Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (30)

30

Монреал, 2016

В прекрасен есенен ден в и около парка Ла Фонтен беше пълно с хора. В свирепата снежна буря на първи ноември паркът беше пуст. Грейс не искаше да нарушава красотата му, затова изкопа дупка в песъчливата почва, обрасла с бурени, до езерото, положи Зип в гроба й и постоя малко до него.

— Искаш ли да кажеш няколко думи? — попита Уилям.

Грейс поклати глава.

— Зип знаеше какви са чувствата ми към нея.

Уилям взе лопатата, за да запълни гроба и докато го правеше, Грейс си представяше различни сценарии на отмъщение. Двама от убийците бяха изгорели във Флорида, но някъде там имаше още, още мъже, неспособни на съпричастие.

До голямата библиотека имаше петнайсет минути ходене, след като се отбиха до апартамента на Грейс да оставят лопатата. В мокрия, парцалив сняг виждаха трудно и на Уилям му се налагаше да си сваля очилата на всеки няколко пресечки, за да ги избърше. Грейс се оглеждаше за коткоубийците. Собственият й нож за белене не беше толкова остър, колкото този в апартамента от Еър Би Ен Би в Прага, но все пак беше остър и тя се надяваше да се появят.

Голямата библиотека на Монреал беше раирано чудовище. Грейс много пъти бе влизала вътре по работа и в свободното си време, защото й беше на път от редакцията и предлагаше убежище в най-горещите и най-студените вечери в годината. Там Грейс четеше романи и списания, слушаше лекции, а понякога просто стоеше насред бежовия интериор на сградата и гледаше замечтана през прозореца.

В една от тези вечери се бе запознала с Манон, която ходеше на уроци по пеене. Тя даде на Грейс покана за концерт от три песни, който тя и нейни съкурсници щяха да изнесат в едно малко бистро на улица „Сен Дени“. След концерта седнаха да изпият по питие и се оказа, че имат доста общо помежду си, например книгите, разводите, виното и жизнерадостна природа на границата между интроверта и екстроверта.

В момента, в който Манон я забеляза от бюрото си, очите й се отвориха широко и тя прескочи вратичката, която разделяше архивистите от хората. Тя прегърна Грейс и въпреки че главата вече я болеше от плаченето в банята, Грейс отново се разплака.

— Убиха я. — Тя скри хлипа си в поло яката на Манон.

— Кой? Кого са убили?

— Зип. Милата ми Зип. Не знам кой го е направил, но когато ги открия…

— Господи, Грейс, какво значи това? Не разбирам.

— И аз не разбирам, Манон, нищо не разбирам. В мига, в който разбера, ще ти кажа.

Уилям подаде на Грейс чиста бяла кърпичка и после стисна ръката на Манон.

— Уилям Ковали. Университет Саут Банк, Лондон. Работя с Грейс.

— Върху какво, мосю Ковали?

— Казвайте ми Уилям, моля.

— Говорите ли френски?

— Не, мадам.

При обичайни обстоятелства тук Манон щеше да започне да коментира на френски възрастта, ръста и относителната привлекателност на Уилям, местните пословици за връзката между размера на носа и разни други размери и отсъствието на венчална халка. Само че Зип беше мъртва и Грейс си бършеше очите.

Разказаха на Манон кого търсят и тя ги поведе към малкия си, спретнат кабинет, където Грейс прочете имейла, получен от Жан-Ив дьо Мулен и вестникарското интервю с Елена за съпруга й. Молбата им беше лесна за изпълнение: трябваха им архивите на всички бракосъчетания в област Монреал за периода 1972–1977.

Манон потърси Елена Климентова, Елена дьо Мулен и Елена и Йозеф Страка.

— Съжалявам. Няма нищо.

— Но, ако Елена тъкмо се е била омъжила, би трябвало това да е записано в системата, нали?

— Абсолютно. Освен ако някой не е взел записа, преди да минем на електронни носители.

— Да го е взел?

Манон намигна.

— Чакай да проверя.

Тя вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер. Когато отсреща вдигнаха, Манон подхвана дружески разговор на френски.

Докато тя говореше, Грейс се обърна към Уилям. Както носът, така и краката му изглеждаха някак твърде големи за тялото му. Тя си спомни как беше дошъл в апартамента й, как се беше погрижил за нея и за Зип. Уилям беше напълно способен на съпричастие. За миг Грейс бе обхваната от желание да го докосне.

