Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (40)

40

Сочи, Русия, 2014

Елена гледаше мъжа с номер 11, определено най-бавния и най-дребен играч на леда. Съотборниците му в червени екипи му подадоха шайбата, за да стреля към вратаря. Никой от противниковия отбор в бяло не тръгна към него, когато му подадоха шайбата, макар да смазваха всеки друг, когато я овладееше. Автоматичната видеокамера следваше всяко движение на номер 11, независимо дали шайбата беше у него или не, а фотографите, дошли от цял свят, го обливаха със светлината на светкавиците си всеки път, когато стреляше към вратата.

Александър Миронов, президентът на Руската федерация, се беше подготвил за Олимпиадата в Сочи, като бе облякъл спортен екип, и се бе превърнал в звездата на петдесетмилиардното шоу. Макар до церемонията по откриването да оставаше само месец, закритата пързалка „Болшой“ бе единствената завършена сграда. Само че това нямаше значение. Под купола на пързалката, чиято форма наподобяваше бляскаво яйце на Фаберже, Миронов олицетворяваше Русия, Русия, която се беше върнала на сцената, величествена, богата, тайнствена, могъща.

Когато един от най-добрите вратари на хокей позволи на Миронов да вкара шайбата във вратата, малка тълпа от ВИП гости и руски журналисти заръкопляскаха. Високо над леда, в луксозната ложа, Елена също учтиво запляска с ръце.

— Ако Антъни се беше кандидатирал за губернатор на Ню Йорк, щеше да загуби. — Сергей Сорокин лапна парче шоколад. За разлика от шефа си, той не играеше хокей, не ловуваше и не играеше джудо, и през последните десет години, според Елена, се беше превърнал в морж.

— Толкова време си прекарал в Америка, а още не я разбираш — каза Елена. — Той може да загуби и да спечели едновременно, да популяризира марката си.

— Ние му изградихме марката, Еленка. Твоята също. Щеше да е фалирал, ако не бяхме ние, нищо, че се досеща за това само наполовина. И не мисля, че провалът се вписва в марката му.

Елена въздъхна. Не желаеше дори да мисли за „Мустела Капитал“, камо ли да обсъжда фирмата.

— Добре, Сергей.

— Нашият Антъни може и да не е най-великият бизнесмен в света. Но е блестящ в маркетинга. — Сергей посочи надолу към Миронов, който приемаше поздравленията на съотборниците си и на почитателите от публиката. Мачът беше свършил. — Като Александър. Някои мъже инстинктивно разбират желанията на обикновените хора.

— Но Крейг някога беше луксозна марка.

Сергей се засмя.

— О, моля те, Еленка, ти си европейка. „Крейг“ никога не е била луксозна марка.

Елена слушаше как Сергей й разказва всичко за бизнеса на бившия й съпруг. Клиентите на „Крейг“, публиката на „Крейг“ бяха новобогаташите или онези, които чувстваха, че заслужават да станат богати, но им липсваше интелигентността или мотивацията да направят нещо по въпроса. Тези хора, според определението на Сергей, бяха бели, гневни, онеправдани и затънали в дългове. Купуваха си крейгове на кредит, почти никога с пари в брой. Крейгът беше най-често продаваната кола на лизинг, защото това беше най-евтиният начин човек да се сдобие с нея. Броят на просрочените плащания беше необичайно висок.

— Данните от статистическите ни проучвания сочат, че ако той се включи в надпреварата през 2016, ще получи гласовете на между двайсет и пет и трийсет процента от американските избиратели. Ако прояви смелостта да им даде онова, което искат. А то, Еленка, уверявам те, няма нищо общо с лукса.

— А с какво има общо?

На вратата се почука. Сергей се изправи и тя го последва. Бяха я претърсили три пъти и й бяха взели телефона. Сергей с пъшкане успя да се изправи на крака и да стигне до вратата.

Отвън стояха пет или седем бодигарда, огромни въоръжени мъже с късо подстригана коса и черни униформи с елементи от еластична материя. Александър Миронов влезе в луксозната ложа в хокеен екип, обут в черни оксфордки. Сергей бе омекнал през изминалите години, но Миронов бе закоравял. Той изчака Елена да прекоси ложата и да го целуне.

— Нашето великолепно Кралско рибарче — обърна се той към Сергей.

Сергей изръкопляска, а Елена реши, че това е нелепо.

— Обичам чехкините. — Миронов си свали лакътните предпазители, докато Елена и Сергей се връщаха по местата си. — Обичам чехите. Забавно е как наричате прехода си, Кадифената революция. Това е типът революции, които харесвам. Нито един агент, ваш или наш, не влезе в затвора, да не говорим, да го отвлекат и да го застрелят в някоя уличка. Добри души са чехите. Близки на сърцето ми.

