Александра Кристо
Да убиеш кралство (30)

30

Будя се и мигновено си пожелавам да не го бях правила.

Усещам остра болка в ребрата, все едно някаква твар дъвче кожата ми, и се чувствам замаяна — така разбирам, че съм спала прекалено дълго.

В помещението, където се намирам, цари същата неразбория като в мислите ми. Отмятам незакопчаната си риза и докосвам дебелата превръзка на ребрата си. Скърцам със зъби и спускам крака отстрани на тезгяха. Изправена съм едва от няколко секунди, когато дъвченето прераства в ръфане.

— В прострелните рани има нещо, което кара и мен да искам да скоча от леглото.

Кай си мие ръцете в близката мивка. Напластена е с масло и грес. Когато приключва, изтръсква водата и се обръща към мен с укорителен поглед.

— Предполага се, че това е легло? — питам.

Той опира мократа си длан в челото ми и едва потискам импулса да потръпна заради студа.

— Не мисля, че сега умираш — отбелязва.

— Преди умирах ли?

Той повдига рамене.

— Може би. Но малкият цирков лекар добре се погрижи за теб. Дори ме научи как да превързвам раната ти, за да може да се съсредоточи върху плаването на кораба. — Кай кимва към превръзката със самодоволно изражение. — Направо идеална, нали? Първата ми.

— Не можа ли също така да ми осигуриш легло? — интересувам се, без да ми убягва, че някой — надявам се Мадрид, а не Кай — ме е облякъл в нещо по-просто и удобно от роклята, която носех.

— Мадрид ти донесе възглавници — обърсва ръце във висящия наблизо парцал. — Това беше най-доброто, с което разполагахме, тъй като не беше разумно да те местим.

Хвърлям поглед надолу към лекьосания чаршаф, който ме покрива плътно. На мястото, където е лежала главата ми, има черна кадифена възглавница, достатъчно хубава, че да спя непробудно през цялото време. Стъпалата ми са били наместени върху тънка овална възглавничка. Не приляга особено на кралица, но пък за жертва на огнестрелно оръжие на борда на пиратски кораб може да мине направо за лукс.

— Как се чувстваш? — пита Кай, а аз се подсмихвам.

— Ти разтревожи ли се? — Не отговаря и аз опипвам ребрата си с дълбока въздишка. — Добре — добавям.

Превръзката обгръща стегнато тялото ми и усещам свежестта на тъканта по лепкавата ми кожа. Осъзнавам, че явно е била сменена съвсем скоро, което значи, че Кай е бдял над мен.

— Очаквах Мадрид — казвам му. — Не бих допуснала, че от всички хора ще бъдеш именно ти.

— Тя остана известно време — отвръща той. — Всъщност доста дълго. Наложи се да я отпратя, за да поспи, преди да си закове очите отворени. — Свежда поглед към ръцете си. — Тревожеше се, че ти ще си поредното момиче, което не е успяло да се спаси.

— Да се спаси от какво?

— От Райкрофт — отговаря и пристъпва смутено. — Радвам се, че си будна.

Репликата не е изречена така нехайно, както може би му се иска. На фона на цялото недоверие помежду ни Кай и другите рискуваха живота си, за да се върнат за мен, и не са ме оставили на произвола, докато съм лежала ранена на кораба им. Върнали са се за мен и са бдели до постелята ми.

— Значи вече ми вярваш? — питам.

— За малко не умря в опит да спасиш живота на Елиан — прочиства гърло Кай, все едно му е трудно да оформи думите. — Ето защо, както вече споменах, се радвам, че си будна.

— Аз пък се радвам, че не си ме убил, докато бях в безсъзнание.

Кай потиска усмивката си.

— Допада ми начинът, по който казваш благодаря.

Смея се, а после правя гримаса.

— Колко дълго съм спала?

— Няколко дни — отговаря той. — Имахме силни приспивателни и всички се съгласихме, че е добра идея да си отпочинеш хубаво. — Хваща парцал от мивката и го премята неспокойно в ръце. — Чуй ме — подема предпазливо. — Наясно съм, че ти вгорчавах живота, но се държах така, защото Елиан обича да се хвърля в ръцете на смъртта прекалено често и е моя работа да го предотвратявам, когато ми е възможно.

