Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (39)

39

Ню Йорк, 2016

Уилям тъкмо се извръщаше, когато колата го удари. Главата и раменете му срещнаха капака и предното стъкло и после тялото му излетя във въздуха с развети, некоординирани крайници, а колата се отдалечи, без да забавя ход. Той се приземи с ужасен звук.

Едното ухо на Грейс кървеше. Крещейки името му, тя запълзя между колите към Уилям. Лицето му бе окървавено, а очите — затворени. Грейс взе ръцете му в своите и му каза, че ще се оправи. Вече нямаше значение кой е. Една от обувките му се беше изхлузила, видя тя, при удара с колата, и сега се виждаше, че чорапите му са от два различни чифта.

Зад нея крещяха хора. 911. Линейка. Доктор. Номерът на колата. После навсякъде имаше крака и гласове, и Грейс искаше всички да млъкнат, защото се опитваше да напипа пулса на Уилям. В следващия момент тя усети нечии ръце на раменете си и чу някой, който я наричаше „Сладурче“.

— Аз съм лекар — каза жената.

После от другата страна на Уилям коленичи друга жена. Отначало изглеждаше наред, но после Грейс осъзна, че те са навсякъде.

— Не! — изкрещя тя. — Махни се от него!

Някой я задържа назад, когато се опита да спре жената, преструваща се на лекар, да нарани Уилям. Никой не разбираше за какво говори, че всички ги гледаха, че всички бяха под наблюдение.

— Госпожо, вие сте в шок — каза един мъж, чието лице се оказа твърде близо до това на Грейс и тя го блъсна.

Сега се чуваха сирени, а тя не искаше линейка, защото това означаваше, че той не може да стане сам.

— Съжалявам — казваше лекарката.

Грейс взе отново ръката на Уилям в своята и доближи ухото си, онова, което не кървеше, до гърдите му. Млъкнете, всички! Не чуваше нищо заради сирените.

Бяха пристигнали и полицаите и когато тя се опита да мине покрай тях, за да се увери, че парамедиците от линейката са истински парамедици, един мъж й кресна в лицето да се дръпне назад незабавно, по дяволите.

Лилиса, шофьорът на таксито, държеше нейната чанта и чантата за лаптоп на Уилям. Сега й ги подаде и попи кръвта от ухото й с кърпичка.

— Опитаха се да ударят вас — каза той. — Колата се появи, когато вие излязохте, вие.

При наличието на бригада работници, оправящи тротоара, линейката, полицията и хората от хотела, тълпата се беше сгъстила доста. Грейс беше сигурна, че убиецът в колата не действа сам. Няколко души започнаха да я сочат и двама униформени полицаи, мъж и жена, тръгнаха към нея.

И двамата бяха около трийсетгодишни, и двамата високи.

— Разбрахме, че сте били с господина — започна жената, — когато са го блъснали.

Грейс кимна. Опитваше се да разбере дали в двамата има нещо подозрително. Жената говореше с убедителен бруклински акцент.

— Работехме заедно.

— Как се казва?

Грейс се огледа и видя двама мъже в делови костюми, облегнати на витрината на „Холидей Ин“, да я наблюдават. Единият носеше бомбе.

— Уилям Ковали.

От тълпата на тротоара се измъкнаха още двама мъже и застанаха до полицаите, единият по джинси и блейзър, а другият, с грижливо оформена къса брада, в син костюм, който изглеждаше прекалено голям за него. Брадатият й показа значката си и се представи. Другият не обърна никакво внимание на униформените. Преди мъжът да успее да си каже името, Грейс започна да отстъпва назад и навлезе в тълпата.

— Чакайте! — извика детективът с брадата.

Тя знаеше, че е опасен, че е от преследвачите, затова го удари по главата с чантата с лаптопа на Уилям и хукна да бяга по Шесто авеню през тълпите пешеходци, без да обръща внимание на червените светофари, крещейки по шофьорите, които изглеждаха сякаш нямат намерение да спрат, за да мине. Тя чуваше стъпки след себе си и викове, макар че заради вятъра не разбираше какво й викат.

Грейс нахлу в Брайънт парк, където на зимния базар се беше събрала огромна тълпа. Учебният ден беше свършил и децата, заедно с бавачките, се бяха присъединили към влюбените двойки на ледената пързалка. Не се виждаше подходящо скривалище, тъй като листата на дърветата бяха окапали, затова Грейс си купи черна вълнена шапка от един павилион, макар да струваше четирийсет долара. Дръпна я ниско над очите си и се сля с тълпата туристи.

Грейс погледна през рамо и видя така нареченият детектив и жената полицай да вървят из базара. Грейс си съблече якето, завърза го на кръста си и влезе в необичайно елегантната обществена тоалетна на парка. Заключи се в една кабинка и седна на тоалетната чиния. Никой истински детектив не би я преследвал. Имаше предостатъчно очевидци на смъртта на Уилям. Някой беше запомнил и номера на колата.