Грейс се заслуша в разговора на Манон. Докато Уилям отново си бършеше очилата, той помоли Грейс да му превежда. Тя обясни, че Манон говори с шефа на Отдела по гражданско състояние в някакво предградие на Квебек Сити.

— Имаме проблем. — Манон закри с ръка слушалката.

— Какъв?

— Само секунда. — След което Манон занарежда: Да, разбирам и Колко странно, възкликна: Oh, là là là là là là и накрая благодари на колегата си.

Когато затвори телефона, веждите й се вдигнаха.

— Какво?

— Има празни папки за всички имена, които ми дадохте. В по-ново време за мосю Страка има доста записи. — Тя си погледна бележника. — Оженил се през 1979 и после през 1985, и двата пъти се е развел. Нито една от жените не се казва Елена.

— А празните папки?

— Взети са, mon chou^[1].

— От кого?

Манон поклати глава.

— Почти никой няма правомощия да взима документи от архива.

— Но някой го е направил?

— Премиерът може и да има тази власт. Господ? Крадец? Коткоубиец? Боже мой, Грейс, в какво си се замесила?

Снегът не спираше, затова те си поръчаха Юбер, за да стигнат до следващата си цел, монреалския „Хералд“. През задното стъкло на колата тя се опита да види дали някой не ги следи, но видимостта свършваше след втората кола зад тях.

Докато вървяха към парк Ла Фонтен, Грейс беше разказала на Уилям какво се беше случило с убийците във Флорида. Сега, на задната седалка на колата, той шепнешком задаваше нови въпроси.

— За кого работят според теб?

— Не знам. Жан-Ив дьо Мулен мисли, че е в опасност в Страсбург и че аз съм в опасност, а предполагам, че ти също си в опасност, Уилям, и това няма да се промени, докато историята не излезе наяве. — Грейс си прегледа бележките от посещението при Манон. — Написала съм половината статия, само да успея да я продам.

— Да я продадеш? Аз не съм издател и вече искам да я купя.

Юберът спря пред редакцията на вестника, те на бегом влязоха в сградата и Грейс помоли да повикат приятелката й Люси. Люси беше работила като библиотекар в „Хералд“, но през 2010 работното й време беше орязано до един ден от седмицата и Люси се превърна в служител на непълно работно време без осигуровки. Четири дни в седмицата тя работеше доброволно за корпорация, собственост на група от хедж фондове, които бяха превърнали най-уважаваните журналистически институции на Канада в схема за обслужване на дългове със седалище в Ню Йорк. Мнението на Грейс по въпроса беше, че това е проява на престъпно малоумие. На една от срещите на организацията „Жени в журналистиката“, които се провеждаха веднъж на три месеца в бар „Ъпстеърс“, след две чаши вино Грейс беше казала на Люси какво мисли за това. Защо, Люси? Защо работиш за такава ужасна компания и такива ужасни хора?

Отговорът беше простичък и разговорът замря за известно време, след като Люси го даде. „Защо ли? Няма нищо друго, освен тази работа“. Грейс се възхити от този отговор, но разговорът така забуксува след него, че Люси така и не прости на Грейс, че беше задала въпроса. На следващи срещи на „Жени в журналистиката“ сядаха на противоположните краища на масата.

Във всеки друг ден Грейс би се изнервила от мисълта, че трябва да се види с Люси и да я помоли за услуга. Тя се подпря на парче мрамор. В центъра на Монреал беше пълно с мрамор в сгради като тази, за която на никого не му пукаше. Ако Грейс имаше пари и знаеше как да ги умножава, щеше да събере всичкия мрамор от центъра на Монреал, да го стрие на прах и да построи нещо прекрасно във Флорида. Тя отдръпна ръце от камъка. По дланите й останаха влажни следи от прах.

Вратата на асансьора се отвори. Люси беше сто и трийсет килограмова жена с рядка, яркочервена коса. Облечена беше в кафява роба.

— Как си, Люси?

— Престъпно малоумна, нали ти така каза? В моя свят нищо не се е променило особено.

— Бях идиотка, когато ти казах това.

— С какво мога да ти помогна?

— Трябва да потърся нещо в архива.

— Разбира се. Имаме формуляри. Обработването им отнема две до три седмици и се плаща такса.

