Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (35)

35

Лондон, 1992

Възраждането на „Крейг Интернешънъл“ започна в зала за частни сбирки в хотел „Конот“ в Мейфеър. Елена бе толкова нервна, че не беше в състояние да мисли за храна. Взираше се в трептящите пламъчета на свещите на масата сега, след като пролетното слънце беше залязло, докато съпругът й се взираше през прозореца към „Карлос Плейс“. Антъни също беше нервен, но Елена никога не го беше чувала да го признава на глас. Сега също не го направи. Вместо това си намести вратовръзката, пипна си косата и въздъхна, гледайки часовника си през трийсет секунди. Когато закъснението на гостите им стигна петнайсет минути, той се изправи.

— Никой не закъснява за среща с Антъни Крейг в Ню Йорк. Никой.

Това не беше вярно. Кметът, който се готвеше да се кандидатира за втори мандат, беше закъснял с четирийсет минути за вечеря със семейството преди по-малко от седмица.

— Тони, седни. Нуждаем се от тях.

Той седна и удари по масата с юмрук. Келнерът пристигна с чаша пино гри за Елена и диетична кока-кола за съпруга й.

— Гостите ви скоро ли ще пристигнат, господин и госпожо Крейг?

— Много се надявам, дявол да ги вземе — отвърна Антъни.

Това очевидно бе прекален изблик на емоции за келнера.

— Много добре, сър.

Стените на помещението с приглушена светлина бяха от бял камък. В камината припукваше огън. Освен огромната маса, около която бяха поставени четири стола, в залата имаше канапе, ниска масичка и бар. Антъни все се наместваше и се мръщеше, гледаше минаващите коли и с недоволство отбелязваше, че не са крейгове — баварец, баварец, мерцедес, рейндж роувър — след което пак поглеждаше часовника си.

Идеята финансистите да закъснеят бе на Сергей. Така щяха да заемат позиция насила. Двамата с Елена планираха тази вечер от месеци, изчакваха последния възможен момент да я насрочат. Кредиторите на „Крейг Интернешънъл“ бяха започнали да си искат парите и Антъни не спеше добре. „Ню Йорк Таймс“ беше публикувал статия по въпроса и сега таблоидите я бяха захапали: неплатени сметки, юридически проблеми, края на 80-те и ерата на „американския лукс“.

Ако срещата успееше, тя щеше да е последното представление за Елена като съпруга на Антъни Крейг. След това, беше й обещал Сергей, щеше да е свободна да прави каквото поиска, в определени граници. Можеха да измислят нова схема. Можеше дори да се разведе с него.

В осем без десет гостите се появиха.

— Извинете ни — каза плешив мъж над петдесетте, с обица и дебели очила в сини рамки. Приличаше на фризьор, на помощник на Елтън Джон, но не и на банкер. — Денят беше тежък. За мен е удоволствие най-сетне да се запознаем, господин Крейг. — Мъжът протегна ръка. — Аз съм Давид Сапожник.

Антъни разгъна скръстените си ръце, без да бърза. После тихо каза:

— Как си, Давид?

— Аз работех с вашия екип по телефона от Тел Авив. Това е съдружникът ми, Рафаел Ривкин.

С Ривкин бяха дошли да се срещнат. Той бе облечен в тъмен, консервативен костюм, с черна вратовръзка, косата му бе гладко сресана. След вестникарските статии, които беше чела за него, Елена очакваше харизматичен човек с мъжкарско излъчване. Но той бе тих и толкова нисък, че заприлича на дете, когато се настани в тежкия дъбов стол срещу Антъни.

Когато приключиха с мъжките ръкостискания и приветствия, тримата насочиха вниманието си към Елена. Сапожник бе любезен и щедър на комплименти.

Ривкин не се включи в любезностите, което раздразни Антъни. Не му харесваше, че Ривкин беше настоял да се срещнат на половината път, в Лондон, и не му харесваше, че Ривкин беше трийсет и една годишен милиардер.

