Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (23)

23

Хорки над изеру, Чехословакия, 1978

Петер Климент държеше Кристина, шестмесечната си внучка, на полянката до брега на река Изера. Когато Елена протегна ръце към Кристина, за да я вземе, баща й целуна пухкавите бузки на бебето и плетивата му главичка и заговори в миниатюрното й ушенце. Елена се притесни да не я стиска прекалено силно.

— Не мога да я пусна, Еленка. Тя е най-прекрасното, най-хубаво миришещото същество на света.

Елена никога досега не беше виждала сълзи в очите на баща си.

Само че колата чакаше и мъжете в нея започваха да губят търпение, защото шефовете им в Прага започваха да губят търпение.

Петер Климент прекарваше все повече време сам на вилата до реката на юг от Млада Болеслав. Отначало идваше тук само за лятото, но сега, след като не се налагаше да работи толкова, той предпочиташе да идва да лови риба през ранната пролет и по-късно, през есента. Яна, жена му, от време на време се присъединяваше към него. Но тя предпочиташе да живее в Млада Болеслав и в Прага сега, след като най-сетне можеше да си позволи живота, за който беше родена.

В апартамента им на хълма беше много по-приятно и красиво. Съседите ги гледаха с уважение вместо отвисоко. Можеха да отсядат в хотели в Прага, дори да прекарат десет дни в хотел „Хърватия“ в хърватския курорт Дуга Увала. Никой от приятелите им не разбираше какво е станало с Елена, не и в подробности, но Млада Болеслав беше гнездо от сплетни. Дъщеря им не беше избягала на Запад, защото Петер и Яна не бяха пратени в трудови лагери или хвърлени в затвора. Тъкмо напротив, Яна и Петер бяха влезли в тихия елит на Бохемия. Пазаруваха в Тузекс^[1] и си купуваха джинси и бонбони със специалните купони, запазени за партийни величия.

Дори да им завиждаха, Яна не се впечатляваше. Тя беше родена в специална класа и сега се бе завърнала в лоното й. Що се отнася до привилегиите, с които разполагаха, те не бяха по-различни от търговията на черния пазар, в която всички участваха. Имаше много версии на поговорката „Ако не крадем от държавата, значи крадем от децата си“.

Ако ти предложат, приеми — в това вярваше открай време Яна.

Сега Елена взе бебето от баща си. Той избърса сълзите от очите си и поклати глава.

— Толкова съм тъжен, Еленка. Това чувство не ме напуска. Става все по-зле и по-зле.

— Тъжен си, че си тръгваме ли, tati? С Кристина скоро ще се върнем.

— Искам да се върнете за постоянно. Искам да те освободят от всичко това. — Баща й протегна ръка и стисна нейната. — Сега, след си родила на един от тях дете…

— На един от тях? — Тя се усмихна. — Той е мой съпруг. Обичам го. Имам много отговорна работа по дизайна на колите и…

Баща й тръгна бавно към къщата с превити рамене, сякаш разбираше, че дъщеря му лъже.

— Не се тревожи за него — каза Яна. — Работата, която вършиш, е много важна. Имаш късмет да разполагаш с всички тези възможности. А ние сме толкова щастливи.

Елена прегърна майка си и шофьорът отвори задната врата на шкодата модел 120 GLS. Някога Елена не разбираше нищо от коли, а сега знаеше всичко за тях, точно както майка й се бе превърнала от госпожа Никоя, изпълнена със завист, в чешката версия на грандама.

— Ще дойдеш ли пак скоро? — извика баща й.

Яна подбели очи.

— Когато можеш, Еленка. Макар че много бихме искали да се запознаем с тайнствения Антъни.

Кристина беше кротко бебе и заспа почти веднага, когато колата тръгна да се изкачва към хълмовете. Пътят беше неравен и, макар че моделът на колата бе от същата година, окачването беше толкова твърдо, че бебето подскачаше в ръцете й. Антъни щеше да иска да чуе всички подробности. Тя вече го чуваше как щеше да говори на гостите около масата за вечеря: „Русия може и да е голяма военна силна. Може и да е. Не знам. Вие знаете ли? Обаче знам едно нещо със сигурност: Ако не можеш да направиш кола, която да не е пълен боклук, колко може да си страшен? Сериозно, колко може да си страшен? От това, което ми е казвала Елена за комунистическите коли, трябваше вече да сме ги нападнали“.

