Александра Кристо
Да убиеш кралство (20)

20

Винаги е трудно да се прецени кой в двореца е изгубил разсъдъка си и кой — не.

Стоя сам във вестибюла и закопчавам черната си жилетка. Изглеждам подобаващо за принц — нещо, което ненавиждам и за което кралица Галина винаги настоява. Слънцето на Айдилио отдавна се е скрило и обагряното от всевъзможни цветове небе е избледняло до среднощни оттенъци. Стените в палата са в меко червено, но под светлината, хвърляна от толкова много полилеи, изглеждат почти оранжеви. Като кръв, разредена с вода.

Старая се да не посягам към ножа си.

Тук лудостта се придвижва с нечовешка скорост и дори аз не съм достатъчно бърз да я спра. Чувствам се неспокоен на това място, без екипажът ми да е около мен, но да ги доведа, би означавало да наруша пакта между кралските семейства на света. Да им издам тайна, която не бива да бъде разкривана, особено пред пирати. Ето защо, вместо да доведа екипажа си, аз ги излъгах. Напоследък лъжа наред. Пред сестра ми шептя истории колко обикновен е животът на пирата. Намигам, когато обяснявам пред хората си как кралица Галина ме иска специално за себе си.

Само Кай знае истината — това е единствената изгода от позицията на дипломатски син, която някой от двама ни е успял да открие досега. Да е запознат с кралските тайни, или да разполага с кирливите ризи на световните управници, за да ги използва, когато му е угодно, е специалното умение на бащата на Кай. Що се отнася до Кай, който обикновено държи поведението му да е в пълно противоречие с висшестоящото му потекло, той също притежава тази черта. Тя е единственото, което е наследил от баща си.

— Сигурен ли си, че не ме искаш там? — попита на път към „Случайност“.

Аз хвърлих поглед назад, за да проверя дали Лира продължава да стои насред пазарния площад, но беше прекалено оживено, ние бяхме прекалено бързи, а тя — прекалено неуловима, че да изпъква сред тълпата.

— Имам нужда от доверието на кралица Галина — отвърнах. — Ако ти си там, тя няма да помогне.

— Защо?

— Защото никой не вярва на дипломати.

Кай кимна, сякаш доводът беше логичен, и тикна ръце в джобовете си.

— Все пак — подхвана, — ще е добре за теб да разполагаш с подкрепа, ако на Галина не й се понрави планът ти да манипулираш кралството й.

— Вярата ти в мен е затрогваща.

— Нямам нищо против чара ти, но наистина ли мислиш, че тя ще се съгласи? — попита той.

— Всичко, което изрече току-що, е в ущърб на чара ми — побутнах рамото му със своето. — При всички случаи си струва да се опита. Ако има някаква надежда кралица Галина да ми помогне да заобиколя брачен съюз с жена, напълно способна да ме убие в съня ми, ще се възползвам.

— Казваш го така, все едно кралица Галина не е напълно способна да го направи, докато си буден.

Разбира се, думите му не са безпочвени. Кай задължително се грижи да изтъква разумни съображения, особено когато са замесени опасни жени. Въпреки всичко го оставих с останалите, защото, колкото и да е добре да разполагам с подкрепа, не съществува и бегла вероятност Галина да допусне пират в замъка си.

Свеждам очи към ризата си, за да се уверя, че копчетата са закопчани, просто за всеки случай — определени грехове не се толерират за нищо на света, — и се изправям леко на мястото си. Заглаждам косата си с пръсти. Вече ми липсва шапката ми, ботушите ми и всичко друго, което ме свърза със „Саад“ дори когато сме на суша.

Но Галина наистина ненавижда пирати.

Доверява ми се повече, когато успява да съзре принца от злато, вместо морския капитан. Макар да не съм в състояние да разбера много нейни прояви, тази не е една от тях. Когато нося шапката си, самият аз едва си вярвам.

— Тя ви очаква.

От сенките се показва страж. Покрит е с червена броня от глава до пети, и сантиметър кожа не е изложен на показ. Очите му се реят безцелно сред морето от червена тъкан. Такова е положението за повечето стражи и домашната прислуга. Никакъв шанс да бъдат докоснати директно.

Оглеждам го предпазливо.

— Теб чаках — заявявам му. — Вратата е прекалено тежка, че да я отворя сам.

Не мога да преценя дали се усмихва, или се чумери, но определено не мига. След като остава загледан в мен за около секунда, той пристъпва напред и посяга към вратата.

