Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (13)

13

Прага, 2016

В Института за изследване на тоталитарните режими Уилям Ковали се беше умълчал. Беше си свалил очилата и сега замислено се взираше в пространството. Грейс тъкмо беше довършила разказа си за Петер и Яна и прочутата им дъщеря, бившата съпруга и довереница на човека, който може би щеше да стане следващият президент на Съединените щати.

Когато най-сетне се размърда, той започна да прави списък. Двамата записаха в бележника на Грейс номерата на досиетата, които трябваше да потърсят. Откриха регистрационни номера за Елена и родителите й и за Йозеф Страка. После жените зад гишето във формата на подкова ги разочароваха. Досиетата, ако изобщо ги имаше, били вече преместени на адреса на Института за изследване на тоталитарните режими в Стария град.

Грейс откри маршрута до този адрес на айфона си, но не искаше да тръгне по него, нито по предпочитаните от Уилям улички и сокаци. Не виждаше никого зад тях в дъжда, когато поеха на път, но усещаше нечие присъствие.

— Някой ни следи. Нали знаеш как понякога човек просто усеща?

— Не. — Уилям вървеше до нея и непрекъснато се оглеждаше. — Откъде знаеш, че някой не е разбил апартамента ти, просто за да открадне нещо?

Грейс му разказа за тоалетната, но без да споменава вибратора.

— А и защо не взеха компютъра ми?

Уилям не отговори. Вятърът духаше толкова силно, че чадърът му непрекъснато се обръщаше.

Подминаха модерен ресторант за аржентински хамбургери и после Уилям я поведе по тъмна, павирана улица. Това беше последната пресечка преди института, затова тя се вглеждаше във всеки вход и ниша и в балконите над тях. И от двете страни на улицата бяха паркирани коли, но всички до една бяха празни.

— Веднъж написах изследване върху теориите на конспирацията. Може ли да направя няколко предположения, Грейс?

— Давай.

— Учила си журналистика, прекарала си по-голямата част от кариерата си в таблоиди и сега…

— Не си въобразявам, Уилям.

— Когато навлезем в средната възраст, ни обзема едно чувство на отчаяние, не е ли така? Миналата година за малко да си купя ретро астън мартин с гюрук. Не можех да си го позволя, а и е напълно непрактична кола. Да не говорим, че имаше нужда от сериозен ремонт. Но беше жълт и си спомних как на млади години…

Пред тях в края на улицата се издигаше великолепна стара сграда. Встрани от нея стоеше въгленово черен блок от индустриален камък, натрапваща се семпла сграда с решетки на всички прозорци на първия етаж.

Грейс протегна ръка към вратата на старата сграда и пробва да отвори. После почука.

— Това не е точно обществена сграда — каза й Уилям.

Тя почука още няколко пъти. После ритна вратата. Десет минути по-късно, след като Уилям проведе няколко неуспешни телефонни разговора с хора, за които Грейс предполагаше, че работят в тази сграда, вратата бавно се отвори.

Пълничък нисък мъж с прическа като на Айнщайн разтвори ръце и прегърна Уилям. Поздравиха се на чешки, а Уилям представи Грейс като Ameri-chan.

Минаха покрай помещение, което приличаше на смес от сортировъчна в пощенска станция и боклучарник, и свиха вдясно и нагоре по някакви стълби. Мъж, застанал зад гише на охрана, помаха на Уилям, след което тримата се заговориха кое време е, за точния и грешния момент и как работното време скоро свършва. Уилям посочи Грейс и помоли нещо. Тя сви рамене и се усмихна.

Ameri-chan.

Покрай тях минаваха жени и мъже на всякаква възраст по джинси и пуловери и униформи на охрана. Грейс разбра от начина, по който се обръщаха хората към него, че Айнщайн всъщност се казва Милан. В претрупания му ъглов кабинет имаше купчини вестници, натрупани на пода, навсякъде папки и подигравателни плакати с комунистическа пропаганда по стените.