Мъжете на предните седалки на шкодата не говореха с нея, което бе за предпочитане, за да не се размърда Кристина. Освен това Елена беше научила достатъчно през последните години, за да знае, че тези мъже нямаха власт. И знаеха, че нямат власт. Ако почувстваха нужда поради лична слабост да запълнят мълчанието с разговор за времето, колата или населението на Ню Йорк, нямаше проблем. Но на мъжете в шкодата не им беше позволено да обсъждат нищо важно.

Онова, което Елена бе осъзнала по време на програмата, беше, че комунизмът като политическа система не е по-различен от капитализма. Революцията беше заменила царете с партийни лидери. В Ню Йорк почти никой не можеше да се изкачи от дъното на социалната пирамида до върха. Не беше напълно невъзможно: беше виждала оцелели от Холокоста на галавечери, хора с вид на преследвани, пристигнали в страната само с по един куфар и успели да спечелят огромни богатства. Но тези хора бяха по-редки от вълците в Сентрал парк. Статистически погледнато, броят им беше незначителен. Но това беше най-благородното постижение в американската митология. Всички богаташи, които Елена познаваше, предпочитаха да се хвалят как сами са се издигнали от бедността, вместо да разказват истината за богатството си. Дори Антъни обичаше да се преструва на човек, успял със собствените си сили, защото звучеше по-впечатляващо от наследяването на печелившия семеен бизнес. Така той изглеждаше по̀ американски.

„В Москва, в Прага — помисли си тя, — поне бяха честни.“ Имаше само един начин да достигнеш върха на пирамидата. Трябваше да си роден там и да спазват партийните правила.

Или да направиш онова, което бе направила тя.

Паркираха пред хотел „Интерконтинентал“ на място, резервирано за таксита и официални автомобили на хотела.

С Кристина на ръце Елена прекоси пълното с хора, но почти тихо лоби и се качи в асансьора. Когато вратите се отвориха пред ресторанта на последния етаж, ги посрещна дребна, пълна жена на средна възраст с розови бузи.

— Госпожа Крейг? Аз съм сестрата, наета за предстоящата ви среща. За мен ще бъде чест да се погрижа за бебето Кристина, за да можете да се съсредоточите върху разговора.

— Но…

Сестрата протегна ръце към бебето.

— Не се тревожете, госпожо Крейг. Ще остана на този етаж и ще можете да ме виждате. Ако Кристина се събуди, ще я нахраня.

Макар всички лампи в ресторанта да светеха и групичка сервитьори и сервитьорки да стояха скупчени в средата, клиенти, изглежда, нямаше. Салонният управител безмълвно заведе Елена до ъглова маса с изглед към Вълтава и двореца.

Не, имаше двама клиенти.

Сергей се изправи пръв. После, доста по-предпазливо, стана мъжът, седнал до него. В специалната програма в университета, недалеч оттук, някои от „преподавателите“ бяха култивирали такъв вид през годините на активната си кариера. Мъжът до Сергей беше лишен от изражение. Тя не би могла да каже дали е щастлив или тъжен, впечатлен или разочарован, развълнуван или отегчен.

Но очите му бяха върху нея и я накараха да се почувства така, както често се чувстваше: сякаш всичките й съкровени тайни са разкрити. Те знаеха. Знаеха, че мрази всичко, което това бе причинило на баща й, който никога нямаше да се впечатли от дрехите й или от апартамента в Ню Йорк, или от къщите над водата, почивките, известните й приятели. Тя не можеше да заблуди баща си и не можеше да заблуди този мъж.

— Аз съм Александър Миронов. — Дланта на мъжа беше бяла и леко влажна.

— Елена Крейг.

— Сергей ми разказа доста впечатляваща история за вас и забележителния ви съпруг. Седнете, моля.

Тя седна и един сервитьор се появи с бутилка шампанско. Отвори го и го разля в три високи тънки чаши. В същото време сервитьорка поднесе блюдо с крекери и черна паста — тапенада.

Миронов не сваляше очи от Елена.

