Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (29)

29

Монреал, 2016

Грейс изкачи външните стълби до апартамента си на втория етаж на „Сан Кристоф“ и отвори вратата. Отвътре я лъхна миризма на газ. Обикновено, когато се прибираше след няколкодневно отсъствие, надушваше съвсем лек мирис на газ, защото старата й готварска печка пропускаше, и този мирис за нея се беше превърнал в символ на Монреал заедно с квебекските ругатни, с кръста на хълма, който те наричаха планина, и сладките, твърди кифли, които се продаваха в квартала.

— Зип? — Тя сложи кутията с остатъците от кариерата си на кухненската маса. — Коте?

Макар да беше малко вероятно, Манон може да беше изпуснала Зип навън при някое от идванията си, за да я нахрани. Зип беше домашна котка, но „Сен Кристоф“ беше необичайно безопасно място за котки. Дори Зип да останеше на улицата седмици наред, все щеше да се намери някой, който да я нахрани. Грейс отвори вратата към пожарния изход и разтръска пликчето с котешки лакомства от екологично чиста сьомга, за които харчеше прекалено голяма част от заплатата си.

— Зип!

Тя почака да чуе познатото дрънчене на звънчето от нашийника на котката, преди да я повика отново. Един от съседите й, скулптор от Мали на име Секу, седеше и пушеше на пожарната стълба пред апартамента си. Грейс го попита на френски дали е виждал Зип.

— Дебелата рижава котка ли?

— Да.

— Ще се оглеждам.

Грейс затвори вратата, прекоси кухнята и се върна в коридора. Разтръска отново пликчето със сьомга пред вратата.

— Зип!

Нищо. Тя написа съобщение на Манон.

Кога последно храни Зип?

Манон отговори почти веднага.

Преди два дни? Вчера? Кога говорихме по телефона?

Защо, да не е надебеляла още повече?

Грейс грабна метлата от кухненския килер и я вдигна като жезъл. Стомахът й бе заврял от киселини още във Флорида, а в кабинета на Стедман Коу нещата съвсем се бяха влошили. Сега имаше чувството, че е яла бръснарски ножчета. Тя бавно пристъпи в спалнята си. Може би Зип се беше заклещила някъде? Манон й беше оправила леглото и дори беше подредила възглавничките артистично.

Нито следа от Зип.

— Моля те, моля те, моля те, не — прошепна Грейс.

Щом влезе в банята, веднага се отправи към тоалетната чиния. Капакът на седалката беше спуснат. Вдигна го и не откри подарък от пикнята на натрапник.

Обзета от облекчение, тя се обърна и понечи да седне на тоалетната чиния, но спря. Никога не оставяше завесата на ваната разгърната. Така банята изглеждаше тясна. Тя започна да брои колко често капеше водата от крана: веднъж на дванайсет секунди. Манон й беше измила чиниите и бе оправила леглото, но нямаше начин да се е къпала тук.

В апартамента цареше тишина, но Грейс не беше сигурна дали е заключила и предната, и задната врата, затова сега заключи вратата на банята. Вдигна метлата в дясната си ръка и с лявата хвана края на плътната завеса и я дръпна. Рижавата й котка се носеше на повърхността на водата.

Тя прекрачи в студената вода по джинси и пуловер. Ваната беше толкова пълна, че водата преля и потече по дървения под, но Грейс не обърна внимание, защото беше взела Зип и й казваше това, което винаги й казваше, че тя е най-доброто коте, най-добрата й приятелка.

Домофонът иззвъня. После иззвъня отново.

Грейс излезе от ваната, без да пуска Зип, и тръгна мокра към вратата. Отвори я и застана на прага трепереща от студ. Както беше подсказал вятърът, дъждът се беше обърнал на мокри парцали сняг.

Уилям постави ръчната си чанта на дървената площадка в края на външните стълби и разтвори обятия да прегърне Грейс или Зип, но после размисли, заобиколи Грейс и се втурна в апартамента. Подхлъзна се на една локва вода, започна да говори на Грейс, на себе си и хукна обратно с две кърпи в ръце. Едната уви около Грейс, която не бе чула нито дума от казаното, а с другата подхвана нежно Зип, измъкна я внимателно от ръцете й, вдървена като комат стар хляб, и я положи на синята кадифена табуретка, която Грейс си беше купила от битпазара в Сен Мишел.

