Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (25)

25

Ню Йорк, 1984

На неловка церемония през 1982 Елена беше повишена в старши вицепрезидент по дизайна на автомобилния бизнес на „Крейг Интернешънъл“. Нюйоркската преса се подиграва с новината седмици наред. Как би могла глуповатата чужденка домакиня да има дори бегла представа за невъзможната задача да продадеш на американците нещо, което не искат да купуват?

Антъни нае фирма за връзки с обществеността да разкаже историята й: спортистка олимпиец, избягала от комунистически режим, произхождаща от род на жени, работили все на ръководни длъжности в автомобилната индустрия. Не след дълго не минаваше и месец, без в пресата да се появи снимка или статия за недодяланите, но бляскави крейгове.

После материалите зачестиха и вече излизаха всяка седмица: Елена в коктейлна рокля. Елена, правеща безупречно циганско колело в Сентръл парк. Неуморимата Елена в лабораторията си. Елена с дъщеря си, малката Кристина.

Ръководеше екипа в Манхатън три дни в седмицата, понякога и по-често, и работеше в лабораторията за дизайн в Лонг Айлънд. Човек не можеше просто да нарисува най-луксозната кола на света, трябваше и да седне в нея.

Само че това, което наистина искаше, бе да е в апартамента си и да си играе с Кристина. Антъни не беше сменил и една пелена, не беше чел приказки, никога не беше участвал в някое от чаените партита с кукли на Кристина, но никой не бе в състояние да го накара да почувства и най-лека вина за това. Повечето дейности, свързани с отглеждането на дете, за него бяха излишно хабене на времето му. Той струваше по няколко хиляди долара на час. Бавачката можеше да върши всичко това за по неколкостотин на ден.

И то само ако беше добра бавачка, най-добрата.

Той започваше работа рано сутрин и обикновено продължаваше до късно. Пътуваше из цялата страна и се връщаше в Ню Йорк в рамките на един-единствен ден веднъж или два пъти седмично. Днес бе първата вечер от дванайсет насам, когато нямаше да излизат на бизнес вечеря, гала или благотворителна сбирка.

Този вторник, когато асистентът на Антъни пристигна с две кутии от Пица Хът, Кристина запляска с ръчички и се разтанцува. Това беше най-близкото до семейно прекарване, което успяваха да постигнат: да хапнат пица с пеперони и три вида сирене. Вино „Санчере“ за мама и диетична кола за татко.

По телевизията вървяха новини.

Уолтър Мондейл, бившият вицепрезидент, беше спечелил предварителните избори в Айова с огромна преднина пред всички други демократи, решили да се пробват да преборят Рейгън.

— Погледни му само очите. — Антъни ядеше на крак, с лъснали от мазнина ръце, защото ядеше сиренето от пицата и оставяше по-голямата част от тестото. Сега насочи една коричка към телевизора. — Има нещо нередно в очите на Мондейл. Скучен е, срещал съм го, шибанякът въобще не млъква, устните му не се движат, издава свирещ звук, когато произнася „с“, но я му виж очите. Умен човек. Скучен и умен. Обаче заради тези очи изглежда тъп. Мондейл с тъпите очи. Рейгън е толкова тъп, колкото изглеждат очите на Мондейл, но слушай сега: той разбира шоубизнеса. От киното е. Какво си мисли Мондейл? Че това е урок по дебати в училище? Кой е излъгал тоя скучен задник, че може да се кандидатира за нещо? Ако Джеси не беше черен, щеше да спечели. Но знаеш ли какво? Той е черен. Чу ли как нарече евреите? Ехо, Елена, слушаш ли ме? Писаха в „Таймс“ днес. Чу ли?

Кристина се покатери в скута й. Детето искаше да си вземе парче пеперони от пицата на мама. Елена, разбира се, беше видяла статията.

— Не.

— Какво не? Не на детето или не, че не си видяла статията за Джеси?

— За Джеси.

— Нарекъл ги юди. И то на запис, тъпото му копеле!

— Внимавай какво говориш, Тони.

— Знаеш ли какво? Джеси е мъртъв. Направо да кляка на Мондейл с тъпите очи. Би трябвало аз да се кандидатирам.

