Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (1)

1

Монреал, 2016

Грейс Елиът седеше на лекьосано лилаво канапе в най-евтиния хотел в центъра на Монреал. Стаята видимо не беше преобзавеждана от осемдесетте, когато изкуствено избелените снимки на сърфисти, застанали на плажа, се бяха смятали за изкуство. По стените и килима имаше дупки, по тавана се виждаха петна плесен, а по замъгленото огледало грееха ивици в неоново розово.

Деветият етаж беше за пушачи. Стая 927 миришеше така, както би мирисало цяло едно поколение пушачи с лош дъх, вонящи на пот и провал.

За Грейс стаята беше красива. Тя отбелязваше всяка подробност, за да може да се връща към нея отново и отново след този следобед, който, без съмнение, щеше да даде нов тласък на кариерата й.

Дигиталният й диктофон работеше, както и приложението за запис на телефона й, за всеки случай. Устройствата записваха продрания глас на високата жена, седнала в ъгъла на леглото, чието екранно име беше Вайълет Рейн. Едно от условията за интервюто беше да донесе на Вайълет кутия тънки цигари „Давидоф“, дъвки „Джуси фрут“, и четирийсет и осем доларова бутилка вино риоха. В момента Вайълет пушеше, дъвчеше дъвка и пиеше едновременно. Въпреки тази бурна активност, зъбите й бяха избелени като сняг. Меките й жълти джапанки бяха леко износени, но косата и ноктите на краката й бяха също толкова безупречни, колкото и зъбите й. За Грейс силиконовите гърди на Вайълет изглеждаха като изумителен, но тежък за носене товар.

— Значи така и не ти плати?

— Що за въпрос е това? Защо да ми плаща? — Вайълет се огледа, сякаш в стаята имаше и други хора, които биха могли да се засегнат заедно с нея. — Аз не съм курва. Аз съм актриса. Джулия Робъртс курва ли беше, когато изчука оня дърт капут в „Хубава жена“? Не. Просто играеше курва във филм.

Това напълно противоречеше на казаното от източника на Грейс.

— Извинявай.

— Както и да е. Не си само ти. И родителите ми, и добричкият ми, вярващ брат, които спряха да ми говорят, когато станах на деветнайсет, и те не можаха да го проумеят. Нали си правила истински секс? Виковете и стоновете? Те са игра. Играя като всеки друг актьор. Когато съм с мъж извън студиото, в живота, с близък мъж, аз съм си аз, а той си е той.

— Винаги ли си искала да станеш актриса, Вайълет?

— В прогимназията и в гимназията бях в класа по актьорско майсторство. Веднъж играх Жулиета! Нали се сещаш: „Тъй сладка е моята печал, че чувствам, мога, ненасъбрала за раздяла мощ, до утре да ти казвам: «Лека нощ»“^[1]? Не съм прекарала тук, в тази мръсна, жабарска столица на порното, двайсет години, защото ми харесва. Просто така се случи. Но най-накрая ще стигна до телевизията и, Грейс, ти ще ми помогнеш.

Като американка, на Грейс й беше трудно да си представи Монреал като столица, на каквото и да е, особено пък на порнографията. Дори не осъзнаваше този свой инстинкт, докато не й се наложи да се премести тук. У дома въпросният инстинкт беше част от системата за емоционално образование: всичко съвременно, силно, хубаво и лошо се раждаше в Съединените щати.

Грейс се наведе напред, опряла лакти на коленете си, достатъчно близо, че димът от цигарата на Вайълет да се проточи към косата й. Щеше да се наложи да се изкъпе, но не тук.

— Щом не ти е плащал, какво ти даде? Тоест, той е много по-стар от теб. Ти си страхотна, а той… ами той си е той.

— Възрастта няма значение. Повечето мъже са противни, когато се стигне до леглото. — Вайълет въздъхна, угаси цигарата и запали нова. — Е, не виждам защо да не ти кажа. Когато поиска да говориш с мен, първата седмица те отсвирих, защото не искам да ставам доносник. Просто не съм такъв човек, да създавам неприятности на другите. Той не е направил нищо незаконно или дори странно, освен ако не смяташ изневеряването за странно. И знаеш ли защо накрая все пак ти отговорих? Защото този човек е лъжец. Каза ми, кълна ти се, че ми каза, че ще ме вземе в Ню Йорк, в Ел Ей и ще ме запознае с продуценти. Щеше да ми помогне да започна в телевизията.