Помещението е различно. Не само от останалата част от двореца, но и в сравнение с последното ми посещение. Мраморните стени имат цвят на въглен и са покрити с дебел слой застояла пепел, а във въздуха се носи миризма на огън. Таванът се извисява до безкрайност и е прорязан от масивни дървени греди. Цветът е напуснал всичко, с изключение на пода. Единствено той е червен и полиран до блясък.

В далечния ъгъл на трон във формата на кървящо сърце се усмихва кралицата на Айдилио.

— Здравей, Елиан.

Стражът затваря вратата и кралица Галина ми прави знак да приближа. Черната й коса се спуска надолу по тялото и по пода на стегнати масури. В нея се преплетени листенца от роза, които се сипят като миниатюрни перца. Тъмнокафявата й кожа се слива с копринената рокля, която започва от шията й и завършва далеч след пръстите на краката.

Протяга ръка за моята, а пръстите й са разперени като паяжина.

Наблюдавам я за момент и после повдигам вежда, защото се очаква, че е запозната с нещата. Или поне е наясно, че аз съм запознат с нещата.

Легендата на Айдилио гласи, че всеки, докоснал член на кралското семейство, мигом ще намери сродната си душа. Тайната на Айдилио, с която са запознати само кралските семейства на стоте кралства — и, както става ясно, семейството на Кай — е малко по-различна. Защото дарът, предаван на жените в семейството, не помага на мъжете да открият любовта, а напълно да изгубят волята си. Обземани са от безгранична преданост и сладострастие, докато не се превърнат в безмозъчни марионетки.

Сядам на плюшения диван, разположен срещу троновете, и Галина отпуска ръка с лека усмивка. Обляга се назад и изпъва крака върху плочките.

— Дошъл си да ме посетиш — заговаря ме тя, — което трябва да означава, че искаш нещо.

— Насладата от компанията ти.

Галина се смее.

— Компанията на никой от двама ни не носи наслада.

— Насладата от компанията ти и взаимноизгодна сделка.

Галина се поизправя малко.

— Сделка или услуга? Определено предпочитам услугите — заявява. — Особено когато вкарват принцове в дълг.

В главата ми изниква лицето на Сакура и се замислям за сделката, която сключих с нея. Моето кралство в замяна на края на напастта от сирени.

— Вече съм затънал в достатъчно дългове пред благородници — отсичам.

— Разваляш веселбата — подкача ме Галина. — Няма да моля за много. Само за един-два района. Може би за целувка.

Обикновено се включвам в тази игра на котка и мишка за по-дълго. Позволявам й да ме занася със завоалирани заплахи за допир на кожа до кожа, сякаш някога би дръзнала да ме превърне в някоя от играчките си. В обикновен ден бихме се престрували. Аз — на уплашен, че ще ме докосне. Тя — на достатъчно смела да го обмисля. Истината обаче е, че на фона на всичките й недостатъци — а последния път, когато ги броих, бяха много — Галина не се радва особено на способностите си. Обърнаха срещу нея дори краля, когато му дотегна да пази тайната й за брака, който не предлагаше никаква интимност.

Галина не държеше ръката му и не заставаше достатъчно близо, за да се докоснат — двамата дори не бяха споделили постеля през първата им брачна нощ, нито която и да е друга след това. Спяха в далечни краища на двореца, в отделни крила, с отделни слуги и се хранеха по доста сходен начин: в двата края на масата, с толкова място помежду им, че стигаше да седнат двайсет души. Не биваше да знаем тази информация, но щом си пийнеше, кралят ставаше много словоохотлив по темата.

За разлика от нейните предшественици, Галина не таеше желание да наложи любов, за да си осигури наследници. Не искаше мъжът й бавно да изгуби разсъдъка си от чувство за преданост — вместо това се случи заради алчността му. Той искаше повече, отколкото тя можеше да предложи — кралството й, стига да го докопаше, — и амбицията му доведе до преврат, по-кървав от повечето войни.

След предателството му тя явно е избрала да води още по-самотен живот. Няма да има втори съпруг, заяви пред останалите благороднически семейства. Не желая да бъда предадена още веднъж или да обременя децата ми с проклятието си. Вместо това прибира повереници от Орфана, където се приютяват всички нежелани деца по света.

Достатъчно лошо е, че няма да продължи рода, но кралството страда заради избора й да управлява сама. Докато Кардиа трупа мощ, Галина се нуждае от някого до себе си, способен да поеме задълженията, които дарбата й я възпира да изпълнява. Да поддържа връзка с хората и да им предлага топлината, която тя се е научила да отказва. А аз се нуждая от някого, който да ме отърве от сделката ми със Сакура.