Двамата сведоха погледи към Зип. После Уилям изскочи навън, внесе чантата си и затвори вратата. Отиде в банята и изпразни ваната, без да спира да говори, а после пак я напълни. С още няколко кърпи попи водата от пода, след което заведе Грейс в банята, където прозорецът и огледалата се бяха запотили, и я подкани да съблече мокрите си дрехи. Тя го остави да й помогне.

Чак когато се потопи в горещата вода, в Грейс разцъфнаха скръб и гняв и тя си позволи да се разплаче. Зип бе живяла с нея шест години, откакто беше котенце.

— За всичко е виновен егоизмът ми — изхлипа тя.

— Какво? Не.

— Те ме предупредиха. Аз не ги послушах.

— Мислиш, че са го направили те?

— Котките не се давят сами, Уилям. Те убиха Катка и баща й. Опитаха се да убият и мен. Казаха го: Всички, които обичаш.

Не можеше да съживи Зип. Знаеше, че тримесечното обезщетение няма да трае дълго. Ако спреше да пише книгата, щеше да си получи работата обратно, да защити майка си, Джейсън и семейството му и да спи спокойно. Можеше просто да отпрати Уилям, да му спести всичко това и да сложи край на проекта си. Някой друг щеше да се досети, някой продуцент от „60 минути“ или Сиймор Хърш, и Грейс щеше да прочете историята, да я гледа по телевизията и да се почувства така, както се чувстваше откакто завърши университета: че някой ден и тя ще получи своя шанс.

Тя се уви в нова кърпа и влезе в спалнята. Какво трябваше да направи? Можеше да напише бележка: „Вие печелите. Отказвам се“, да я закачи на входната си врата, да се пъхне под завивките и да спи цяла седмица.

— Грейс. Добре ли си?

— Не.

Измина една минута, макар тя да знаеше, че Уилям все така стои в антрето, защото старият паркет проскърцваше под краката му. От време на време, откакто бе навършила четирийсет, в миговете, преди да заспи, Грейс си даваше сметка, че всички важни решения са вече зад гърба й. Макар да се чувстваше достатъчно млада, за да обърне нова страница в живота си, да стане адвокат или детска учителка, или изпълнителен директор на технологичен концерн, тази наивна, изпълнена с надежда част от живота й бе приключила. Нямаше такова нещо като нова страница, не и извън филмите. Това беше! Оттук нататък единственото, което й оставаше, беше да играе в пясъчника, който сама си беше построила.

До леглото лежаха чифт тънки боксови ръкавици, останали от курса по самозащита в младежкия център. Грейс ги беше купила в прилив на ентусиазъм след края на първото ниво от курса. Залята от вълна глупава амбиция, тя бе прегърнала съкурсниците си, беше се записала за второ ниво и си беше купила ръкавиците.

Уилям почука внимателно на вратата.

— Искаш ли да си тръгна?

Грейс се погледна във високото цял ръст огледало от Икеа, закачено на вратата на дрешника, и видя, че изглежда толкова изморена и победена, колкото се чувстваше. Дори сега инстинктивно й се прииска да повика Зип, за да я гушне. Рядко се гледаше гола и сега също избегна отражението си. Чаршафите й бяха от мека памучна материя, поизносени от годините употреба, но беше похарчила доста пари за матрак от естествен каучук и юрган с пълнеж от гъши пух. В мразовитите монреалски зими в това легло никога не й ставаше студено.

Можеше да каже: „Да, съжалявам, върви си“ и да си легне. Нямаше нужда от пижама. Това искаше тялото й. Вместо това тя изправи гръб и вирна брадичка. Все още не беше загубила куража или увереността от младостта си. Те си бяха в нея, скрити под повърхността, чакащи да ги подмами, повика или принуди да излязат на светло в живота, който живееше. Държеше се като някои от хората, които се опитваха да спазват диети или да спрат цигарите: ще започна другата седмица, си казваха. Вечната друга седмица. Тя щеше да започне веднага.

Уилям отново почука.

— Може ли да вляза?

— Само минутка. — Тя помисли какво ще правят през остатъка от сутринта. — Би ли почукал на долния апартамент? Там живее домоуправителят. Английският му не е особено ужасен. Питай го дали може да ти заеме лопата.