Милан се тръшна в стола си от нацепена кожа и започна да пише пароли в компютъра си. Уилям протегна ръка към бележника на Грейс. На нея не й се искаше да го пуска.

— Той ще потърси имената вместо нас — обясни Уилям.

— Искаш да кажеш вместо мен. — Грейс отвори бележника на страницата с имената и архивните номера.

Милан погледна бележника, а Уилям каза:

— При него са оригиналите на архива.

— Какви са тези оригинали?

Уилям прокара пръсти през все още мократа си коса, докато обмисляше как да й обясни.

— Ако някъде съществува дадено досие, той ще го види. Или поне ще открие къде е.

Милан набра имената и архивните номера в компютъра си и докладва за резултатите на Уилям, който превеждаше. Откри каквото Грейс вече беше намерила в Справочника на Цибулка — че Петер и Яна са били в списъка със сътрудници на Държавна сигурност и че Яна е имала псевдоним. Но досието на Яна беше или заличено, или унищожено. Имаше документи за Петер и Елена, и за Антъни Крейг, които Милан отпечата. Номерът на Йозеф Страка не доведе до никъде.

— Почти всичко, с което разполага за Елена и мъжа й, е заличено — каза Уилям. — А и това, с което разполага, не е много.

— Това е странно, нали?

— За бившата жена на един от най-прочутите индустриалци? Иконата на капитализма? Мъжът, който може да стане президент? — Уилям спря, когато Милан затрака по клавиатурата и поклати глава. — Дори през 70-те и 80-те Елена е била най-известната чешка емигрантка. Досието й би трябвало да е доста дебело. В някакъв момент сигурно е имало тонове информация.

Милан пусна още документи да се печатат.

— Странно — каза Уилям. — До тази сутрин не бях и помислял, че Елена Крейг може да е важна. Тук е прочута. Но единственото, с което се занимава, са спа центрове, пазаруване и натруфени дрехи.

— Това е просто роля. — Въпреки начина, по който се беше отнесла Елена с нея, Грейс мразеше, когато някой говореше така за нея. — А и не е честно да я обвиняваш в натруфеност.

Милан погледна Уилям сякаш щеше да каже нещо. Вместо това сведе поглед към компютъра и поработи с него още малко. Натисна няколко клавиша и принтерът отново се събуди. Той издърпа още два листа и подаде всичко на Грейс. Почти всяка страница беше изпъстрена с почернени думи и цели редове. Това беше досието на Елена Климентова и почти всичко в него препращаше към разговори с баща й.

На най-горната страница имаше снимка на Елена и адресът й в Манхатън. Името на Антъни Крейг също фигурираше в документа, заедно с номер. Този номер препращаше към седемте най-обилно почернени страници. Имаше и подобна страница, но по-стара версия, очевидно писана на пишеща машина, в която имаше адрес в Страсбург, Франция. В този документ Елена носеше фамилията Дьо Мулен. И тук по-голямата част от текста беше заличена, но на мястото на името Антъни Крейг пишеше Жан-Ив дьо Мулен.

— Има ли информация за Жан-Ив дьо Мулен? — попита Грейс.

— И неговото досие е празно. — Милан се обърна отново към компютъра, изкара на екрана няколко документа, прочете ги и се засмя.

— Би ли го помолил да сподели на какво се смее?

Уилям предаде молбата и после преведе отговора на Милан.

— От Държавна сигурност са разпитвали Петер много пъти. Но в казаното няма нищо интересно. Говори за Елена и съпруга й, но само баналности и незначителни неща, почти…

— Сякаш е нарочно?

Милан посочи към Грейс и Уилям преведе.

— Това е. Все едно са махнали всичко интересно и са оставили това като примамка. За да си помислим, че няма нищо интересно.

— Все едно да говориш за пазаруване и натруфени дрехи. Нали?