— И не го направи?

— Изобщо не ми се обади повече. Бяхме заедно пет пъти и всичко изглеждаше готово, може би в някое риалити шоу, може би в сапунена опера и после… нищо. Никой не може да ми причинява това.

Половин час по-рано Вайълет беше говорила за строгите си родители. Как зарязала гимназията и се преместила от Северно Онтарио в Монреал, когато била седемнайсетгодишна. Планирала да започне работа като модел, да се установи в Ню Йорк, Лондон или Париж, да спечели малко пари, да се запознае с правилните хора и да стане кинозвезда. Сега, в края на кариерата си на порноактриса, тя беше на трийсет и шест. Срещаше се с женен счетоводител, но връзката неотдавна се беше разпаднала заради финансов спор.

Докато слушаше Вайълет, на Грейс й се стори, че между една порнозвезда и една журналистка от евтино жълто издание може да има много общи неща. И двете бяха дошли в Монреал по професионални причини с мисълта, че ще е временно. И двете се надяваха, че този час и половина в хотел „Клементин“ ще ги върне на пътя към мечтите им, че историята ще промени всичко.

Когато беше в седми клас, Грейс спечели състезание по писане в родния си град Блумингтън, Минесота. Част от наградата беше обяд в Минеаполис с репортера за местни новини на „Стар Трибюн“. Тя още си спомняше всяка минута. Мисълта, че можеше да си поръча каквото пожелае от менюто, и предястие, и основно, беше вълшебна. Пред нея се беше открил цял нов свят.

Но през 1998, годината, в която завърши като магистър по журналистика със среден успех, нямаше кой знае какво търсене на нови попълнения във вестниците. Или поне нямаше търсене за Грейс Елиът. Тя прати автобиографията си на всички големи ежедневници в страната, включително и на „Стар Трибюн“. После, когато не получи нито един отговор, започна да праща автобиографията си на средно големи ежедневници и списания. Отначало сърцето малко я заболя, после много. В университета така и не си беше намерила ментор, а журналистът, с когото бе обядвала в Минеаполис, беше умрял. Единственият отговор, който получи на опитите си да си намери работа, беше за неплатен стаж в „Ескуайър“. Тя не беше в състояние да си позволи неплатен стаж в един от най-скъпите градове на света, затова един мрачен уикенд отговори на уклончива обява за работа на таблото за обяви в университета, в която нито се споменаваше какво е „Нешънъл флаш“, нито се казваше къде се намира. Компанията майка на жълтото списание тъкмо се беше преместила от Ню Йорк в Канада, защото председателят на борда беше осигурил трийсетгодишен наем на каменен склад в Стария Монреал за един долар годишно. Безплатната сграда имаше нещо общо с насърчаването на икономическия растеж, последвал опита за отделяне на Квебек от Канада, но Грейс така и не разбра каква е ползата от тази сделка за местните жители. „Флаш“ бе наел точно трима канадци.

— Кога ще правим фотосесията? — попита Вайълет, след като свършиха с интервюто. — Ако не познаваш фотограф, аз имам познат. Преди време снимаше реклами за джинси „Гес“.

— Имам такива. — На Грейс й се виеше свят. Вайълет бе навлязла в мрачни, унизителни подробности за мъжа, за когото някои се надяваха, но много се страхуваха, че ще стане следващият президент на Съединените щати. И двете скоро щяха да са в Ню Йорк и да дават интервюта по Си Ен Ен. Когато Грейс изключи диктофоните, Вайълет бе изпразнила бутилката риоха в две пластмасови чаши и сега двете празнуваха онова, което щеше да се случи оттук нататък.

— Ще ти пратя съобщение с датите веднага. Но ще се погрижим снимките да са секси и силни.

— За женската сила. — Вайълет вдигна чашата си.

— За женската сила. — Грейс допря ръба на чашата си до ръба на тази на Вайълет и двете отпиха. Висока почти метър и осемдесет, Вайълет бе с десетина сантиметра по-висока от Грейс и много по-закръглена. Последният мъж, с когото Грейс беше излизала, я беше нарекъл „Жилеста, но в добрия смисъл“, от което тя се бе почувствала толкова прелъстителна, колкото бегач маратонец. Докато пиеха виното, в стаята стана толкова тихо, че чуха двойката, която правеше секс в съседната стая.

— Тя определено се преструва — прошепна Вайълет. — И какво следва сега?