— Моля те, Люси.

— За какво ме молиш, Грейс?

Уилям пристъпи между тях и се представи с поклон.

— Мадам Люси, с Грейс сме се заели с нещо, честно казано… безпрецедентно. Пратиха ме тук от университета, от Лондон, за да помогна в разплитането на една загадка. В нея има връзка с „Хералд“, връзка с вас. — Той я прегърна. — Кажете ни колко струва час от вашето време и ние ще удвоим сумата.

— Ковали? От рода Ковали от Западния остров^[2]?

Ръката на Уилям лежеше върху едрото й рамо. Той я поведе към асансьорите и зад ъгъла.

Върнаха се след няколко минути. Люси натисна копчето на асансьора за нагоре. Избягваше погледа на Грейс.

— Имате един час.

Горе не им потрябва цял час. Откриха няколко вписвания в системата на Люси за Елена Климентова, Елена Страка и Йозеф Страка за периода между 1972 и 1977. Но изрезките от вестници и снимките, към които трябваше да отвеждат вписванията, липсваха. Не можаха да намерят дори копие от статията, която Жан-Ив дьо Мулен й беше пратил.

Люси беше застанала в един коридор между два реда метални рафтове, където трябваше да бъдат материалите, и клатеше глава.

— Това не е възможно.

— Защо? — Грейс пристъпи към нея.

— Аз съм единственият човек, който има достъп до всичко това. Само аз влизам тук. Знам как да откривам документи. Ако някой просто вземе купчина папки… — Тя се обърна към Грейс. — Този някой ще съм аз. Други няма.

— Кога започна работа тук?

— Когато бях на деветнайсет. Веднага след Коледната ваканция през 1971.

— Е. — Уилям въздъхна. — Тези хора със сигурност действат последователно.

— Кои? Какви хора? Знаете кой го е направил, така ли? — Тя погледна Уилям.

Уилям пристъпи по-близо, за да я успокои.

— Ако някой влезе с взлом, Люси, или ако плати на някого от персонала, за да го пусне да влезе през уикенда, как би могъл да открие и открадне папките?

— Всички пароли са в мен.

Тя ги заведе до лъскав дървен шкаф и помоли Грейс и Уилям да се извърнат. После набра някаква комбинация в ключалката и отвори картотечния каталог.

— Тук не е отваряно от години. Но дори тогава единственият друг човек, който знаеше комбинацията, беше главният редактор. — Тя извади една карта. — Минахме на компютри през 1985. По онова време просто качвахме информацията в системата.

— Но физическите папки биха могли още тогава да са били празни.

— Възможно е. — Люси върна картата обратно, затвори чекмеджето и завъртя ключалката. Обърна гръб на шкафа и посегна към огромен стол на колелца, придърпа го към себе си и седна. — Един от главните ни редактори се оказа мошеник. Може да е бил той — един от представителите, без съмнение, на епохата на пияните мъже. Това е единственото обяснение. Освен ако…

— Освен ако какво? — Грейс седна на ръба на бюрото.

— Миналата пролет идваха от полицията. Искаха да огледат и не можаха да ми кажат какво търсят.

— Монреалската полиция ли?

— Не мога… — Ръцете на Люси литнаха към рошавата й коса. Тя заби поглед в земята. — Може би от Конната гвардия? Как се казваше канадската версия на ЦРУ? Не ги дават по телевизията. Ако ги даваха по телевизията, щяхме да знаем. Проклета страна.

— Мъже ли бяха или жени? — Грейс започна да си записва. — Помниш ли как бяха облечени? Какво търсеха? Какво казаха?

— Казаха, че това е полицейска работа.

— Ти видя ли какво правеха?

През следващите пет минути Люси се опита да опише мъжете и какво бяха направили. Грейс записваше всяка дума, а Люси се беше смалила и посърнала в стола си, сякаш скърбеше за трагична загуба. Говореше неясно и нервно.

— Казаха ми да не казвам на никого за идването им. Казаха, че може да компрометира…

— Разследването? — довърши Уилям. — Разбира се, че така ще кажат.

В асансьора надолу Грейс попита Уилям какво е казал на Люси, за да я убеди да им помогне.

Той бутна очилата си нагоре и се наведе, за да се огледа в огледалото и да среши с пръсти черната си коса.

— Казах й, че може да ни помогне да спрем Антъни Крейг.