Елена не можеше да го понася.

— Имате предвид, че сме покорни.

— Имам предвид, че не допускате емоциите да се намесят при взимането на правилното решение. Видял съм прекалено много хора, които си съсипват живота заради лишени от смисъл принципи. Вие, чехите, сте твърде мъдри за това.

Елена не искаше да му благодари, защото това в никакъв случай не беше искрен комплимент. Той я подготвяше. Всяка дума, която казваше, всеки ход, който правеше, целеше да доведе до определен резултат в някакъв момент.

Тя преглътна чувствата си и се усмихна.

— Заради вас, двамата лоши руснаци, от четирийсет години нямам връзка с добрата си чешка душа.

— Сега ти си американка благодарение на нас. — Миронов извади бутилка бяло румънско вино от кофичката с лед и напълни чашата на Елена. Отвори две бутилки бира, една за Сергей и една за себе си, и вдигна своята. — За Америка.

И Сергей, и Елена повториха „За Америка“ и вдигнаха питиетата си.

После в центъра „Болшой“ настъпи тишина, която Елена не искаше да нарушава. Миронов беше поканил Елена да се присъедини към ВИП делегацията в олимпийското село в Сочи като неофициален посланик и на Съединените щати, и на Чехия. „Ла Кюр Крейг“ имаше салони в Москва и Санкт Петербург. Защо не и в Сочи?

Самият Миронов сякаш се наслаждаваше на тишината и напрежението, царящо в ложата. Накрая остави бирата си и кимна на Сергей.

— С президента си говорихме за твоята ситуация — каза Сергей, пъхна ръка в чантата си и извади една папка. Отвори я на снимка на млада жена в кожено палто. — Алина ще придружи президента на няколко от състезанията тук в Сочи.

Въпреки изминалите години, Елена отново се разстрои.

— Алина знае ли, че е дъщеря на Тони?

— Не. Но мислим, че е време да разбере за нея.

— Ще му кажеш преди Олимпиадата. — Миронов посочи Елена с бутилката си бира. — Така че когато я види с мен тук, на стадиона, ще разбере какво ни дължи. Става дума за нещо повече от пари, нали разбираш.

— Какво да му кажа?

Сергей се наведе напред, подпрял лакти на коленете си. Изглеждаше леко неловко.

— Тази негова липса на дисциплина е едновременно най-голямата му сила и… ами, малко ни плаши.

Миронов се прокашля и направи на Сергей знак да замълчи.

— Антъни е с неконвенционално мислене, но дълбоко в себе си е просто мъж, честолюбив мъж — каза Миронов. — Той мисли по съвсем нормален начин, макар никога да не говори за това. Въпреки всичките му чудесни недостатъци нашият Антъни Крейг не е имбецил. Разбирам какво казваш, Елена. Може би трябва да действаме с похвали вместо със заплахи. Засега ще го насърчим да се кандидатира за изборите през 2016. Ще започнем да помагаме по наш си начин.

— Как?

— С помощта на великолепните ви американски институции и изобретения. Модерна демокрация, модерни медии, модерни технологии — те са вашите троянски коне и ние ще ги употребим срещу вас.

— Тони никога няма да успее да спечели изборите по този начин.

— Ще спечели — каза Сергей.

— Родителите ми са в Справочника на Цибулка. Извън тази ложа има хора, които знаят откъде идвам, знаят достатъчно за мен, за да ме арестуват за държавна измяна. Само в Млада Болеслав има поне десет души…

Миронов придърпа един от меките столове до нея. Изведнъж всичко замириса на прясна боя и току-що разопакована пластмаса: виното, столът, сградата, дъхът на президента на Русия. Гласът му бе мек.

— Всеки ден някой публикува по нещо за мен и миналото ми, което може да ме вкара в затвора за държавна измяна. Всеки ден, мое Кралско рибарче. Ние идваме от КГБ. Аз бях шеф на ФСБ. — Той се засмя.

— Ами ако имат доказателства, като Джейк Хейнс? Доказателства за онова, което наистина правех в университета, което правех в Страсбург и Монреал? Ами ако имат записи?

— Няма доказателства. Дори ако е останало нещо, то е изфабрикувано от влиятелните ни врагове. Враговете на народа.

Комунистическият израз — враговете на народа — се появи в главата й като стара песен. Елена се облегна назад.

— В Русия нещата може и да стават по този начин, но в Америка е различно.

Миронов си допи бирата и стана да си отвори втора.

— Ще видиш. А сега да поговорим за бъдещето. Как можем да ти помогнем да помогнеш на съпруга си да стане най-могъщият човек на света?