— Ще се върна в редакцията и ще започна да ти подготвям договора. Не можеш да казваш на никого за интервюто, докато не излезе броят.

— Кога ще ми платите?

— Щом договорът мине през юридическия отдел. Ще се погрижа да не се бавят. Когато редакторът ми чуе тази история…

— Мислиш ли, че ще плати двеста хиляди? Вместо сто и петдесет хиляди? Трябва ми нова кола.

— Ще му кажа, че настояваш на двеста и петдесет хиляди. Той ще се опита да се пазари и може да успеем да се разберем за двеста хиляди.

Фактът, че щеше да се пазари за плащането на Вайълет, съвсем не притесняваше Грейс. Собственикът на „Нешънъл флаш“ финансираше повечето от най-ужасните неща, случващи се в Америка. Преподавателите й от Остин биха се ужасили, ако разберяха, че плаща на източници за информация. Само че нищо в журналистиката не беше такова, каквото си го беше представяла през деветдесетте.

Навън беше хладна, но слънчева привечер. Последните октомврийски листа в двора на близката църква се откъснаха от клоните и се приземиха в косата й. Докато вървеше първо на изток, а после на юг от центъра, към Стария Монреал, леко замаяна от виното, Грейс откри, че се радва на всичко, което по принцип мразеше: на заложните къщи и заведенията за бързо хранене, на фасовете в канавката, графитите, нашарените с пиърсинг млади пънкари в черни кожени дрехи, седнали на картони в компанията на мърляви кучета и просещи пари. „Всичко това — помисли си тя, — е толкова човешко.“ Нищо не можеше да развали усещането, защото тя беше на път да напише най-голямата — е, всъщност първата голяма — история в кариерата си. Беше на четирийсет и три години, разведена, бездетна по собствено решение, притежаваше апартамент с една спалня и котка, и в чантата си имаше три неизпълнени рецепти за антидепресанти. Прекарваше средно пет вечери от седмицата сама вкъщи с романтичните комедии по Нетфликс и вино, което като качество дори не се доближаваше до риохата, която беше купила за Вайълет. Вайълет Рейн! Гонеше я от два месеца. Дори уважаемите преподаватели по журналистика в Тексаския университет в Остин биха се съгласили, че не е лесно човек да се свърже с порнозвезда, да спечели доверието й и да я убеди в рамките на няколко срещи за по кафе да разкаже историята си на света.

„Нешънъл флаш“ винаги щеше да си остане парцал в очите на колегите й от университета, които до един си намериха работа в стабилни печатни медии, преди да навършат трийсет, но дори и те биха се съгласили, че онова, което Грейс бе постигнала с тази история, бе упорита, търпелива, етична разследваща журналистика. Когато тази история излезеше, ако успееше да намери редактор с поне малко въображение и вкус към риска, и тя като Вайълет щеше да промени живота си. Щеше да започне да прави това, което бе искала да прави от дванайсетгодишна — щеше да стане истинска журналистка.

Грейс се усмихваше на минувачите. Спря да погали един гол дън ретрийвър. В бутик, ухаещ на ванилия, на една пресечка от редакцията, тя пробва тристадоларов кашмирен шал, от който се възхищаваше вече няколко месеца. До днес се беше страхувала да го докосне. Когато пишеш текстове под снимки на надебелели знаменитости, снимани по средиземноморски плажове, не заслужаваш да докосваш кашмир. Но сега тя застана пред огледалото, изпънала рамене, разроши кафявата си коса, за да падне красиво по шала и якето, свали очилата си, сложи ги обратно и пак ги свали.

— Много елегантно — каза продавачката.

Тя си купи шала, защото старата Грейс, Грейс отпреди ерата на Вайълет, нямаше да си го купи. Това беше преломният момент, моментът, от който започваше нейното преобразяване.

В склада поздрави рецепциониста на приземния етаж и пое по стълбите, вместо да се качи в асансьора. Шефът й, главният редактор и издател на „Нешънъл флаш“, Стедман Коу, говореше по телефона в кабинета си със стъклени стени. Беше се облегнал назад в стола си, качил крака, обути в мокасини, на бюрото, а гръмовният му глас и още по-гръмовен смях ехтяха из цялото помещение. Въпреки ниските температури Коу не носеше чорапи. Костюмът му беше бледосин, а вратовръзката — черна. Всяка сутрин си бръснеше главата и до този час на деня вече имаше набола четина около ушите. Днес беше денят след излизането на последния брой, така че в редакцията нямаше никого, освен дизайнерите на видеоигри, които бяха наели от списанието северозападния ъгъл на етажа. Грейс обърна гръб на Коу и започна да си повтаря какво ще му каже. Гледаше се как произнася думите, наметната с новия шал, в отражението си в прозореца. Раменете й бяха отпуснати. Защо все беше с отпуснати рамене? Тя изправи гръб и отново опъна рамене назад. Това ще стане най-голямата история в кариерата ми — и в твоята също.

