Анонимен
Тайната „Кралско рибарче“ (2)

2

Ню Йорк, 2014

През първата си нощ в Ню Йорк след уикенда, в който бе отпразнувала двайсет и първия си рожден ден, Грейс Елиът бе отседнала в малък хотел на шумен ъгъл, близо до площад „Таймс“. Но не сирените и крещящите откачалки я лишиха от сън тогава. За тях си имаше тапи за уши. В онази нощ Грейс не спа, защото в девет на следващата сутрин щеше да се запознае с Елена Крейг.

Когато Елена се разведе с прочутия си съпруг в началото на 90-те, историята се превърна в манхатънски скандал и световна новина. Показваха я по всеки местен новинарски канал, във всеки вестник по света имаше нейна снимка. Вместо да прахоса такава възможност, Елена създаде свой собствен бизнес, „Ла Кюр Крейг“.

Грейс шестнайсет години беше писала материали за известни личности за „Нешънъл флаш“, но никога не бе прекарвала цяла сутрин с една от тях. Беше облякла черната си рокля на червени точки без ръкави от „Гап“, най-хубавата дреха в гардероба й. На закуска, докато четеше списъка си с въпроси за последен път, разля малко кафе по роклята и една червена точка стана кафява.

Срещата й с Елена Крейг щеше да се състои в най-големия салон от веригата „Ла Кюр Крейг“, съвсем близо до западен Сентръл Парк. Грейс бе решила да отиде пеша, за да се успокои и да разгледа града, но денят се оказа необичайно ветровит за март. Вятърът духаше косата й във всички посоки. Докато стигне, късата й прическа каре, като на Тейлър Суифт, се беше превърнала в хаос, типичен за цял ден, прекаран на плажа. Дамата, която я посрещна и която спокойно можеше да играе в сериала „Викингите“, носеше силни черни сенки. Гримът изглеждаше прекомерен, но Грейс знаеше, че това е погрешно усещане. Хората, родени в Средния Запад, по рождение знаят, че в Ню Йорк единствената модна грешка би могла да е само тяхна.

Сградата на „Ла Кюр Крейг“ бе от стъкло. Полилеите бяха кристални, стълбището беше кристално, мебелите бяха кристални, с ослепително бели кожени седалки. Роялът във фоайето беше кристален и при първото й посещение в спа салона, през втория ден от пролетта на 2014, то автоматично засвири соната от Шопен. Всичко в „Ла Кюр Крейг“, което не беше кристално, беше бяло.

Защо кристал? Грейс бе научила от един епизод за Елена Крейг в сериал на Нетфликс за богатите, че в Чехия се прави най-хубавият кристал. Бирата и стъклото били ключови елементи от местната култура, като сушито и сакето в Япония, или кленовият сироп и ненужните извинения в Канада. Фоайето на салона ухаеше на остри, сладки билки. За да се успокои, докато чакаше Елена Крейг да се появи за първата им среща, тя се заслуша в сонатата. Имаше си дума^[1] за тези пиана, които свиреха сами, но Грейс не можеше да си я спомни. Беше толкова уморена и нервна, че мозъкът й отказваше да работи. Левият й клепач затрепка.

Точно в девет часа Елена Крейг слезе по кристалното стълбище в костюм с пола, толкова бял, че я правеше незабележима сред цялата околна белота. Грейс се изправи, за да я посрещне и се почувства крайно незначителна. Двете с Елена бяха горе-долу с еднакъв ръст, но у Елена имаше нещо гигантско. Тя изпълваше помещението с присъствието си — нещо, което не се забелязваше на телевизионния екран. В медиите циркулираха две истории за Елена Крейг. Според едната, тя бе бивша съпруга — трофей със странен акцент, която така и не бе заслужила мястото си сред нюйоркския елит. Според втората, Елена бе интелигентна, самостоятелна жена, която бе проектирала луксозни коли, беше създала една от най-успешните вериги от спа центрове в Америка, и си оставаше сред най-близките съветници на бившия си съпруг. Инстинктът подсказваше на Грейс, че първата история е измислена и повтаряна от мъже, почувствали се застрашени от Елена Крейг, чувство, което явно не бяха харесали.

— Госпожица Елиът?

— Наричайте ме Грейс — Тя подаде ръка.

Елена я пое и стисна. Очите й сякаш обхванаха цялата Грейс, видяха петното от кафе на роклята, евтините обувки, купени от търговски център, следата от пъпка на челото. Грейс се опита да скрие петното от кафето с бележника си, но Елена някак си го видя през него. В миговете, преди да проговори, Грейс изведнъж реши, че Елена ще я отпрати. Тя не беше достатъчно умна, достатъчно модерна, достатъчно каквото и да е, за да се намира в присъствието на тази жена, да не говорим да пише от нейно име.

— Кога пристигна, Грейс?

— Вчера.

— Стедман Коу, надявам се, те е настанил в приличен хотел с парите, които му плащам?

— О, да. Хубав е.

— Наистина ли?

— Не, госпожо Крейг. Хотелът е ужасен.

— Значи следващия път ще изберем нещо по-добро. — Елена се усмихна съвсем леко и пое ръцете на Грейс в своите. — Нервна си. Не познаваш ли Ню Йорк? — Елена поведе Грейс към един изолиран кът, от който се откриваше гледка към парка. — Спомням си първия път, когато дойдох тук, преди толкова много години. Неповторимо място. Да? Чувстваш се като буболечка. Да?

