Александра Кристо
Да убиеш кралство (9)

9

Четири дни, посветени на ровене в библиотеката на замъка, а не съм открил абсолютно нищо. Множество текстове описват подробно смъртоносния лед на Облачната планина и поясняват — доста нагледно — как са умрели опиталите се да я изкачат. Което не е кой знае какво начало. Единствената спасителна благодат идва от факта, че кралското семейство явно е сътворено от по-студен лед, отколкото другите местни. В Пагос дори съществува традиция, според която, щом благородниците достигнат определена възраст, от тях се изисква да изкачат планината, за да докажат потеклото си. Няма сведения дори за един представител на кралското семейство, който някога да се е провалил. Но тъй като аз не съм принц на Пагос, това не е особено окуражаващо.

Трябва да пропускам нещо. Проклети да са легендите. Трудно ми е да приема, че потеклото им позволява по някакъв начин да понасят студа. Ясно ми е по-добре, отколкото на всеки друг, че не бива да вярвам в семейните ни измислици. Ако в тях имаше и капка истина, щях да съм способен да продавам кръвта си, та да си купя информация.

Благородниците на Пагос сигурно са съставени по-скоро от плът и кости, отколкото от мраз и лед, а в такъв случай няма как да не съществува обяснение как оцеляват при катеренето. Ако тая някаква надежда да отмъстя за смъртта на Кристиан, съм длъжен да открия отговорите. С подобни познания бих могъл да погубя Гибелта на принцовете и Морската кралица. Постигна ли го, оцелелите сирени няма да разполагат с магия, която да ги брани. Може би дори ще изгубят някои от способностите си. Все пак, ако Морската кралица разполага със същия кристал като укрития на Облачната планина, отнемането му би ги лишило и от някои от уменията, с които видът им е надарен. Най-малкото ще отслабнат и ще са податливи на атаки. И след време — колкото и да е дълго — ще успеем да изтикаме оцелелите дяволи в далечния край на света, където да не могат да причиняват злини.

Затварям книгата и потрепервам леко заради вятъра. В библиотеката винаги е студено, независимо дали прозорците са отворени, или не. Сякаш е проектирана така, че да ме кара да изтръпвам. Библиотеката се простира на петнайсет метра, с бели рафтове от пода до високите арки на тавана. Подът й е от бял мрамор, а таванът е от чист кристал, надвиснал над помещението. Тя е сред малкото места в Мидас, които са недокоснати от златото. Нищо, освен безкрайна белота — от боядисаните столове до дебелите възглавнички и стълбите, отвеждащи до томовете на самия връх. Единственият цвят идва от книгите — кожата, плата и пергамента — и от познанията, които съдържат. Наричам мястото „Стаята на метафорите“, защото няма друго обяснение за необятната белота. Всеки е празно платно, което чака да бъде запълнено с цветовете на новооткритото.

Баща ми наистина театралничи.

Надявах се, че в книгите ще се съдържа следа, която да ми помогне. Мъжът от „Златната гъска“ звучеше силно убеден в разказа си и компасът беше напълно сигурен, че той казва истината. Не изпитвам съмнения, че Кристалът на Кето е някъде там, но изглежда, светът е напълно невеж по въпроса. Как е възможно нещо да съществува, ако за него няма никакви сведения?

Детски приказки. Преследвам просто детски приказки.

— Предполагах, че ще те открия тук.

Вдигам очи към краля.

— Не е особено изненадващо, че се прибирам толкова рядко, при положение че караш съветника си да ме следи вътре в двореца всеки път, когато се прибера.

Баща ми опира нежно длан в тила ми.

— Забравяш, че си мой син — изрича, все едно е възможно да се случи. — Не ми е притрябвал съгледвач, за да ми е известно какво си наумил.

Дърпа стола до мен и оглежда разнообразните текстове по масата. Ако аз не изглеждам съвсем на място в двореца, то видът на баща ми — облечен в искрящо златно и с мрачен, остър взор — определено не пасва на ослепителната белота на библиотеката.

