Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (38)

38

Ню Йорк, 2016

Докато чакаха такси пред Ла Гуардия, Грейс отмени резервацията за вечеря и запази две единични стаи в „Холидей Ин“. Беше прехвърлила наум всичко, което Уилям бе казал и направил, откакто се бяха срещнали във фоайето на Института за изучаване на тоталитарните режими, и сега виждаше всичко в нова светлина.

Шофьорът на таксито, на чиято карта, сложена над таблото, пишеше, че се казва Лилиса, подкара през мъглата и дъжда. По уредбата звучаха „Вариации на Голдбърг“ в изпълнение на Глен Гулд, което Грейс не очакваше от жълто такси.

— Това записът от 1981 ли е? — попита Уилям и се приведе напред.

— Да, сър — отвърна Лилиса.

— В този запис си тананика, докато свири.

— Да, сър. Много ми харесва. Много човешко.

Уилям прегърна Грейс през раменете.

— Много човешко — повтори той.

На Грейс й идеше да го отблъсне, да го зашлеви, да го разпита, да му се разкрещи в лицето. Но вместо това протегна ръка и докосна неговата.

— Когато завършиш книгата си и я пуснат по книжарниците, може би ще дойдеш с мен в Лондон — каза Уилям.

„О, спри. Моля те, спри — помисли си Грейс. — Аз ти вярвах.“

— Така де, какво те задържа в Америка? Майка ти, предполагам. Е, можем да вземем и нея. Вярно, времето в Англия не е особено хубаво. Добре де, ужасно е. Но както видяхме току-що, в Монреал също не е особено приятно. Имаме прилична здравна система. Дори понякога да не е чак толкова добра, е безплатна. Може би ако и двамата работим, ще можем да я настаним в по-хубав дом от онзи във Флорида? Ако има градина или парк наблизо, още по-добре. През уикендите ще можем да я извеждаме на разходка. Ти спомена, че искаш да заведеш майка си в Прага, да я види, докато още може да вижда. Един полет от Лондон с някоя от нискобюджетните линии е направо без пари.

Устата на Грейс беше пресъхнала. Тя не можеше да се насили да го погледне.

— Може да започнеш работа в някой вестник или на свободна практика, или да напишеш друга книга. Можем да живеем в моя апартамент или да обединим спестяванията си и да си вземем нещо малко по-хубаво, с по-качествен водопровод. Английските водопроводи! Те няма да ти харесат.

По бузата на Грейс потече сълза, тя я избърса и погледна през прозореца, за да не я забележи Уилям. Беше впрегнала всичките си сили да се въздържи от сблъсък, да не го попита за досието и кой е всъщност. Как смееше!

Шофьорът намали звуците на пианото и каза нещо за трафика по „Гранд Сентръл Паркуей“. Зададе някакъв въпрос и Грейс не можа да отговори, защото не искаше Уилям да усети емоциите, които я бяха завладели, в гласа й.

— Сигурен съм, че така става. — Уилям вдигна палци към Лилиса. — Ще се доверим на инстинктите и опита ви, сър.

„Това със сигурност го няма в наръчниците за добри шпиони — каза си Грейс, — да се налага да си криеш насълзените очи от човека, който щеше да ти става гадже.“

— Наред ли е всичко, Грейс?

— Да, добре съм. Благодаря. Просто се замислих за майка си.

Шофьорът се оказа прав за трафика. Един миниван се беше сблъскал с камионче за доставки на храна със снимка на Тадж Махал отстрани. По-късно в полумрака на тунела Куинс Мидтаун Уилям протегна ръка, докосна лицето й и я целуна. Грейс не му попречи. Тунелът беше дълъг, движението беше натоварено, колите се движеха бавно и те се целуваха дълго. Грейс забрави къде са и какво знае за Уилям. Искаше само Ийст Ривър да стане безкрайна. Ако никога не стигнеха до Манхатън, можеха да станат любовници, да се удавят в миризмата на сажди и изгорели газове, в ръмженето на двигатели и звуците от пианото на Глен Гулд и да останат тук завинаги.

Накрая тунелът свърши и те излязоха сред светлините на града. Докато минаваха под табелата за Център-Транзит-Север, Грейс изгуби търпение. Дъхът му, носът му, дългите му пръсти, звукът от допира на очилата им, всичко това беше измама. Тя го отблъсна така силно, че главата му се удари в прозореца.