— Трябва да се кандидатираш, скъпи. Това е съдбата ти.

— А и Рейгън. Селяните ще гласуват за него, ако ще да е труп. Няма значение какво говори. Ако ще да рецитира Мечо Пух. А Мондейл си мисли, че селяците ще гласуват за него. Мечтай си, Тъпооки.

— Когато ти се кандидатираш за президент, ще бъдеш като Рейгън.

Антъни хвърли коричката от пицата в една от кутиите и си избра друго парче с пеперони. Вдигна сиренето и салама от тестото, нави ги на руло и ги изяде.

— Точно затова селяните ще се влюбят в теб, Тони. Дълбоко в себе си ти си дивак.

Елена беше единственото човешко същество, на което бе разрешено да го нарича Тони. Той си мислеше, че умалителното име го кара да изглежда като италианец, незначителен италианец, направо джудже, като търговски пътник, продаващ зехтин през 1962.

— Я го кажи пак.

Макар да не беше изживяла депресията, от която много жени страдат след раждане, над Елена от няколко месеца се бе спуснал воал от тъга. Не беше само заради брака й, заради перспективата да прекара с човек като Антъни остатъка от живота си. Беше изгубила връзка с Даника, която бе потънала във водовъртеж от наркотици и скандали, когато Сергей отказа да й разреши да се разведе с Карлос. Даника изчезна в една ноемврийска нощ, след като се обади на Елена от уличен телефон. Съпругът й още не беше постигнал достатъчно голям успех, за да се зарадват шефовете на Даника, но и не беше се провалил достатъчно шумно, че тя да може да го напусне, още не. Връзките на семейството на Карлос струваха много за Сергей.

На Елена й се искаше да посъветва приятелката си да се откаже, да избяга. Но и двете знаеха, че отказването е невъзможно. Нямаше къде да избягат.

Откриха тялото на Даника в Ийст Ривър. Карлос даде пресконференция, на която говори през сълзи за борбата на Даника с наркотиците и се възползва от нея, за да се представи в светлината на борец срещу наркотиците, макар Елена да знаеше, че именно той й бе дал да опита за пръв път от всичко.

На сутринта след семейната вечеря с пица Елена излетя в чалънджъра на Антъни заедно с три от най-близките си приятелки — две „лястовици“ от Украйна и една от България — за Боузман, Монтана.

Лоун Маунтън Ранч беше най-подходящото място за ски преходи в Америка. Елена не беше особено умела скиорка, но беше правила ски преходи с баща си и баба си и дядо си от четиригодишна. Четирите жени в малкия, спретнат самолет бяха леко замаяни от шампанското, но студеният, сух планински въздух ги отрезви.

Пристигнаха в просторната дървена хижа с шест спални, потънала в сняг, цялата от светла дървесина. В камината гореше огън и жените заговориха как огънят им напомня една много по-чиста, по-красива и по-ароматна версия на дома. След вечеря всички си облякоха пижамите и се приготвиха да гледат филм — комедията „Рискован бизнес“ с Том Круз. Бяха си направили пуканки в микровълновата.

— Аз май ще изляза да се поразходя — обяви Елена, когато всички останали се настаниха на дивана.

Сигурна ли си? Ще дойда с теб. Не бива да излизаш сама!

Естествено, Елена не можеше да допусне някой да я придружи, а и никоя от жените всъщност не искаше да го прави. Бяха успели да изпият почти три бутилки вино, а отвън в сенките на планинските върхове беше доста под нулата. Никоя не беше сигурна дали мечките още спят зимен сън.

Неговата хижа беше на десет минути път през снега. Завесите бяха спуснати и тя за последен път прегледа съдържанието на чантата си, за да се увери, че е взела всичко. Не си губи времето с тайното почукване, а направо отвори входната врата и влезе в спалнята. По тялото в леглото играеха сини и оранжеви отблясъци светлина. То бе голо, освен бялото бельо и чифт чорапи. В камината гореше огън. По телевизора вървеше „Бар «Наздраве»“.

Без да продума, Елена си свали якето и седна до него на леглото.