Вървя към трона с парче пергамент в ръката.

Този път съм прекалено тревожен, че да си играя на преструвки. Неохотата на Галина да се омъжи повторно ми дава да разбера всичко, което ми трябва, и по случаен обрат на съдбата предлага доста интересно решение на един от многото ми проблеми. Кармата толкова рядко ми поднася такива услуги.

Галина поема пергамента от мен и очите й пробягват по хартията първо с изписано по намръщеното й лице объркване, а после с лека усмивка. Точно реакцията, на която се надявах.

— Принц Елиан — заговаря тя, — откъде се сдобихте с подобно нещо?

Правя крачка напред и се приближавам, колкото е възможно, без да рискувам да загубя разсъдъка си.

— От същото място, откъдето човек може да си набави всичко желано.

 

 

Нещата вървяха гладко. Или по-скоро бяха прераснали в пълен хаос и аз все повече се доближавах до заглаждане на неравностите. Галина се правеше на сдържана, но в очите й личеше непогрешим апетит, който ми вдъхваше надежда. Взаимна изгода, размишляваше тя, цитирайки думите ми.

Подкрепата й би означавала една тревога по-малко по време на тази невъзможна мисия. При положение че най-накрая бяхме свалили Лира от кораба ми, също така се бях отървал от още един човек, чиято вярност да подлагам на съмнение. Всичко в рамките на ден.

Трудно ми е да прогоня лицето на Лира от ума си, докато крача по празните улици на Айдилио. Когато й върнах раковината, в очите й се появи странен поглед. Все едно й се струвах едновременно малоумен и прелестен. Все едно бях глупак и този факт я радваше.

Поемам голяма глътка въздух и притискам длани към очите си в опит да прогоня съня. Когато ми каза, че Морската кралица е погнала семейството й, ми прозвуча достатъчно правдоподобно и компасът — макар и колебливо — също посочи на север. Независимо от това така и не се отърсих от усещането, че нещо не е наред. Че каквато и истина да ми предлага, зад нея се крият лъжи.

Крача по изоставената търговска улица, която е покрита с трохи от печива. Нощта е топла и сладка, с пълна луна. Звездите са по-ясни, отколкото в повечето кралства, и ми е трудно да продължа да вървя, вместо да спра, за да им се любувам. Да се излегна на калдъръма и да им измислям истории, както правя на борда на „Саад“.

Запътвам се към „Случайност“. Всеки път, когато хвърлим котва до Айдилио, отсядаме там, защото е странноприемница и таверна, а малко проблеми не могат да бъдат оправени със сън и ром. Докато се движа натам, зад мен прозвучава симфония от стъпки. Забавям крачка и свивам в близка алея с празни търговски сергии. Тясна е и над главата ми се реди низ от звезди, досущ като улични лампи.

Долепям се до стената и усещам топлите тухли зад гърба си. Стъпките стават несигурни, търсещи. Следва кратък трепетен момент, когато светът притихва и чувам единствено кроткия порив на вятъра. После стъпките ме следват в алеята.

Не чакам нападателят ми да удари. Изниквам от сенките с ръка върху ножа. Готов съм да изкормя човека, сглупил да скочи срещу капитана на „Саад“.

В полусянката стои момиче с тъмночервена коса, полепнала по бузите. Когато ме вижда, опира раздразнено ръце на кръста си. Очите й ме изучават така, сякаш ме залива с отрова.

— Защо се криеш? — пита Лира. — Опитах се да те последвам.

Изпускам протяжна въздишка и прибирам ножа.

— Бях убеден, че вече съм се отървал от теб.

Лира повдига рамене — изобщо не е засегната и започвам да обмислям какво ли би се изисквало, за да й повлияя някак. Отминава с лека ръка абсолютно всеки коментар, като че ли е просто дребна досада. Като че ли има далече по-важни неща, за които да се притеснява, от това какво мислим аз и екипажът ми за нея.

Лира се взира в мен.

— Защо изведнъж заприлича на принц? — иска да узнае.

— Аз съм принц — натъртвам и понечвам да я отмина.

Лира върви редом с мен.

— Обикновено не.

— Какво знаеш ти за начина, по който изглеждам обикновено?

Лицето на Лира остава безизразно и за пореден път изобщо не успявам да я провокирам. После тя завърта очи, сякаш прави компромис. Ето, ще покажа, че съм раздразнена. Само за да ви угодя, Ваше Височество.

