Александра Кристо
Да убиеш кралство (37)

37

Тичам по-бързо, отколкото съм мислела, че мога.

През лабиринта на ледения дворец и тунелите, в които екипажът на Елиан още спи. Тичам, докато съвсем не изгубвам чувството за бяг и имам усещането, че се нося по въздуха. Че летя. Че плувам в лабиринта, както го правех в океана. Тичам, докато не помирисвам вода и зървам светлина в края на пътеката.

Елиан ме остави жива, но този дребен акт на милосърдие ще бъде анулиран при следващата битка. Дали го направи, защото знаеше, че е без значение? Защото искаше първо да видя как умира майка ми? Не желая да се подвеждам по идеята, че означава нещо повече, но не мога да се сдържа. Позволявам си да се насладя на вероятността разкриването на моята самоличност да не е сринало моста, създаден между нас. Когато пусна сабята си, в жеста му имаше такава категоричност, че не ми е по силите да я опиша на никой език. Мисълта, че не ме иска мъртва, е невъзможна, но аз се вкопчвам в нея по-силно, отколкото в каквото и да било друго в моя изпълнен със злина живот. Все пак той ме целуна. Докосна бузата ми тъй нежно, а после притисна устни към моите и подпали пожар в мен, разтопи всички парчета от планината, полепнали по кожата ми.

Мигове, които не могат да бъдат забравени и още по-малко изличени.

Вече съм свободна от ледения дворец и грабвам веслото на една от малките гребни лодки. Добирам се до отсрещната страна на големия ров, задъхана и стиснала в ръка колието си с раковината. Плътните му жлебове се впиват в дланта ми, докато обмислям вариантите пред себе си. Елиан ще си помисли, че може да използва Окото, за да убие майка ми и всички сирени до последната в океана. Ще рискува живота си, като вярва, че разполага с оръжие, но в действителност това оръжие е безполезно в неговата ръка.

След като кръвта ми капна върху него, то не може да има друга владетелка.

Морската кралица ми е споделяла много неща за Окото на Кето, но онова, което помня най-ясно, е следното: който освободи Окото, става негов господар. Не излъгах Елиан, когато му казах, че е нужна кръв — просто не беше задължително да е кръв от сирена. Ако Елиан бе порязал собствената си ръка върху водите, Второто око на Кето щеше да е под негова власт. Би му дало същата мощ, която майка ми получава от тризъбеца си. Ето какъв план са замислили фамилиите основоположници, за да отнемат хората властта на Морската кралица — равностойна магическа битка.

Пускам раковината в рова, както сторих в Айдилио, само че този път се съсредоточавам върху образа на майка ми. Зова я в съзнанието си достатъчно силно, та повикът да пробие цяла планина и да се разпростре над морето. Отначало не съм сигурна, че ще се получи, но после водата започва да ври и навред около мен ледът, плуващ из рова, се топи.

Пуска мехури като над невидим огън и стълб вода изскача. Чувам познат напев и после смях, който не може да бъде сбъркан.

Майка ми изниква от бездната.

Още е красива, каквито са сирените кралици, и ужасяваща по начин, достъпен само за нея. Очите й изгарят моите, а дългите й пръсти галят тризъбеца, сякаш е домашен любимец. Цялата сила на света е съсредоточена в тези пръсти, готови да подчиняват морета и чудовищата в тях на прищявката й.

Поради някаква причина сега ми изглежда много странна.

Морската кралица се усмихва с прясна кръв по зъбите си.

— Няма ли да кажеш нещо? — пита ме.

Поглеждам към двореца, като очаквам Елиан да се завтече оттам във всеки момент. На входа обаче все още не се мярка никой, а заобикалящата го вода е спокойна, така че Морската кралица просто чака.

— Знаеш ли къде сме?

Тя хвърля равнодушен поглед наоколо и полага дългите си заострени пръсти върху тризъбеца. В очите й с изсечена форма не се забелязва и искрица, когато отвръща:

— В Облачната планина.

— Това езеро — дъхът ми изпълва с шум пространството между нас — е мястото, където е било скрито Второто око на Кето. Последвах принца, чието сърце ти искаше да отнема, и той ме доведе тук. До същото, което издирваш и ти. Открих това място, а ти не успя. Не можа ли да го доловиш с всичката мощ, която ти вдъхва проклетият ти тризъбец?