Ако възнамеряваха да я екзекутират за някакво нарушение, опита се да се убеди Елена, щяха да й определят среща на брега на реката, където никой не можеше да ги види, а не в чисто нов ресторант, пълен с обслужващ персонал. Нямаше да хабят шампанско за жена, която планираха да убият. Даваха й шампанско и тапенада, защото знаеха, че заминаването от Страсбург и от Монреал й беше причинило болка. Може би следващото ястие щеше да е от прясно сготвени охлюви, вероятно с багета и елзаски шукрут^[2]. За друга жена, друга „лястовица“ от програмата, менюто би могло да включва бутилка вино „Брунело ди Монталчино“ и брускета, или пък наденици с грахово пюре и халба английски стаут.

Горещият следобед се превръщаше в дълга, топла вечер. Няколко прозореца бяха отворени и през ресторанта духаше лек бриз. С него в помещението нахлуваха гласове на семейства, на деца, разхождащи се покрай реката или по далечния мост. Елена погледна през рамо, за да се увери, че сестрата и Кристина не са изчезнали.

Сергей вдигна чашата си.

— За Елена Крейг.

— Благодаря. — Тя също вдигна своята.

— За Антъни Крейг — каза Миронов.

Отпиха. В ресторанта не свиреше музика и това бе една от причините Елена да се чувства толкова странно. Не беше само заради тишината и официалната обстановка или сестрата, която държеше бебето й. По тялото й запълзяваха невидими мравки всеки път, щом Миронов я погледнеше, а той сякаш не можеше да гледа другаде.

— Разкажи ми за Крейг — каза Миронов.

— Но Сергей вече ви е разказал за него.

— Сергей никога не се е срещал с него. Искам да чуя всичко от теб.

Елена не за пръв път докладваше на КГБ, но този път беше различно. Този път не беше официално. Сергей и този човек, Миронов, не бяха лидери, още не. Те бяха заговорници. Никой от двамата не си водеше бележки и не я караше да се чувства така, сякаш ще бъде наказана, ако допусне грешка.

И все пак тя се постара да бъде максимално точна и да се съсредоточи върху онова, което Сергей и Миронов искаха да чуят: че никога не е срещала мъж, толкова уверен наглед, но толкова неуверен дълбоко в себе си. Той беше най-амбициозният и най-недисциплинираният човек в Ню Йорк. Не таеше тайни в себе си. Изказваше на глас всяка мисъл, която се появеше в мозъка му, на всеки, който се случеше да присъства, и много от тези мисли бяха лъжи. Беше отмъстителен, но прощаваше лесно. Трябваше единствено да го ласкаеш и хвалиш.

— Какво мислят другите бизнесмени за него? — попита Миронов.

Онова, което Елена трябваше да каже, бе болезнено.

— Смятат го за по-нисш от тях, за невъзпитан самохвалко и опортюнист. Получава пари от баща си, който също е започнал така. Ожени се за тъпа блондинка от Чехословакия, която дори не говори добре английски. Антъни мисли, че публиката му, пазарът на продуктите, които произвежда, се състои от богати и влиятелни мъже, от аристократи. Но греши. Мъжете, които си купуват колите му, са безнадеждни кандидати за богатство и власт.

— Той знае ли това?

— Мисля, че да, дълбоко в себе си. Да.

— И това го наранява?

— За него гордостта е всичко.

Миронов топна един крекер в тапенадата и го изяде шумно.

— Винаги помни, че мъдрият върви с наведена глава, скромен като прах.

— Не разбирам.

Сергей се засмя.

— Елена, не може да не разбираш. Александър не е почитател на Америка. Но има едно телевизионно предаване, „Кунг фу“.

— В момента го повтарят.

— Александър много го харесва. Често цитира реплики от него.

— Изучавам древни бойни системи. — Лицето на Миронов бе придобило особен цвят в припадащия здрач. — Майстор съм по кунгфу.

Елена не знаеше какво да каже, затова си взе малко тапенада. Сервитьорът се върна, за да напълни отново чашите им с трепереща ръка.

Сергей се прокашля, за да оповести намерението си да заговори.

— Разкажи на Александър повече за особеностите на амбициите на твоя Антъни.

— Ако правилният човек му каже, че трябва да направи нещо, да създаде нещо, той ще го направи.

Миронов попи устата си със салфетката.

— И кой е „правилният човек“?