Слънцето залязваше рано по това време на годината. Облаците над река Сейнт Лорънс преливаха от розово във виолетово. Тя не спираше да попипва новия си шал, който бе донесъл със себе си аромата на ванилия от бутика. Последните три пъти, когато бе ходила на преглед при личния си лекар с всичките обичайни страхове на една жена на средна възраст — усеща нещо странно в лявата си гърда, има бучка в сгъвката на дясното коляно, боли я главата, без да е препивала — изследванията не бяха показали нищо нито първия, нито втория, нито третия път. Последвалият обмен на въпроси и отговори, засягащи психическото й състояние, обаче не беше минал особено добре. Грейс не би казала, че страда от депресия, макар лекарят да бе установил, че е точно така. Чак когато се качи на третия етаж на почти празния склад и чу как Стедман Коу лае и крещи иззад стъклото, тя си постави диагноза: беше просто нереализирана. Не беше достигнала потенциала си. Беше се самосъжалявала сякаш журналистиката, бившият й съпруг и световният икономически ред бяха избрали този живот за нея. Как бе успяла да пропусне тази дълбока истина? Изборът бе неин.

— Изборът е мой.

— Говориш си сама, Грейси. — Коу стоеше на прага на кабинета си с отворена врата и незапалена пура в устата.

„Изправи гръб, опъни рамене.“

Коу седна обратно, качи си пак краката на бюрото и преди Грейс да е успяла да разкаже историята, той започна да се хвали с незначителната рекламна победа, постигната по време на последния му телефонен разговор. Другите издания губели приходи от реклами. Тяхното обаче печелело все повече и повече, благодарение на предстоящата президентска кампания.

— Е, и това ще свърши.

— Не и ако той спечели — каза Коу. — Всички онези фирми за пазарни проучвания подценяват и не разбират хората като нас, хората като теб, Грейси…

Раменете й натежаха.

— Стедман.

— Стана почти шест. Какво правиш още тук?

— От два месеца работя по…

— Трябва да излизаш по-често, да си вземеш почивка. Да се захванеш с йога или нещо подобно, да станеш член на някой борд.

— Вече се занимавам с йога. Сега ме слушай.

— Слушам.

— Току-що завърших дълго интервю с порнозвезда на име Вайълет Рейн.

— Сладко. Взе ли ми автограф?

— Която преди години е имала връзка с Антъни Крейг.

Коу си свали краката от бюрото и сложи пурата в празна чаша от кафе. Усмивката изчезна от лицето му заедно с остатъка от тена му.

Грейс му разказа всичко, чак до празничната наздравица с риоха в хотел „Клементин“. Да, 250000 долара бяха много пари, но изборите бяха след по-малко от месец. Тази история щеше за един кратък, славен момент да се превърне в най-важната история на света.

Гласът му прозвуча необичайно немощно, когато проговори.

— Всички знаят, че е имал извънбрачни връзки. Разводите му…

— С порнозвезди? Ти искаш ли президент, който има връзки с порнозвезди?

Коу сви рамене. Изражението му дори не се доближаваше до онова, което бе очаквала. В малкия хладилник, който тихо бръмчеше в дъното на кабинета му, имаше няколко бутилки „Вьов Клико“. Беше си помислила, че до този момент Коу вече трябваше да е отворил една. Това щеше да стане най-четеното им издание за годината. Можеха да добавят и онлайн кампания. Вайълет имаше снимки на телефона си, истински цветисти доказателства!

— Ще почакаш ли една минутка? Ще се обадя на Джак. — Той се изправи бавно.

— Стедман, знам, че той е нашият човек. „Човекът на нашите хора“. Но това…

— Дай ми една минута. Затвори вратата.