 

 

Точно в четири часа те излязоха от старата сграда на улицата. Над дъждовния ден се беше спуснал мрак и бе застудяло. От реката към Стария град се издигаше мъгла.

— Мислиш ли; че ще изберат Антъни Крейг? — попита Уилям.

— Не знам. Елена мисли така.

— Но проучванията…

Тази тема отегчаваше Грейс на всички езици. Тя се огледа отново. И отново не видя никого, но усети присъствие. Уилям я поведе към бирария на име U Flekú, на десет минути път от сградата на Института за изследване на тоталитарните режими в Стария град, за да си получи обещаната от нея бира. В оскъдно обзаведеното, но уютно помещение, украсено с дърворезба, почти нямаше жени. Група мъже на видима възраст около трийсетте, насядали около една маса, пееха някаква потресаваща песен в тон с мелодията на уличен акордеонист. Грейс и Уилям седнаха един срещу друг на дълга маса редом с непознати. Без да ги попита какво ще желаят, един келнер тръсна пред всеки халба тъмна бира, увенчана с планина от пяна, а друг келнер донесе две малки чашки, пълни с кехлибарена течност.

Грейс отново прелисти документите, които Милан беше отпечатал за нея. Двете страници със снимките на Елена изглеждаха почти идентично и почернените места по тях също. Само че онзи, който беше работил по текста с черния маркер, беше оставил една дума, или по-точно част от дума незаличена. Уилям вдигна халбата си и я подкани и тя да вдигне своята. Отпиха и се спогледаха, а усмивките им се превърнаха в неловки гримаси. Грейс дръпна най-горната страница от снопчето, което им беше дал Милан, с частта от дума. Вдигна я към светлината и успя да види буквите: dňáček.

— Какво значи това?

Уилям си смени очилата и вдигна листа към светлината.

— Изглежда като ledňáček.

— Което значи?

— Кралско рибарче. Птицата.

Грейс пресуши чашката. Медовина. Беше прекалено сладка, затова отпи глътка бира. Когато вдигна поглед, й се стори, че поне половината кръчма, пълна със славянски мъже, я гледа втренчено. Избърса горната си устна, за да се увери, че не й е останал мустак от пяна.

Изведнъж документите й се сториха изложени на показ. Тя ги сгъна и ги пъхна в бележника си. Беше направила и снимки с телефона си. Сега прибра всичко в чантата си и я закопча.

— Хората ме гледат.

Смехът на Уилям прокънтя в помещението.

— Какво?

— Не се чувствам в безопасност.

— Ти си красива жена в стая, пълна с пияни мъже. — Уилям протегна ръка и я сложи върху нейната за миг. — Разбира се, че ще те гледат. Не го правят нарочно.

Тя вече не вярваше на нищо, нито на комплимента му, нито на желанието му да помогне. Къде я беше довел? Грейс не разбираше и дума от разговорите на околните и ако продължеше да пие, нямаше да може и да мисли особено добре.

— Благодаря ти, Уилям. Много мило. — Тя се изправи и на касата до входа поиска сметката. Остави двойно повече пари, за да може да изпие Уилям още една бира.

Само че Уилям се озова до нея.

— Къде отиваш?

— Не се наспах снощи след всички събития и се чувствам… странно.

— Хайде поне да вечеряме.

— Някой друг път, може би.

— Къде е апартаментът, в който си отседнала? Спомена, че е над магазин за подправки, нали? Наблизо ли е? Нека те изпратя.

— Не. Няма проблем.

Уилям се засмя.

— Хайде де. Аз съм приятел. Прост доцент по история в 979-я най-добър университет в света. Наспи се и утре ще вечеряме заедно. Ще дойда да те взема и да те заведа на истинска вечеря.

— Окей.

— Нека те изпратя.