Сергей й се беше обадил, за да й насрочи тази среща преди месец. Тъкмо се беше върнал от Москва. В Центъра ръководителят на Първо главно управление беше представил пред шефовете на отделите в управлението резултатите от собствената им работа. И беше ядосан. Беше пълно с рециклирани репортажи и непотвърдени слухове, но Сергей и колегите му не бяха успели да намерят почти никаква информация, която да може да се използва. Все още се опитваха да намират сътрудници, ползвайки мисленето от 60-те. Вече никой в Америка или Великобритания не хранеше илюзии за комунизма, а тези, които все още имаха такива — най-вече разведени професори, нямаха достъп до властта. Те бяха социални отрепки. Напълно безполезни.

От сега нататък нямаше никакво значение дали сътрудниците имаха и най-бегла представа за основополагащите принципи на Съветския съюз, или не.

Сергей имитираше ръководителя на Първо главно управление.

— Живеем в нов свят и се нуждаем от нови стратегии. Ще спечелим, защото сме готови да пробваме всичко, да направим всичко. Те изобщо няма да усетят кога ще ударим.

— Звучи като Тони. С акцент.

— Познаваш ги, Еленка, знаеш какво могат да причинят на родителите ми. На жена ми. Ако извадя късмет, ще свърша в солна мина в Сургут.

— Чувала съм, че Сургут е много красив през август.

— Не е.

— Шегувах се.

— Такава американка си станала. Не мога да позная кога се шегуваш.

През последната седмица и в самолета тя се беше опитала да си припомни какво беше чувството да е влюбена в Сергей. Крайната й цел някога бе да се установи с него в Прага или в Москва и да имат и вила, дача на Черно море. Децата в мечтите й тогава бяха техни деца.

— Донесох нещо за пиене — каза тя.

— Имам си. — Сергей посегна към чашата на нощното шкафче и допи останалото в нея уиски. Елена взе празната чаша и я занесе в кухнята. В чантата си носеше шест малки бутилчици водка самолетен размер и бутилка доматен сок.

— Пил ли си някога блъди мери?

Ръцете й трепереха. Сергей я погледна от другия край на стаята.

Лампата в малката кухня беше над печката. Тя наля петдесет грама водка в една висока водна чаша и я допълни с доматен сок. В торбичка за сандвичи беше сложила сос табаско и устърширски сос, целина на прах, два стръка прясна и миниатюрен контейнер с рицинова сол. Даника я беше направила, използвайки хроматографската техника, която бяха научили в Прага, от пюре от рицинови зърна и няколко вещества, които наркодилърът й беше намерил. Елена пазеше солта за деня, в който приятелката й събереше смелост да я смеси с кокаина на мъжа си.

Сега тя отвори контейнерчето. Той щеше да се мъчи часове наред. И тя искаше да се мъчи.

— Ела, Еленка — повика я Сергей.

— Какво искаш да направя? Тоест, с какво да помогна? Нещо с Антъни? — Тя изсипа солта и разбърка. Добави водка. — Искаш ли стрък целина?

— Вече ядох. — Сергей изключи телевизора. — Не ни трябват засукани питиета.

Тя занесе коктейлите на поднос. Той седеше в леглото и изглеждаше по-добре в оранжевите отблясъци на огъня. Не сваляше очи от нея.

— Мислят, че Рейгън планира изпреварващ удар — каза той. — По Москва и Ленинград, по военните съоръжения.

— Искаш ли…? Искаш ли да науча повече?

— Остави подноса.

Тя го сложи на нощното шкафче до роман от Габриел Гарсия Маркес в превод на руски и купчина вестници — „Таймс“, „Поуст“, „Гардиън“.

— Готви ли се удар, Сергей?

— Мислиш ли, че мъжът, който игра Татко в комедията „Сладки сънища за Бонзо“ би искал да остане в историята като човекът, унищожил света?

Беше й трудно да се съсредоточи.

— Антъни говори за Джеси Джаксън. Вечеряхме с Марио Куомо. Ед Кох…

— Скоро ще има нов генерален секретар, Еленка. Ще бъде някой, който го е грижа повече за икономиката, отколкото за идеологията.