Тя излезе от кабинета му и се върна на стола си, откъдето загледа лицето му през стъклото. Джак Досън притежаваше „Нешънъл флаш“ заедно с един куп казина и хотели, както и тъкмо започнала да процъфтява верига за хамбургери с евангелистки корени. Беше един от големите дарители на партията и на кампанията на Крейг. Но самият Досън също някога бе работил като журналист. Щеше да разбере.

Мина по-малко от минута, преди шефът й да я извика обратно.

— Седни — каза Коу, когато тя отвори вратата.

— Ще остана права. Кажи ми.

— Откъде разбра за тази история?

Грейс не беше длъжна да му казва. Истинският редактор на истинско списание никога не би задал такъв въпрос. Тя въздъхна.

— Защо?

— Защото може да се отрази зле на отношенията ти с Елена.

Грейс бе обмисляла това нееднократно, особено предвид факта, че именно Елена бе източникът й. Историята бе изплувала случайно, след няколко чаши шампанско, но истинският журналист не изпада в угризения заради такива дреболии.

— Възможно е, но…

— Ще купим историята.

— Наистина ли? — Тя плесна с ръце. — Вече си мислех най-лошото, Стедман, честно си признавам.

— Ще й платим двеста хиляди.

— Тя много ще се зарадва. Ще напиша материала до края на деня утре. Ще трябва да запазим часове за фотосесията и за дизайнерския отдел…

— Ще купим историята, Грейси. Няма да я публикуваме. Дай ми данните й. Адвокатът на Джак ще се погрижи за нея.

— Какво? Защо?

— Изборите са твърде близо. Ще бъде проява на лош вкус.

— На корицата за петъчния брой имаме снимка на Розан Бар по бикини.

Той сви рамене.

— Не решавам аз.

— Не можеш да постъпиш така, Стедман. Често постъпваме погрешно, но това е много грешно. Трябва да пуснем материала. Хората трябва да научат за Вайълет, за него…

— Съжалявам, Грейси.

Това бе моментът да си подаде оставката. Трябваше! Нямаше друг избор. Но месечните сметки за майка й и дома й във Флорида изяждаха една трета от заплатата й. Освен това имаше да изплаща собствената си ипотека. Нямаше спестявания. Зад очите й запари, но тя нямаше, нямаше, нямаше да се разплаче пред Стедман Коу. Затова се пресегна през бюрото му и извади кубинската пура от чашата — единият й край беше влажен, отвратително — счупи я на две и я запрати към стената.

— Имам нещо, което ще ти оправи настроението.

Вместо да търпи гледката на обездвиженото му от ботокс лице и секунда повече, тя излезе от кабинета на Коу.

— Не си ходила в Европа, нали? — Той я последва по дървения под, мокасините му с кожени подметки потракваха. В редакцията беше станало съвсем тихо. Дори дизайнерите на видеоигри си бяха тръгнали.

Грейс пусна новия си шал в кошчето за боклук до бюрото си. Сега шалът бе опетнен с провал, точно като ироничната снимка на Бари Манилоу, закачена отстрани на личната й кабинка и гербера във висока чаша за шампанско, който сама си беше купила — който сама си беше купила.

Какви ги беше мислила? Разбира се, че нямаше да се получи. Нищо не се получаваше в живота на Грейс Елиът или който и да било друг от семейството. Тя беше прокълната, точно като сляпата си майка и мъртвия си баща, и бедните си забравени дядовци и баби, и прадядовци и прабаби. Щеше да се отбие в някоя аптека на път за къщи и да изпълни рецептата. Хапчетата в комбинация с евтино австралийско вино щяха да се погрижат за всичко.

Коу се наведе и сложи парче плътен картон върху бюрото й. Картичката имаше познато лого: „Ла Кюр Крейг“. Отдолу стоеше къдравият подпис на Елена с лична бележка. „Промяна в плана. Ела при мен, duše moje.“

— За следващата си среща с нея ще летиш на много по-екзотично място от Ню Йорк. Тя може и да не се кандидатира за президент, но все ще има какво да каже за бившия си съпруг. Грейси, замисли се. Ако той спечели, ако му помогнем да спечели по наш си скромен и благоприличен начин, ще имаш ексклузивен достъп до един от най-близките му довереници. Елена Крейг те нарича с умалително име. Можеш дори да напишеш книга. — Той млъкна и посочи картичката. — През лятото не си взе отпуск, защото каза, че не можеш да си го позволиш. Е, сега отиваш в отпуск с платени разходи. Грейси, тръгвай за Прага.