Едва когато тя мигва, осъзнавам, че крещя.

Внезапно всяка измама и извинение, които съм сигурна, че мога да сътворя, изглеждат маловажни. Съзнанието ми е изпразнено и в него витае само една мисъл: колко необосновано праведна се чувствам. Когато водата се раздели, ми се стори, че видях нещо странно у нея. Малка промяна, случила се в мое отсъствие, която не можех да определя. Сега си давам сметка, че не ми изглежда необичайна, а като непозната.

Морската кралица се изсмива и земята около краката ми се напуква. Отпуска се назад и водата се надига във формата на трон, за да я посрещне.

— Все същото глупаво дете си — подиграва ми се тя. — Мога ли да доловя всяка чаша вода, която някой човек допира до устните си? Да не мислиш, че е част от нашия свят само защото тече по същия начин?

Морската кралица прехапва устна.

— Всичко това е маскировка — обяснява тя. — Тази планина, този ров. Те не са наши, техни са. Оригиналът на безбройните навъдили се човешки кралства. Сътворени от човека, сътворени от магия. В тези води няма нищичко от нашата богиня. Не бих могла да се появя тук, ако ти не беше използвала раковината си, за да ме призовеш. Дори не бих узнала, че може да се стигне до такова място.

— Сега знаеш.

— А щом ми дадеш Окото, ще мога да го срина цялото, та да потъне в дълбините на Диаволос.

Усмихвам се бегло.

— Добър план, стига да имах подобни намерения.

Морската кралица протяга ръката си с остри пръсти. Ръка със смъртоносни ножове.

— Дъще, дай ми Второто око на Кето, докато още съм благоразположена — нарежда ми.

— Не е съвсем възможно, тъй като в момента не е у мен.

Изваяното лице на Морската кралица се сгърчва. Издълбаните й в кожата вежди леко потрепват, а изкривяването на устните е твърде внезапно, че да е усмивка. Тя накланя глава и ме изучава, преценява неочакваната промяна у мен. Детето й е все така дръзко, но този път е и някак потайно.

Морската кралица се понася бавно напред. Очите й блестят на светлината.

— Къде е то?

Призовавам всичко, което съм научила от Елиан. Добре отработеното перчене произтича от умението да оцелява и идеята, че късметът никога няма да секне. Искам поне този път да видя нещо истинско у нея. Реакция, която не е премерила и репетирала.

— У принца, който дойде да го търси, е — казвам. — Позволих му да го вземе в замяна на живота ми.

Усещам сблъсъка със земята, преди да съм зърнала кръвта. Когато отварям уста да дишам, тя бликва от носа ми и се стича върху езика ми.

— Нагла отрепка! — изпищява кралицата.

Размахва бясно пипала. Едното се убива около шията ми и се стяга.

— Да не си въобразяваш, че животът ти струва повече от това Око?

Майка ми се устремява напред и ноктите й прорязват китките ми като бръсначи. Опитвам се да се изтръгна, но хватката й е безмилостна. Колкото повече се боря, толкова по-силно стиска тя, докато вече не се опасявам, че костите ми ще се пречупят при следващото движение.

Тегли ме към ледения дворец. Ставите ми пукат при всяко грубо дърпане, краката ми се влачат по водата. Гърлото ми гори от хватката й, но не допускам усмивката ми да изчезне. Не правя друго, освен да изчаквам, докато тя не спира и не ме запраща на земята.

Дори не ми минава през ума да й кажа, че именно аз освободих Окото и че когато отново се озове у мен, силата му ще ми принадлежи. Признавам, че така ще изложа на риск живота на Елиан. Но точно сега майка ми го вижда като заплаха, а аз се нуждая точно от това.

Подвеждане, би казал Елиан. Би се гордял да види колко добре съм усвоявала уроците му.

Морската кралица ме гледа така, сякаш съм болест.

— Мислиш ли, че животът ти изобщо струва нещо?

— Може би не за теб — извръщам глава и плюя. — Но току-виж за него струва.