Тя искаше Уилям да я изпрати. Макар в него да имаше нещо непохватно, колкото повече го гледаше, толкова по-хубав й изглеждаше. Определено беше умен. Може да беше последствие от махмурлука, но тя бе подозрителна и към него, и към приятеля му Милан, подозрителна към тази кръчма и искаше да прегледа съдържанието на чантата си насаме. Грейс посочи масата, където бяха седели. Там вече го чакаше нова бира.

 

 

Улиците на Стария град на Прага през нощта с бледожълтата светлина от фенерите и паветата, тесните улички с уютни кафенета на всеки ъгъл се сториха на Грейс създадеш за романтични мисли. Представи си как седи в някое от тях, как Уилям седи срещу нея и ръката му отново е върху нейната, и съжали, че го отсвири така грубо. От унеса й я извади звукът от стъпки, звук от два чифта крака зад нея. Когато спря и те спряха. Тя погледна през рамо и видя двама мъже на тротоара. Грейс се престори, че си проверява телефона за съобщения, а те запалиха цигари. Бяха същите мъже от влака, онези, които я бяха следили и на площада. Мъжът с коженото мотоциклетно яке и ненормално красивите очи сега имаше черна вълнена шапка на главата. Тя тръгна отново напред, вдигнала телефона си така, че камерата да играе ролята на огледало. Вторият мъж бе облечен в дълго черно палто и имаше леко криви крака. Когато тя ускори крачка и те ускориха крачка, но без да намаляват дистанцията. В лявата си ръка, скрит в ръкава, Грейс стискаше ножа за белене.

Колкото повече приближаваше към Карловия мост, толкова повече хора имаше по улиците, разхождаха се в пухкавите си дебели якета, разхождаха кучетата си, купуваха си наденици и греяно вино от уличните търговци. Отначало Грейс се успокои, когато се озова сред хора. После, без да иска, влезе в претъпкан търговски център за сувенири до моста и изгуби от поглед мъжете, които я следяха. Провери дали чантата й е закопчана плътно и уви каишката около китката си, за да не може никой да й я дръпне. Приготви се да крещи и да удря с ножа, ако изведнъж се появяха пред нея. Опитвайки се да гледа във всички посоки едновременно, тя започна да се блъска в хората и да се извинява задъхано на езика, който ползваше за пешеходни сблъсъци: френски.

Когато стигна до входа към Карловия мост, тълпата беше оредяла. Двама африканци в старомодни моряшки униформи се опитаха да й продадат билет за разходка с корабчето им за следващата сутрин. Тя изслуша офертата им в очакване на преследвачите си. Не ги видя.

Апартаментът беше само на две пресечки. Тя се втурна натам, отвори масивната врата, водеща към вътрешния двор до магазина за подправки и я затвори след себе си. Няколко минути остана в хладния коридор на сградата, заслушана в очакване да чуе стъпки.

Те се появиха точно когато се готвеше да тръгне нагоре по стълбите към апартамента. Пред вратата спряха. Грейс безшумно постави чантата си на каменния под. Стисна ножа в дясната си ръка. В лявата държеше ключовете за апартамента така, че най-големият да стърчи между пръстите й, както я беше научил инструкторът по самоотбрана в Младежкия център на Авеню дьо Парк.

От другата страна на вратата цареше тишина. Мъжете не разговаряха и не се движеха.

Тук сме. Знаем къде живееш.

След около пет минути тя чу как по паветата отвън се плъзга обувка и после те се отдалечиха. Грейс бе толкова напрегната, че се облегна на стената на коридора, за да не седне на земята.

Когато влезе в апартамента, тя дръпна резето на вратата и отново подпря дръжката със стол. Разгледа всички бележки и напечатаните страници. „Кралско рибарче — помисли си. — Би трябвало да има купища информация за теб. Защо няма нищо? Какво се опитват да скрият?“

Кои са те?

Грейс погледна страницата с адреса на Елена в Страсбург. Жан-Ив дьо Мулен. Елена дьо Мулен.

Тя отвори компютъра си и си запази билет за полет в шест и половина на следващата сутрин, от Прага до Страсбург.