— Харесва ми стилът ти, Рафаел. Много ми харесва. В Ню Йорк, че дори и тук, в Лондон, младите се обличат като бездомници. Гръндж, така му викат. Така се носят някои от хлапетата, които наемаме, току-що завършили Харвард, Станфорд, Йейл и Уортън. Това е моето училище, Уортън, най-доброто. Завършват и идват да работят за нас, а изглеждат все едно са излезли от затвора, вместо от най-добрите университети в света. Но ти… ти имаш стила на Крейг.

Ривкин хвърли бърз и неразбиращ поглед на плешивия си бизнеспартньор и после отново се обърна към Антъни.

— Благодаря.

— Ако нещата някога се объркат и ти трябва…

— Прегледахме предложението ви няколко пъти, господин Крейг.

— Направо на въпроса. — Антъни се наведе към Елена сякаш се готвеше да й каже тайна. — Разправят, че вашего брата не си губят времето с глупости. Харесва ми. Много ми харесва. Трябва да въртя повече бизнес в Израел. Мама му стара, всички трябва да го правим. Оная сделка, която сключихте с още няколко от вашите момчета за руския пазар, сещате ли се? На Уолстрийт е направо легенда. Елена, можеш да си купиш нефтена компания, струваща един трилион, за десет долара, ако имаш връзки. Ти, Рафаел, и твоите връзки. Ти си само за параван, нали? Още си момче. Кой ти е собственикът?

Ривкин се втренчи в него.

— В Америка започваме да строим от нищото. Аз така направих. Започваш от нулата, подмазваш се на банкери, дават ти заем, гарантираш го, връщаш го с лихва, градиш капитали, поемаш рискове, добавяш стойност. Отнема време. Нали, Елена?

— Да.

— А пък едно момче като теб може да пристигне в Лондон и да се носи като истински светски мъж, банкер, капиталист — не гангстер, нали? Не се обиждай, Рафаел, надявам се, че не си се засегнал.

— Както казахте, господин Крейг. Направо на въпроса. — Ривкин погледна към съседа си Сапожник и кимна.

Беше ред на по-възрастния мъж да заговори.

— По всички обективни критерии, господин Крейг, автомобилният бизнес на „Крейг Интернешънъл“ е провал.

— Само ако човек е обективен задник.

— Господин Крейг, бизнесът никога не е отбелязвал печалба.

— Ние управляваме частна семейна компания. Откъде знаеш, че не сме отбелязвали печалба? Кой си ти изобщо? Как ти беше името?

— Давид Сапожник.

— Хайде сега, Давид. Не ти ли изглеждам печеливш?

— Дълговете ви, господин Крейг…

— Красиви са, нали? Кажи му, миличка. Страдала ли си някога заради теглото от дългове, което нашата прекрасна компания изпитва понякога?

Елена не искаше той да развали всичко, не искаше егото му да надделее над способността да се измъкне от банкрута с бърза мисъл.

— Тони, нека изслушаме какво имат да ни кажат господин Сапожник и господин Ривкин.

Появи се келнерът, за да вземе поръчките за питиета на Ривкин и Сапожник. Сапожник поръча и за двамата: две чаши от същото, което пиеше госпожа Крейг.

— Доколкото разбирам, тази вечер ще вечеряте при нас. — Келнерът се обърна към руснаците. — Зная, че вие двамата, господа, тъкмо пристигнахте, но бих искал да се възползвам от възможността да…

Ривкин вдигна ръка.

— Аз няма да остана за вечеря. Имаме друга уговорка за вечеря.

— Да. — Антъни вирна брадичка. — И ние също. Имаме друга уговорка за вечеря.

Елена въздъхна. Разбира се, че нямаха други уговорки.

Когато келнерът се отдалечи, Сапожник извади от куфарчето си защипан с телбод доклад и го сложи на масата.

— Готови сме да ви предложим заем.