— Някой, от когото той се възхищава — каза Елена. — Успял капиталист, някой със „стари пари“. Главният изпълнителен директор или председателят на борда на директорите на медийна компания. За такъв човек той би направил всичко. Би изоставил бизнеса с лагерите и колите и би започнал да произвежда тоалетни чинии. Ако собственикът на „Ню Йорк Таймс“ се сприятели с него и го нарече „титан в бизнеса, гений“, и му каже да започне да произвежда тоалетни чинии, мисля, че Антъни ще го направи.

— Изневерява ли ти? — попита Миронов.

— Той е най-неверният мъж в Америка.

— Има ли опасност да те изостави?

— Не.

Сергей ги прекъсна.

— Елена може да се справи с него. Няма да се разведе. Това е партньорство, делово партньорство, а не толкова брак.

Елена беше в екипа от дизайнери, работещи по модела крейг, който щяха да пуснат в продажба през 1980. Тя беше подбирала цветовете за външността и вътрешността на колата и всички детайли за салона. Крейгът Суифт, „женската кола“, която щяха скоро да представят, беше 80 процента по неин дизайн и отвън, и отвътре.

Но казаното от Сергей не беше напълно вярно. В началото Антъни я беше ухажвал. Беше взимал уроци по ски бягане и се беше съгласил да прекарат една мразовита седмица в Колорадо вместо на Карибите. Въпреки изневерите си беше лоялен към семейството по свой собствен начин и се гордееше с Кристина, макар рядко да я виждаше.

И Антъни, и Елена си намираха извинения, за да не правят секс.

— Няма знаци, че ЦРУ или ФБР знаят коя си. Не и според нашите данни. Според документите, до които имаме достъп. — Миронов погледна Сергей и после отново се втренчи в нея. — С вас свързвали ли са се, госпожо Крейг?

— Никога.

— Знам, че сте интелигента и способна жена — каза Миронов, все така изучавайки я с поглед. — Но се налага да се преструвате на глупава, докато се развиват нещата.

— Защо?

— Вие сте чехкиня. Крейг се е оженил за вас, защото сте красива, не защото сте умна. Вие сте „съпруга — трофей“, естетическа придобивка, символ на статута на един богат мъж.

— Не е задължително да е така. В Америка жените…

— Ако сте твърде умна, госпожо Крейг, а всички знаят, че той е глупав…

— Не мисля, че знаят.

— Никога не ме прекъсвайте. — В очите му нямаше гняв. — Никога.

Елена не разбираше какво става.

— Извинете ме, госпожо Крейг. Вероятно за жена на вашата възраст и с вашия интелект, жена, която живее в Ню Йорк, е неприятно да чуе това, но нас ни интересува единствено вашият съпруг. И сме търпеливи. Той има огромен потенциал, който би могъл да ни е от полза, и ние няма да допуснем този потенциал да бъде застрашен по какъвто и да било начин. Разбирате ли ме?

Елена погледна чашата си с шампанско, мехурчетата. Какво имаше предвид с „нас“? Този човек бе никой в КГБ, също като Сергей. Млад и злобен и за момента, без власт. Това дори не беше истинска среща. Едно мехурче на повърхността на чашата се пукна и пръсна шампанско по ръката й. Тя искаше да бъде другаде. Искаше да каже на Антъни, за да може той… Не, нямаше какво да направи. Освен това, ако си признаеше, Антъни щеше да види само опасност за себе си, за своята репутация.

Нямаше начин да избяга от Центъра в Москва, нямаше как да избяга от Сергей и този нов човек, Миронов. Дори в някое село в джунглите на Южна Америка нямаше да е в безопасност, а какво оставаше за Горен Уест Сайд в Манхатън. Щеше да умре от свръхдоза наркотици или инфаркт, или в автомобилна катастрофа.

Родителите й щяха да бъдат елиминирани. Кристина.

— Кажете ни, госпожо Крейг, какви са плановете ни, така, както вие ги разбирате. — Миронов напълни своята чаша и нейната, но не и тази на Сергей. — Бъдете откровена с нас. Кажете ни защо сте в Ню Йорк, омъжена за този клоун и къде възнамерявате да го отведете.

Въпреки шампанското, устата й бе пресъхнала.

— Кралско рибарче — строго каза Миронов. — Чакаме.