— Значи…

— Значи твоят Антъни не е комунист. Няма как да го променим. Ако той измисли политическа система, тя ще е абсолютна монархия, стига той да е монархът.

Когато Антъни разговаряше с дъщеря си, разговорите им се свеждаха до това, че тя е най-красивото и най-умното дете в Америка. Никой не би могъл да е по-красив или по-умен от Кристина. Защото тя беше Крейг. Ти ще станеш най-коравата бизнесдама в Ню Йорк. Ще ги убиеш. Ще ги унищожиш. Ще те показват по новините всяка вечер. Кралица. Кралица!

Шестгодишна и вече кралица.

Сергей взе чашата с блъди мери без стрък целина и я доближи до устните си. Малко преди да отпие, той върна чашата на нощното шкафче.

— Съблечи се.

— Какво?

— Чу ме.

Елена се засмя.

— Държиш се странно.

— Съблечи се.

Тя започна с ризата.

— Бавно.

Елена свлече пуловера си по рамото.

— Не се дръж като курва. Просто се съблечи.

В самолета тя се беше опитала да не мисли за смъртта му. Сега искаше да го гледа, докато умира.

Сергей изправи гръб и посегна към блъди мерито си.

— Той би ли дошъл в Москва?

— Кой? Антъни?

— Предстоящата промяна ще създаде възможности за чужди инвеститори.

Тя зачака той да отпие. Само малко.

— Лицензът ни с Фиат може да се прекрати по всяко време. Не говоря за луксозни коли. Просто… за производство на коли. Можем да гарантираме, че предприятието ще бъде печелившо.

Елена бе останала по сутиен и гащички. Макар да бе положила големи усилия да свали излишните килограми след раждането, в светлината на огъня й се прииска да се покрие.

„Пий.“

— Е? — Чашата все още бе в ръцете му.

— Не подхожда на марката, Сергей. Комунистически коли. Може би Фолксваген…

— Няма да използваме името „Крейг“. Ще бъде нещо друго. Може ти да измислиш марката.

— Автомобилният бизнес не върви. Само бизнесът с лагерите поддържа „Крейг Интернешънъл“.

— Можем да направим сделка за лагери.

— Той мрази лагерите.

— Добре, коли тогава.

„Пий, дявол да го вземе.“

— Помниш ли Александър Миронов, от Прага?

— Разбира се.

— Той е вманиачен по твоя Антъни.

— Но Александър не е важен.

— Ще стане. Свали сутиена.

Тя го направи.

— И гащите.

Елена се засрами и вдигна завивката от леглото.

— Не мърдай.

— Какво? Защо?

Сергей бавно стана от леглото, по бельо и кафяви чорапи. С чаша в ръка той заобиколи и застана до нея. Тя отново се опита да легне в леглото и този път той изкрещя.

— Не смей да мърдаш!

Каквото и да станеше, никой нямаше да чуе нищо. Известно време той стоя зад нея, но тя не се обърна. После протегна ръката с чашата напред, а с другата я прегърна и я стисна силно.

— Достатъчно е да ти го плисна в лицето. Може да влезе в носа ти, достатъчни са само няколко кристалчета.

— За какво говориш, Сергей? — Гласът на Елена трепереше.

— Наведи се.

— МОЛЯ те. Не.

— Знаеш, че мога да го направя във всеки момент с теб, с дъщеря ти, с родителите ти.

— Сергей, аз не…

— Млъквай. Дори не искам да ми казваш истината. Не сме те обучавали да говориш истината. Ядосана си заради Даника? Искаш отмъщение? Мислиш, че ти си следващата?

Беше си свалил бельото. Не и чорапите. Сега я пусна и сложи отровното питие до нейното на нощното шкафче. Без да се обръща, тя разбра по дишането и движенията му какво прави. После той влезе в нея без всякакво предупреждение.

Тя придърпа чаршафите към лицето си, за да заглуши хлипането си.

— Мислиш, че си следващата ли, Еленка? Права си. Знай си мястото, не забравяй за какво си дошла тук, иначе наистина ще бъдеш следващата.