Тоалетната в Брайънт парк беше популярно място. Непрекъснато влизаха и излизаха жени и момичета, смееха се и се оплакваха, говореха за момчета и мъже.

Грейс се облегна назад, затвори очи и си припомни точно как беше загинал Уилям. Помисли си за чорапите му, един черен и един син, единият леко изхлузен. Къде ли беше излетяла обувката му? Помисли си за Катка и баща й и за Зип. Ако не се беше държала като такава егоистка, ако по пътя между Прага и Млада Болеслав просто беше интервюирала Елена за етикета по време на официални коледни вечери и за подходящи съвети при пазаруване на бутилка шампанско, всички щяха още да са живи. Тя заплака, насили се да спре и когато осъзна, че тоалетната насред Манхатън е напълно подходящо място за плакане, си отпусна душата.

Остана в кабинката един час, плачеше, мразеше се, мразеше Елена, тревожеше се за майка си, за паричното си състояние, за неизбежното си убийство. Когато се почувства готова да излезе, тя откри адреса на най-близкия полицейски участък. Намираше се на петнайсет минути пеша. Ако детективите бяха истински, щяха да са в участъка и тя щеше да им предложи напълно логично обяснение за бягството си. Тя наплиска зачервените си очи с вода, изми ухото си, покрито със засъхнала кръв и прибра косата си под шапката.

Може би детективите дори щяха да предложат някакъв начин да опази майка си. Когато се прибереше в хотелската си стая тази вечер, Грейс щеше да разшири черновата на материала си така, както разбираше историята, а на сутринта щеше да вземе такси до търговския център „Един свят“ и да я продаде на списание „Ню Йоркър“.

Всичко беше свършило.

Тя отвори вратата към мрака, който бе паднал, докато тя бе седяла в кабинката. Хладният въздух в парка я удари в лицето, докато очите й свикваха с липсата на светлина. Никой не я чакаше пред портата от ковано желязо. Грейс си погледна телефона за инструкции накъде да върви и пое наляво.

Макар да бе скрит в сянката, мъжът зад каменната арка й се стори познат. Тя кривна от пътя към участъка и навлезе по-дълбоко в Брайънт Парк по Четирийсет и втора улица, покрай масите за пинг-понг и павилионите на базара. Когато ускори крачка, мъжът също ускори крачка. Тя се обърна за миг и си спомни къде го беше виждала — той беше един от двамата, които се облягаха на витрината на „Холидей Ин“.

Грейс дишаше дълбоко, по начина, на който я беше научил инструкторът по самоотбрана. Когато човек се паникьоса, той спира да мисли. Тя искаше да подбере най-добрия момент да побегне. Наблизо мина група туристи от Китай, водени от гид с усилвател на микрофона. Грейс се втурна напред и заобиколи групата, използвайки я като препятствие за преследвача си. Бяха убили Уилям посред бял ден, на оживена улица, и ако той не я беше отместил от пътя им, щяха да убият и нея. Тя вървеше бързо през тълпата, гледаше кънкьорите, поела по диагонал през парка, след което свърна вдясно, за да обърка мъжа, ако вече я беше видял. От южната страна на пързалката светлините бяха по-приглушени. Тя се приближи до една детска въртележка и отново огледа парка за евентуално скривалище между двете градини с платани. Докато се озърташе, се блъсна в друг мъж. Отскочи назад и падна на земята, стиснала чантата си в една ръка и чантата на Уилям в другата. Това беше вторият мъж, който я беше гледал от витрината на „Холидей Ин“. Мъжът с бомбето.

Зад нея партньорът му пристигна задъхан.

Пейките в парка бяха празни. Над паважа се носеха листа. Децата и родителите им бяха или на пързалката, или на въртележката. Мъжът, в когото се беше блъснала Грейс, мъжът с бомбето, вдигна ръка, стиснала пистолет.

— Добре се справи, Грейс.

— Чакайте. Не можете да го направите. — Тя захвърли чантата си към мъжа, но той отби удара. Чантата с компютъра на Уилям беше толкова тежка, че дори от седнало положение най-доброто, което би мога да постигне, бе да я метне със засилка към коленете на убийците. Чантата прелетя между тях и се приземи сред листата. Грейс се дръпна назад, когато мъжете се надвесиха над нея. И двамата бяха въоръжени и не изглеждаха притеснени от вероятността някой да ги види.

— Можем да правим каквото си поискаме — каза мъжът с бомбето. Погледна наляво и надясно и се прицели.

Грейс затвори очи и макар да не беше влизала в църква по друг повод, освен сватба или погребение, каза наум кратка молитва. Последваха две изпуквания, не по-силни от онези, които бе чула около масите за пинг-понг, заглушени от възторжените викове на децата на въртележката и ледената пързалка в далечината. Не я заболя, поне за момента.

Тя отвори очи, когато чу две тупвания. Двамата мъже в костюми лежаха на земята, а бомбето се търкаляше. Над тях стоеше Робърта Маккий. Протегна ръка в ръкавица към чантата на Грейс и тази на Уилям.

— Ставай. Да вървим.