— Прав си — заявява ми Лира.

Подръпва тъканта на роклята си. Мадрид откри старата дрипа тикната в сандък в трюма. Ненужна вещ от набега срещу пиратски кораб. Почти съм сигурен, че някога може и да е била хубава, както съм сигурен и че през последната година сме я използвали, за да чистим харпуна на Мадрид. Беше най-доброто, което успях да открия за толкова кратко време — освен ако Лира не желаеше да се подвизава облечена като пират, в което обаче се съмнявах.

Сега като я гледам обаче, почтеният мъж у мен се чувства малко засрамен.

Лира спира на място, стиска ръба на роклята си с две ръце и се снижава до земята в ехиден реверанс. Аз също спирам и й отправям унищожителен поглед, а тя ми отвръща с подигравателна физиономия — най-близкото до смях, идвало от нея.

— Кралица Галина не си пада особено по пирати — обяснявам й и се обръщам, за да поема обратно по пътя си. Лира ме следва. — Не ми доставя удоволствие да се обличам така.

Подръпвам яката си, защото имам чувството, че ми стяга около шията. Настъпва тишина и Лира внезапно застива. Обръщам се с въпросително изражение към нея, но тя просто се взира.

— Ето — изрича и посяга да хване ножа ми.

Аз отскачам назад и я стискам за китката, преди да е имала възможността да го стори. Лира ме гледа пренебрежително, все едно съм по-голям идиот, отколкото е мислила. Усещам пулса й под палеца си, преди тя бавно да се освободи от хватката ми.

Отново посяга колебливо и този път аз й позволявам. Личи, че й доставя удоволствие, задето съм предпазлив, все едно е най-големият комплимент, който мога да й направя. Когато ръката й докосва ножа, усещам искра в гърдите си, сякаш се е разхлабил механизъм в машина. Винаги съм бил свързан с него по начин, който ми е трудно да обясня. Когато Лира го пипа, долавям как от острието в костите ми се влива внезапна студенина. Наблюдавам я изпитателно, не рискувам дори да мигна. Тя се поколебава с острието в ръце, сякаш обмисля всички възможности, които то й предлага. После поема въздух и бавно разцепва ръкава ми.

Острието закача кожата ми, но като по чудо не пуска кръв.

Изтръгвам ножа обратно.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — питам и оглеждам разкъсаната тъкан.

— Сега вече изглеждаш като пират — обяснява и продължава да върви.

Напълно сащисан, аз подтичвам, за да я догоня. Тъкмо се каня да й заявя, че ще си плати за това, или с монета — каквато се съмнявам, че има, — или с живота си, но тя се обръща и обявява:

— Видях Реома Путодер.

— Пожела ли си нещо?

— Може да съм откраднала нечие желание.

Произнася го с язвителна усмивка, но когато замълчава, вдига ръка, за да си играе с раковината, която й върнах. Изглежда неестествено ярка на шията й. Докосва я вглъбено и аз разпознавам жеста. Хиляди пъти съм вършил същото със семейния ни пръстен. Винаги когато се замисля за хората, които съм оставил след себе си, и за отговорността да управлявам кралство, която никога няма да съм готов да поема. Ако историята на Лира е вярна, огърлицата сигурно е принадлежала на сирената, убила семейството й. Талисман, напомнящ й за отмъщението, което трябва да осъществи.

— Все още искам да дойда с теб — обажда се Лира.

Налагам си да продължа да се движа с широка, равномерна крачка. „Случайност“ изниква пред мен — поредната постройка в редицата такива във форма на шахматни фигури. Извисява се с три етажа над останалите, от оранжеви тухли е и има табела, която виси от силуета на бога на любовта. Отвън група жени пушат пури, седнали на масивни дъбови пейки, а в краката им стоят големи кани с греяно вино.

Спираме на прага и аз повдигам вежда.

— За да отмъстиш за семейството си ли?

— За да прекратя тази война веднъж завинаги.

— Във война ли сме? — Посягам да отворя вратата. — Колко драматично.

Лира дърпа съдрания ми ръкав.

— Трябва да го направя — настоява.

Трепвам при допира и едва потискам потребността да посегна към ножа. Няма момент, в който ми е позволено да не съм нащрек.

Извъртам рамо, за да се освободя от хватката на Лира, и се стремя да запазя гласа си тих.

