Имаше няколко души с тази фамилия, но нито един не се казваше Йозеф. Грейс се озърна, за да се увери, че Уилям е достатъчно далече и обърна на буква К.

Не успя да стигне до Климент, преди Уилям да си свърши работата на гишето. По пътя обратно той я извести за приближаването си с въпроса „Намери ли нещо?“

— Всъщност не.

— Човекът, когото търсиш — той или тя — жив ли е още?

— Да.

— Тук ли живее?

— Не.

— Но той — той? — е чех?

— Преместил се е в началото на 70-те.

— Какво? Кога точно?

— Може би през 71-ва или 72-ра.

— И как се е преместил?

— Избягал — отговори Грейс.

Уилям се замисли за момент. Към тях от другия край на помещението се приближи някаква жена. Изглеждаше на около 55–60 години и носеше кожени панталони и блуза с дълбоко деколте. Уилям вдигна показалец и жената спря. Двамата поговориха известно време на чешки и после погледнаха Грейс. Заедно стигнаха до някакво решение.

— Има голяма вероятност приятелят ти да е бил обикновен чешки емигрант, успял да премине през огради с бодлива тел, избягвайки куршумите и немските овчарки. Така е било след така наречената нормализация от началото на 70-те. — Уилям млъкна и отново се замисли. — Напълно е възможно приятелят ти да е избягал, но е крайно невероятно да го е направил, ако не е бил супергерой. Разбираш ли, Грейс, към края на режима, през 1989, когато КГБ и Държавна сигурност и висшите партийни функционери започнали да унищожават всичко, което можели да унищожат, имало йерархия на унищожението. Разбираш ли?

Жената, която като че ли не говореше английски, се отдалечи.

— Мисля, че да — отвърна Грейс.

— Първо изгорили и нарязали документите, които щели да изобличат тях лично. Идвало време за възмездие, както казах. Тези хора със сигурност помнели какво се е случило в края на Втората световна война с нацистите и колаборационистите.

— Бесилки на селския площад.

— Да. Но по-важното е, че сред тях имало няколко мъже и жени с много власт, които били сигурни в едно.

— Какво?

— Че ще могат пак да се върнат.

— Да се върнат къде?

— Вътре в замъка. Това били хора с привилегии, които разбирали как работи държавата. Затова унищожили компрометиращите документи, които можели да попречат на връщането им във властта. Някои обаче оставили под ключ, за да ги използват в бъдеще. Най-често с цел изнудване.

Грейс прелисти страниците на първия справочник на Цибулка.

— Търся човек на име Сергей Сорокин.

— Това не е чешко име.

— Руснак е, но може би е работил тук. Да кажем, че е бил от КГБ.

— Може ли? — Уилям прелисти страниците до раздела с агенти, не откри нищо и се прехвърли на втория справочник със списъците. Отново нищо. — Агентите на КГБ няма да са тук. С какво се занимава сега Сергей Сорокин? Жив ли е още?

— Не знам. И другия човек, когото търсех тук, го няма.

— Както казах, може да е бил супергерой. Но през 1989 първото нещо, което направиха онези хора, беше да се опазят. Второто нещо беше да изгорят, нарежат и изтрият всичко, свързано с активите им в чужбина.

— Активи?

— Прощавай. Човешки активи. Агентите и сътрудниците зад граница. Защото, когато се върнеха пак във властта, щяха да се нуждаят от тези хора. Без значение какъв щеше да е новият режим в Чехословакия или Русия.

— Значи този човек или е бил никой, или…

— Или е бил някой. — Уилям отвори и затвори огромната книга с имена. — Аз съм наполовина чех. Баща ми беше от поколението, което успя да избяга през 1968, преди нещата да станат брутални. Пристигнал в Лондон с един куфар. Когато публикуваха тази книга, той провери за приятелите си. Това предизвика някои доста интересни разговори на вечеря.

Уилям я погледна.

— Хората, които подозираше най-силно, хората, за които беше сигурен, ги нямаше в справочника.

Грейс се замисли за момент.

— Може би са били прекалено високопоставени?

— Точно така. А други имена има ли? Тоест, извинявай, но ако търсиш високопоставени агенти на КГБ, които отново са във властта, няма да откриеш нищо важно в този или който и да е било друг архив.

Грейс се изправи и погледна ужасния му пуловер и дебелите очила.

— А ти защо си одобрен, Уилям? Защо си посветил живота си на това?

— Аз съм учен — каза той сковано.

— И къде работиш?

— Доцент съм по история в университета Саут Банк в Лондон. Чувала ли си го? — Когато Грейс скръсти ръце и му хвърли подозрителен поглед, той се ухили. — В момента пиша труд за методите на вербуване по време на Кадифената революция и Арабската пролет. Търсиш ли други имена?

— И не ме проследи дотук?

Той се засмя.

— Не. Не съм те следил.

Тя го гледа още известно време и реши, че е прекалено неугледен и непохватен за шпионин. Седна отново до него и разгледа имената, започващи с К. Уилям смени очилата си с тези за четене.

Имаше една Климентова и няколко Климент в списъка. Грейс затвори очи за момент и пак ги отвори. Ето ги: Петер Климент и Яна Климентова. Псевдонимът на Петер беше същият като името му, но не и този на Яна.

— Псевдоним Върба, — прочете той. — Като дървото.

В съзнанието на Грейс отново нахлу миризмата на пикоч от тоалетната в апартамента. Тя се озърна, за да провери дали някоя от библиотекарките не ги гледа, и после извади телефона си, за да снима имената на родителите на Елена.

Уилям отново си сложи очилата за далечно виждане.

— Разкажи ми за Петер и Яна.