— Знаех си, че си слаба — нарежда тя, — но така и не осъзнах до каква степен. Наследничка на морското кралство Кето, на която трябваше да й втълпя бруталност с бой. Която по-скоро ще остави млад принц да се удави, отколкото да изтръгне сърцето му приживе. Която плака, докато убиваше сестра ми.

При споменаването на Крестел дишането ми се учестява. Морската кралица ме поглежда, като че ли съм окаяно създание, нейна дъщеря, колкото която и да е друга твар в кралството й. Пълна противоположност на погледа, който Крестел отправи към Калия, когато спасяваше живота й.

— Смятах, че съм го изчегъртала с нокти от теб — продължава Морската кралица. — Виж ти, колко много е останало. Тази човечност те е заразила като същинска чума дълго преди да отнема перките ти.

— Ще го приема като комплимент — заявявам. — Ти искаше да си взема поука от това наказание и аз го направих. Знам, че принцът не е мой враг. В действителност той е една много по-достойна моя версия — взирам се в оцъклените й очи. — И в друг живот, ако имам избор коя да бъда, искам да съм като него.

— Стига! — нарежда тя. — Ще ми дадеш онова, което ми принадлежи, преди да съм те убила.

— Не — отвръщам. — Мисля първо аз да взема онова, което принадлежи на мен.

От устните й се изтръгва презрителен звук.

— Искаш короната ми ли?

— Короната всъщност е моя.

Върховете на ноктите й проблясват на дневната светлина.

— Нима вярваш, че можеш да ме убиеш, Лира? — пита. — Да убиеш онази, която те е довела на света?

Няма страх, само любопитство. Придружено от присмех и учудване.

— Ако бяхме в океана, щеше да разполагаш с армия — посочвам. — Но тук сме в Облачната планина, възможно най-далече от дома. На това място, в присъствието на Елиан и екипажа му, практически си мърша.

— Елиан? — изрича името му с жлъч. — Нима ти и мръсният ти човешки принц си въобразявате, че ми е нужен океанът, за да притежавам армията си? Където и да ида, силата ми ме следва, а също и те. Ако наистина искаш да сложиш край на тази война, ще ти угодя. Като майка трябва да удовлетворя желанието на дъщеря си.

Тя потапя тризъбеца си дълбоко във водата и гледа как на лицето ми се появява тик. От тризъбеца като сълзи капе чернилка. Плъзва из рова, образува големи тъмни кръгове по пътя си. Портали към Диаволос.

През първата, която е най-близо до краката ми, се протяга ръка. После друга. Цяла армия. Водата простенва от тази черна магия и започва да трепери, когато сирените постепенно се добират до планината. Нокти, зъби, перки и студени, студени очи.

И тогава, не твърде далече от мен — още по-лоша гледка.

Усещам мощта на Окото още преди да видя Елиан да излиза от двореца с екипажа си, строен като армия зад него. Оглежда надигащата се армия едновременно със страхопочитание и ужас. Изпускам дъха си и дори оттук мога да усетя привичния му аромат. Отчупва болезнена частица от мен.

Елиан сякаш го е почувствал и среща погледа ми. Изглежда уморен, но готов за война. Винаги готов за предстоящото, дори то да е смърт. Докато ме наблюдава, в буреносните му очи се мярка нещо особено. Колебание. Облекчение. Толкова противоречиви чувства, че мога само да се намръщя в отговор. Каквито и да са, те изчезват от погледа му твърде бързо, че да мога да ги разтълкувам.

Отварям уста да му викна — да го предупредя да бяга или да се крие, макар да знам, че няма да направи нито едното, — но той примигва и изражението му се изостря. Веднага забелязвам, че Морската кралица си е проправила път с нокти и вече се намира в полезрението му. В мига, щом се съзират един друг, сърцето ми заблъсква в гърдите.

Сирените се множат, готови за атака, и знам, че ще използват песента си, за да попречат на Елиан и екипажа му да преминат. Това не е лов, а война. И ще искат кървава победа. Победа, достатъчно брутална, за да накара кралицата им да се гордее.

Морската кралица се навежда, пипалата й докосват ръката ми, а устните й са като натрошено стъкло до ухото ми.

— Глупаво момиче — шепне тя и допълва, като че ли й е хрумнало най-лошото, което може да произнесе: — Глупаво човешко момиче.