— Престани да допускаш грешката да си въобразяваш, че можеш да ме докосваш — процеждам. — Аз съм коронован принц на Мидас и капитан на най-смъртоносния кораб в света. Позволиш ли си го отново, няколко вечери в клетката ще ти се сторят като божия благодат.

— Морската кралица ми отне всичко — изстрелва Лира, като пренебрегва заплахата. В средата на челото й се е появила дълбока бразда и тя клати глава, все едно се мъчи да се отърси от нея. — Не можеш да си представиш болката, която ми причини. Кристалът на Кето е единственото, способно да оправи нещата.

Изрича последното с просъскване. Недодяланият и суров тон на гласа й, когато говори на мидаски — сякаш думите не стигат, за да изразят чувствата й, замайва главата ми. У нея има толкова много, което не може да излезе навън. Мисли и емоции, безсилни да намерят процеп, през който да се покажат.

Преглъщам и се опитвам да се взема в ръце.

— Каза, че разполагаш с информация, която никой друг не знае. Какво например?

— Например ритуалът, който трябва да изпълниш, ако искаш да освободиш Кристала на Кето от скривалището му — обявява тя. — Залагам живота си, че нямаш и бегла представа за това.

Не допускам изненадата да се изпише по лицето ми. Дори Сакура не знаеше нищо за ритуала, който е необходимо да изпълним, а кристалът е скрит в нейното кралство. Какви са шансовете корабокрушенката на кораба ми да притежава последното парченце от пъзела? Няма начин да съм такъв късметлия.

— Имаш навика да използваш живота си като гаранция — вмятам.

— Това значи ли, че ще приемеш сделката? — пита Лира.

Ще съм глупак да я приема и да се доверя на непозната, твърдяща, че й е известна единствената тайна, която не знам. Не съм оцелял толкова дълго, като съм поставял живота си в ръцете на бившите ми пленници. Да не я приема обаче ще ме направи още по-голям глупак. Лира говори псариин. Има опит в лова на сирени. Ами ако я изоставя и после не мога да освободя кристала? Ако измина целия този път и накрая ме удави последната вълна? Ритуалът е единствената част от задачата ми, която нямам план как да осъществя, а сега Лира ми предлага на златна тепсия свой собствен.

Ако Кай беше тук, би ме предупредил дори да не си го и помислям. „Отървахме се“, бяха думите му, когато изоставихме Лира на улиците на Айдилио, убедени, че никой от двама ни няма да я види отново. „Има достатъчно опасности, от които да те предпазвам, без да добавяме към списъка смъртоносни девойчета.“ И не грешеше. Кай е дал клетва да ме пази — не само пред баща ми, чиито пари прие повече на майтап, отколкото за да сключат сделка, — но и пред мен. Пред самия себе си. И Кай никога не е гледал през пръсти на тази задача. Но аз също имам свои задължения, своя мисия, и без помощта на Лира е възможно да се проваля, да предам света на злината на Морската кралица и расата й завинаги.

— Е? — притиска ме Лира. — Ще приемеш ли сделката?

— Казах ти, че не сключвам сделки — отвръщам. — Но може би вместо това ще приема думата ти.

Отварям вратата на „Случайност“ и Лира влиза преди мен. До носа ми достига познатият мирис на метал и джинджифил и през главата ми прелитат хиляди спомени, един от друг по-нечестиви. Каквито и представи да извиква, „Случайност“ не разкрива нищо за истинската си природа. Това е бърлога на комарджии и на мъже и жени, които никога не зърват дневна светлина. Придържат се към лунното сияние, далече от пищните цветове на града. Те са сенки, чиито пръсти лепнат от дългове и вино, достатъчно силно да повали човек след една кана.

Част от екипажа ми е заела голямата кръгла маса в дъното и аз се усмихвам. Когато поех към кралица Галина с цел да уговоря сделка за бъдещето си, ме заля странна вълна гадене. Като морска болест, ако някога изобщо съм изпитвал подобно чувство. По-вероятно земна болест. Раздялата с хората ми, особено заради толкова важна задача, ме изцеди. Съживявам се, когато ги виждам отново.

— За твое сведение — обръщам се към Лира, — ако лъжеш, може и да те убия.

Лира вирва брадичка, а в очите й личи предизвикателство — прекалено са сини, че да гледам директно в тях.

Отначало не съм сигурен дали ще ми отвърне, но тя облизва устни и ми става ясно, че успява да вкуси сладостта на обидата, която се кани да запрати към мен.

— Може би аз ще те убия първа — процежда, а светлината играе по кожата й.