Той потърка тила си и погледна Грейс, а погледът зад очилата се промени от шокиран в разбиращ.

— Чакай, Грейс…

— Помисли, преди да кажеш нещо, Уилям, ако това е истинското ти име.

Западна Трийсет и девета улица бе тясна и хаотична. Подминаха един коктейлбар, където Грейс искаше да се напие същата вечер, сама.

— Грейс, слушай ме внимателно. — Гласът на Уилям бе изтънял, паникьосан. — Ще ти разкажа всичко.

Точно след бара група младежи по тениски стояха и пушеха пред ирландски пъб. Шофьорът заобиколи мъж в син дъждобран, застанал зад сребриста количка за хотдог с чадър над главата си, и спря пред входа на „Холидей Ин“. Пред хотела ремонтираха тротоара и слизането от таксито от тази страна на улицата беше затруднено.

Към този момент Глен Гулд свиреше толкова бързо, че вече не можеха да чуват гласа му. Уилям се опита да плати, но Грейс го изпревари и подаде на шофьора кредитната си карта.

— Запазих ти стая с мисълта, че ще бъда достатъчно силна да игнорирам факта, че си шпионин. Помислих си, че ще измисля начин да се предпазя, да поема по някакъв начин контрол на ситуацията, дори да бъда с теб някак си. Но не мога да игнорирам факта, че си шпионин, че само си се преструвал, че ме харесваш. Затова влез и им кажи, че нямаш нужда от стая, и после иди, където ходят твоите хора. В руското посолство?

Сега пианото беше затихнало и Грейс отново чуваше как Глен Гулд си тананика. След като отказа да погледне Уилям в очите, той отвори вратата и излезе от колата. Вътре нахлу студен вятър. Шофьорът й благодари за бакшиша, изскочи навън и се опита да каже нещо на Уилям.

Уилям не му обърна внимание, а се наведе към колата. Лицето му беше бледо, а гласът — нервен.

— Грейс, права си. Не бях напълно честен, но ти гарантирам, че каквото и да си мислиш, не е вярно. Щом чуеш какво имам да ти кажа, всичко ще се промени.

— Не са ли това думите, които казва всеки предател? — Грейс притисна гръб към облегалката на таксито. — Повярвах, че ти… ме харесваш. Повярвах, че се опитваш да ми помогнеш. Боже мой, ти ми помогна да погреба котката си. Как можеш да причиняваш подобни неща на хората?

— Хайде да влезем вътре. Ще ти покажа някои неща. Едно предложение.

— Ти заспа в самолета, Уилям. Вече видях нещата ти.

Уилям протегна ръка, за да й помогне да слезе от таксито.

— Това не си го виждала.

— Махни се, Иван. Не желая да те докосвам.

— Допреди малко ме целуваше.

— Промених решението си.

Уилям въздъхна и отстъпи назад. Грейс слезе от таксито без помощта на ничия ръка. Шофьорът попита Уилям дали са пристигнали в Ню Йорк без багаж.

— Беше необичайно пътуване — тъжно каза Уилям.

Времето сякаш забави ход. Отначало Грейс си помисли, че е от недоспиване, от глад, че изтощението играе номера на слуха й. Звукът започна ниско, като тътен под звуците на пианото, и се засили, когато тя пристъпи към улицата.

— Ей! — извика продавачът на хотдог.

Една черна кола се беше появила иззад скелето зад количката за хотдог и се носеше по улицата. Отначало Грейс я помисли за полицейска кола, без обозначения и без сирена, на път към някой инцидент. Но макар наистина да нямаше сирена, колата се носеше право към тях.

Шофьорът изкрещя и се покатери на покрива на колата си. Уилям произнесе името й и я обгърна с ръце. Тя се опита да се дръпне, но той бе по-силен от нея.

— Внимавай! — каза той и Грейс си помисли, че сега ще я нарани. Затвори очи.

Но той не я нарани. Грейс почувства как той я вдига като безпомощно дете и я блъска зад таксито, към пространството между две коли.

Тя падна назад и главата й се удари в асфалта в мига, в който черната кола се изравни с таксито и се вряза в Уилям.