— Да ви спасим — добави Ривкин.

Антъни се обърна направо към Ривкин.

— Я слушай, шибаняк такъв. Не ни трябва спасяване. Говорих с Дойче Банк и ако ми предложат по-добри условия, с удоволствие ще ви пратя, теб и гологлавия, обратно в Израел.

— Запознати сме с Дойче Банк, господин Крейг. — Ривкин се наведе през масата, толкова близо до Елена, че тя помириса сладникавия му гел за коса. — И знаем защо няма да ви заемат и пфениг. Не и без нашата подкрепа. С тях сме като родители, които едновременно подписват заема за своенравния си син.

— Кой е тоя задник? — обърна се Антъни към Елена. — Можеш ли да повярваш? Някой някога говорил ли ми е така?

Сапожник се прокашля и сложи ръце с дланите надолу върху масата.

— Може да не ви харесва откъде идва „Мустела Капитал“, господин Крейг. Фактът обаче е, че си разбираме от работата.

— Е, ама за моя бизнес нищо не знаете.

Сапожник въздъхна.

— Знаем, че сте в затруднено положение. Знаем, че автомобилният ви бизнес е катастрофа.

Ривкин се разсмя.

— По-лошо не може да стане.

— Хайде да си изясним нещата веднъж завинаги. — Сапожник говореше тихо и бавно. — На път сте да фалирате, господин Крейг, и бизнесите ви, и вие самият. Фалит и унижение. Предвид числата, които ни изпратихте и които, колкото и да са жалки, са кошмарно раздути, нашето предложение ще бъде най-доброто, което можете да получите. Мога да ви гарантирам това с абсолютна сигурност. Хайде да не си играем заради удоволствието от играта. Искате ли да изгубите семейния си бизнес? Господин Крейг?

— Майната ти.

— Отговори на въпроса, хлапе такова — каза Ривкин.

В следващата минута Елена видя как Антъни премина от ярост към примирение. Накрая той каза „Не“.

Сапожник протегна ръка към него и докосна китката му.

— Искате ли да се провалите публично? Да опозорите дъщеря си?

— Не.

— А искате ли да разширите бизнеса, да го направите международен?

— Че кой не иска?

— Господин Крейг. Искате ли да станете мъжът, който винаги сте се надявали да станете? Мъжът, за когото четох в автобиографията ви? Мъжът, който твърдите, че сте по клюкарските списания?

— Ти не си милиардер — каза Ривкин. — Това са пълни глупости.

— Господин Крейг, нас не ни интересува автомобилния ви бизнес. Не ни интересуват лагерите ви.

— Тогава какво правим тук? Хм? — Антъни погледна Елена. — Какво става тук?

— Вашите коли, лагери, фалиралият ви бижутериен концерн и частният ви самолет, спортните и телевизионните бизнеси, глупостите с боклучавите облигации — не те са продуктите, които ни интересуват. Господин Крейг, вие сте продуктът. Само вие. Дойдохме тук тази вечер, за да ви дадем всичко, което искате. Всичко, което искате да бъдете.

— На определена цена. — Ривкин вече се усмихваше, като звероукротител под аплодисментите на тълпата.

Келнерът се върна с виното. Елена си поръча още една чаша, а Антъни поиска втора диетична кола. Дясната му ръка трепереше. Елена го беше виждала разгневен в миналото, но за него гневът беше форма на удоволствие. Това беше различно, много по-страшно, отколкото бе предполагала. Притесни се, че ще стане и ще си тръгне, ще излезе от хотела и ще поеме през площад Гроувнър, за да потъне в забвение.

Разбра, че трябва да оправи нещата.

— Да кажем, че няма значение как сме се озовали тук. Господин Ривкин, вие имате капитал. Ние се нуждаем от капитал. Ако работим заедно, „Крейг Интернешънъл“ може да използва финансирането на „Мустела Капитал“, за да изгради нещо великолепно. Разбираме условията ви, макар да не ни харесват. Ако се разчуе за тях, това ще бъде лошо за нас заради връзките ви.