— Да. — Грейс за малко да каже: Да, благодаря. Зачуди се откъде Елена знае всичко това за нея, откъде знае всичко, въпреки опитите на Грейс да изглежда като уверена светска жена.

— Ти си от Средния Запад?

— Да. Как разбрахте?

Вместо да отговори на въпроса, Елена покани Грейс да седне и я попита какво ще пие или яде. Би ли искала да направят обиколка на „Ла Кюр Крейг“ сега или по-късно? След разговора им би ли искала масаж или може би маникюр?

Елена Крейг бе пълната противоположност на онова, което бе очаквала Грейс: силата й бе в забелязването на околните, в умението да ги кара да се чувстват важни, значими и доволни. Десет минути по-късно, след като разкри пред Елена подробности от детството си в Минесота, разказа й за попарването на журналистическите си амбиции от реалностите на една жестока индустрия и призна за пълната си липса на познания за модата, Грейс осъзна, че Елена вече знае всичко за нея, а тя знае още по-малко за Елена.

Работата, която бе дошла да обсъди, се състоеше в писането на седмична колонка в „Нешънъл флаш“ спонсорирана от „Ла Кюр Крейг“ и подписана от Елена. Грейс щеше да пише за мода, храна, светски блясък, разводи, майчинство, повторни бракове и онова, което Коу наричаше „достъпен разкош“.

Грейс и Елена щяха да се срещат лично веднъж на шест месеца, за да измислят дванайсет въпроса и дванайсет отговора. Щяха да измислят име на жена, уж задаваща въпрос, която живее на някое банално място. Елена щеше да плаща за самолетните билети и хотелите и да осигурява на Грейс по 120 долара за дневни разходи, за които Коу така и не разбра.

При първата им среща Грейс осъзна, че не знае как да пише от името на някой друг. Това беше различно от журналистиката. Първите три въпроса, които предложи, бяха твърде общи и се отнасяха за цялостната философия на Елена.

— Никой не се интересува от това, не е ли така? — каза Елена. — Не търсят ли нещо доста по-конкретно?

Грейс се засмя.

— Какво? Бъркам ли, Грейс?

— Не. Смешно е, но си права за всичко.

— Това наистина е смешно. Но и малко тъжно, като се замислиш. А сега, duše moje, преди да се захванем за работа, би ли искала една „Мимоза“?

Грейс никога не беше пробвала „Мимоза“.

— Добре. Как ме нарече?

— На чешки е. Нещо като „душо моя“. В „Пинокио“, гледах го с дъщеря ми, душата на лъжливото момче е щурец.

— Джимини.

— Това си ти. — Елена поръча две „Мимози“. — А сега си представи, че си обикновена жена на определена възраст от Небраска. — Произнасянето на думата Небраска сякаш развесели Елена. — Какво искаш да ти кажа?

— Ами, била си омъжена за Алтъни Крейг.

— Много години.

— Той е… известен.

— Меко казано.

— Защо не си промени фамилията след развода? Толкова беше шумен. Скоро гледах документален филм. Държал се е ужасно с теб.

Една сервитьорка се появи с мимозите и Елена я погледна целенасочено в очите, когато й благодари. Високите тесни чаши, пълни с шампанско и портокалов сок, изглеждаха красиво върху кристалната маса.

— Duše moje, благодаря ти за загрижеността. Но това беше най-вече театър, да? Животът е театър. Кажи ми, би ли запомнила името Елена Климентова?

— Може би.

— Не се дръж учтиво точно сега. Бъди искрена. Щеше да го забравиш. Вече го забрави, да? Аз съм бизнесдама. Името е марка.

Пет минути по-късно Грейс бе измислила следното:

Мила Елена,

Хванах мъжа си да ми изневерява с една приятелка, която дори не е толкова хубава. Развеждаме се, разбира се. Но да задържа ли неговата фамилия?

Разбито сърце от Ралсън

След тази първа среща двете винаги работеха следобед, поделяйки си бутилка шампанско, незамърсена от портокалов сок. Грейс слушаше Елена, как Елена играе ролята на Елена. Цитираше ключови фрази, за да звучи колонката автентично. От бележките, които водеше на тези срещи, събираше материал за двайсетсантиметрова колонка.

За Коу това беше цинична маневра: печеливш рекламен проект. За Елена колонката бе начин да остане в публичното пространство, да не изгуби връзка с определен тип жени, които искрено я интересуваха, тип, който си купуваше таблоиди в супермаркета и си фантазираше за съвсем друг живот. За Грейс, макар колонката да не носеше нейното име, това бе начин да достигне милиони читателки всяка седмица с нещо, което бе създала. Стига да не се случеше скандал, колонката „Питай Елена“ беше най-четената публикация в „Нешънъл флаш“.

— Разводът беше болезнен и унизителен. Но с Антъни сме приятели, партньори в живота на дъщеря ни, в бизнес интересите си и в амбициите си. — Тя отпи дълга глътка. — Не може да включиш това в колонката, но има и друга причина. Моят Тони ще стане най-могъщият човек на света.

— Съжалявам. — Грейс спря да пише. — Не разбирам за какво говориш.

Елена Крейг се наведе през кристалната маса. Под нея шампанското шумеше и припукваше във високите тесни чаши. По лицето и в очите й нямаше усмивка. Тя почука с нокът по часовника си „Картие“.

— Ти само почакай, duše moje.