Той се обляга на стола си с въздишка и аз правя същото.

— Все издирваш нещо — отбелязва.

— Винаги има нещо за откриване.

— Ако не внимаваш, единственото, което ще откриеш, е опасност.

— Може би точно това търся.

Баща ми се протяга и хваща една от книгите върху масата. Грижливо подвързана е със синя кожа, а заглавието е гравирано в светлосиво. Когато съм я измъкнал от рафта, пръстите ми са оставили отпечатъци в прахоляка.

— „Легендите на Пагос“ и други приказки от „Ледения град“ — прочита той. Потропва по корицата. — Значи си си наумил премръзване до смърт?

— Проучвах един въпрос.

Той оставя книгата обратно на масата малко по-рязко от необходимото.

— Какво проучваш?

Повдигам рамене, защото не съм склонен да предоставя на баща си още причини да ме задържи в Мидас. Ако му кажа, че се каня да се впусна по дирите на митичен кристал в планина, която може да ме погуби за секунди, никога няма да ме остави да си тръгна. Ще намери всевъзможни начини да опази наследника си в Мидас.

— Нищо важно — лъжа. — Не се тревожи.

Баща ми обмисля думите ми, а тъмночервените му устни оформят стегната права линия.

— Работа на краля е да се тревожи, когато наследникът му е толкова безразсъден.

Въртя очи.

— Тогава е хубаво, че имаш двама.

— Също така е работа на бащата да се тревожи, ако синът му не желае да се прибира у дома.

Поколебавам се — може невинаги да съм на едно мнение с баща ми, но мразя мисълта той да вини себе си за моето отсъствие. Ако кралството не представляваше пречка, бих го взел със себе си. Бих ги взел всичките със себе си. Баща ми, майка ми, сестра ми и дори кралския съветник, стига да обещае да си премълчава врачуванията. Бих ги натоварил на палубата като багаж и бих им показал света, та приключението да се вмъкне в кръвта им. Но не мога, така че търпя болката да ми липсват, която е далеч по-поносима от тази да ми липсва океанът.

— Заради Кристиан ли? — интересува се баща ми.

— Не.

— Лъжите не са отговори.

— Но звучат толкова по-добре от истината.

Баща ми отпуска масивната си длан на рамото ми.

— Този път искам да останеш — заявява. — Прекарал си толкова време в морето, че си забравил кой си.

Знам, редно е да му кажа, че сушата всъщност краде истинската ми самоличност, а морето ми я връща. Но да изрека това пред баща ми само би причинило страдание и на двама ни.

— Имам работа за вършене — отговарям. — Щом я свърша, ще се върна у дома.

Лъжата има ужасен вкус в устата ми. Баща ми, кралят на Мидас и съответно кралят на лъжите, явно е наясно с този факт и се усмихва с такава тъга, че ако не седях, бих се олюлял.

— Един принц може да бъде обект на митове и легенди — обяснява, — но не и да живее в тях. Редно е да обитава реалния свят, където да ги сътворява. — Изглежда сериозен. — Редно е да обръщаш по-малко внимание на приказни истории, Елиан, или ще се превърнеш единствено в такава.

Щом си тръгва, се замислям дали подобна съдба би била толкова ужасна, или напротив — прелестна. Чак толкова лошо ли би било да се превърна в някой, който шепти приказки на децата в тъмнината на нощта? В песен, която си припяват едни на други, докато играят? В поредната част от легендите за Мидас: златна кръв и принц, някога преплувал океаните на света в издирване на чудовище, което заплашвало да го унищожи.

И после ме осенява мисъл.

Поизправям се на стола си. Баща ми заръча да престана да живея в приказките, но може би именно това трябва да сторя. Защото казаното от онзи човек в „Златната гъска“ не е факт, който може да бъде притиснат между страниците на учебници и биографии. А просто предание.

Надигам се припряно от стола и се запътвам към отдела за детски книги.