Ривкин отпи от виното си, после се наведе и потупа Сапожник по гърба.

— Много забавно стана, Давид.

— Говоря откровено, както направихте и вие. А вие сте прави, господин Сапожник, господин Ривкин. Ние не сме в позиция да преговаряме. — Елена отдели студената ръка на съпруга си от чашата с кола и я стисна, без да се прикрива. — Но вие, трийсет и една годишен израелец с връзки в корумпираното правителство на Русия и кой знае кого още…

Ривкин се засмя.

— Вие сте единствената ни надежда.

Този път тишината, спуснала се над масата, беше някак по-лека. Елена я беше пречистила.

— Мисля, че е на трийсет и една, — каза Антъни след известно време. Обърна се към Ривкин. — Четох, че си на трийсет и една.

Сапожник вдигна чаша.

— За бъдещето на „Крейг Интернешънъл“.

Какво празнуваха? Елена се замисли за това, легнала в леглото в хотелската стая два часа по-късно, как съпругът й беше разбрал какво дължи на Рафаел Ривкин, как разбра за кого работи и кого представлява той, и как е станал милиардер на трийсет години.

— Може никога да не ви се обадим. — Сапожник докосна китката на Антъни на излизане от „Шампанската зала“. — Но може и да ви се обадим.

Елена не можа да погледне Антъни в очите. Те винаги се обаждаха.

 

 

Дори съпругът, който скоро щеше да мине в графа „бивш“ да беше недоволен от новата ситуация, той не го каза, нито в „Шампанската зала“, нито по-късно същата вечер в елегантния им апартамент в „Конот“. Спа спокойно и се събуди обзет от радост, че отново разполага с капитали. Парите щяха да потекат през банките, а новите му партньори щяха да останат скрити зад модерната система от холдингови компании, опериращи с частни капитали. Неговите адвокати и техните адвокати щяха да прегледат всичко в подробности и абсолютно никой нямаше да получи достъп до истината.

— Прекрасна сделка — каза Антъни на сутринта в елегантното лоби на „Конот“, докато чакаха да пристигне колата му.

— Много се радвам за теб.

— Заедно го направихме, не помниш ли? Тези момчета ти ги намери.

— Не съвсем, Тони. Те са просто приятели на приятели. Ако не беше ти, аз никога нямаше да се справя. Никой не би могъл.

— Не бива да казваш на никого за тази среща.

— Знам, Тони.

— Никой не спасява Антъни Крейг.

— Никога.

Той погледна навън през вратата на „Конот“. Колата щеше да пристигне всеки момент, за да ги откара на летището. Антъни можеше да я лъже с ясното съзнание, че тя знае, че я лъже. Беше усетила как трепери до нея на масата, докато Сапожник излагаше условията на сделката. Ако Антъни нарушеше договора, „Мустела Капитал“ щеше да използва всяко възможно финансово и законово средство, което имаше на разположение, за да го унищожи заедно със семейството му. Щяха да му изземат активите. Щяха да изнесат в пресата някои подробности за него. В „Шампанската зала“ Елена бе очаквала Антъни да примижи, да се навъси, да се наведе през масата и да попита: „Какви подробности?“.

Но Антъни не беше задал въпроса.

— Господин Крейг. — Управителят изпълни малък поклон. — Колата ви пристигна, сър.

Един влиятелен мъж, един мъж, разполагащ с капитал, не бърза. Антъни кимна на управителя.

— Никога не съм гледал на нещата по този начин, както онзи, как му беше името, геят, ги описа.

Елена чакаше.

— Как го каза? — Антъни си придаде онова, което смяташе за израелски акцент. — „Не ни интересуват колите. Единственият продукт, който ни интересува, сте вие“. Харесва ми. Вярно е, нали знаеш. На прав път е плешивият шибаняк.