— Като добър телохранител — допълвам.

— Като добър приятел — поправя ме той. — Мисля, че когато пое куршум вместо него, ти заслужи отмора от гадното ми поведение. — Въздъхва и мята парцала в скута ми. — Предполагам, че постъпката ти официално те прави една от нас.

Давам си миг да възприема чутото. Идеята, че мястото ми е сред тях, на кораб, който плава навсякъде и никъде. Нали точно това исках? Да си спечеля доверието на екипажа, за да не ме подозират. И все пак в мига, когато Кай го изрича, не си мисля как съм си извоювала доверие, което се каня да предам. Мисля си колко е различно усещането да бъда нов воин, да си осигурявам лоялност, като спасявам нечий живот, вместо да го погубвам. Да воювам от другата страна.

— Не чух много добре извинението ти — подхвърлям. — Ще го повториш ли?

Кай ме гледа сърдито, но по-различно отпреди, по-смекчено и без враждебност. На лицето му се появява усмивка.

— Явно Елиан ти е преподавал своята версия на хумор — заключава.

Щом споменава името на Елиан, аз застивам.

Обеща, че не би се върнал за мен, ако нещо се обърка, но все пак го стори. Още когато се освободи от въжетата и пред него се отвори възможността да си тръгне, той не го искаше.

Стискам здраво очи, защото главата ми започва да пулсира. На този кораб съм кажи-речи с цел да го убия, но когато някой друг имаше шанса да го стори, аз го предпазих.

Избутах го от пътя на куршума точно както той ме извади от морето. Без да мисля, без да претеглям какво би означавало това или каква ползва ще извлека.

Предприех го, защото ми се стори единственото възможно решение. Правилното решение.

В моя свят Калия е последното, което е останало от изгубената ми невинност. Единственото доказателство, че притежавам мъничка частица от същността си, до която майка ми не е успяла да се докопа. Не знам защо, но Елиан пробужда същото необуздано усещане, което някога запазвах за нея. Желанието да позволя на предаността и човечността у мен да вземат превес. Двамата с него сме еднакви. Когато погледна в очите на братовчедка ми, сякаш съзирам спомени от детството си, а досущ като нея, Елиан ми вдъхва чувството, че се намирам до моя алтернативна версия. Отражения един на друг в различни кралства и различни животи. Счупени късове от едно и също огледало. Между нас се простират светове, но това звучи повече като празни думи, отколкото като осезаемо доказателство колко сме различни.

Сега всичко е по-неясно. Елиан го направи такова в рамките на една-единствена секунда, с действие, просто като дишането: усмихна се. Не защото аз страдах, покланях се или се държах отстъпчиво спрямо всяка негова прищявка или команда, както постъпвах с майка ми. Усмихна се, защото беше като мен. Свободна, жива и вече проправяща си път обратно към него.

Така се бях вторачила в замисъла да сложа край на управлението на майка ми, че изобщо не ми хрумна как бих могла да сложа край на нейната война. Дори да се добера до Окото, все така възнамерявам да отнема сърцето на Елиан — точно както ми нареди майка ми — с идеята, че ще докажа нещо пред кралството си. Но какво?

Че съм същата като нея, че придавам стойност на смъртта и свирепостта, вместо на милостта? Че съм способна да предам всеки, дори онези, които са ми лоялни?

Ако открия Окото, би било добре да взема предвид факта, че може би не само на сирените страданието им е дошло предостатъчно — може би това важи и за хората. Може би ще съумея да прекратя вековната вражда, започнала с една гибел. Да бъда нов вид кралица, която не превръща дъщерите си в убийци.

Мисля си как Крестел предпази Калия и жертва собствения си живот за нейния.

Стани кралицата, от която се нуждаем.

— Трябва да повикам капитана — обажда се Кай и ме откъсва от мислите ми.

Спускам се от тезгяха, позволявам на болката да се пропие в мен и после да отшуми. Стъпвам стабилно и се съсредоточавам върху тази новооткрита неотложност.

— Не — казвам му. — Недей.

Кай се поколебава до вратата, чиято дръжка вече е натиснал.

— Не искаш ли да дойде? — пита.

Клатя глава.

— Не е нужно — отвръщам. — Аз ще го открия.