Александра Кристо
Да убиеш кралство (27)

27

Докосвам с език разцепената си устна. Ръцете ми са завързани за масивна греда, а в другия край на помещението за подобна е завързан и отпуснатият на пода Елиан.

Дори с глава, опряна в неравното дърво, и коса, сплъстена от кръв, той продължава да бъде красивият принц. Напряга челюст в съня си и когато очите му започват да трептят, все едно ще се отворят, нещо в гърдите ми се пречупва.

Не се буди.

Дишането му е накъсано, но аз съм изненадана, че изобщо диша. Чух хрущене при сблъсъка на тоягата с тила му. Удар на страхливец. Елиан печелеше и само след няколко минути — дори без ножа, който обича толкова много — щеше да е убил Талис Райкрофт. С голи ръце, ако се беше наложило. А аз щях да му помогна.

Ако имах песента си, дори не бих я хабила за човек като Талис. Щях да го оставя да се удави, познал ужаса от смъртта и без утехата от красота или любов. Елиан разполага с армия и беше редно да я използва, за да нападне Райкрофт, но принцът предпочита хитруването пред войната.

Ще се измъкнем чисти, заяви ми. Преди някой да е успял да забележи какво сме задигнали.

Свеждам поглед към ръцете си, по които е размазана кръвта на Елиан. Това не е чисто измъкване.

В морето русалките пеят песни за хората. Има една, която тананикат като приспивна. Разказва историята за убийството на Кето. В нея русалките говорят за смелостта и как са постигнали победа въпреки всичко, но преди да се озова на кораба на Елиан, аз никога не бях съзирала проява на смелост от човешко същество. Дори най-силните мъже се поддаваха на моето заклинание, а онези, които не подмамвах, бяха прекалено уплашени, че да ми се опълчат. Елиан е различен. Той притежава кураж или безразсъдство, маскирано като нещо подобно. Също така е милостив. Изпитва милост дори към същества като Мейв, чийто живот отне при критични обстоятелства. Не търсеше наслада от убийството — просто искаше да се приключи. Наслада, каквато изпитах аз с принца на Калокаири. Или с Крестел.

Чудя се дали щях да съм такъв убиец, ако бях отгледана като човек. Милостива и нерешителна, когато се налага да пролее кръв. Или може би изобщо нямаше да съм убиец. Може би щях да съм момиче като всяко друго, което крачи по земята. Кето е създала расата ни войнствена и свирепа, но морските кралици са тези, превърнали омразата в наш завет. Кралици като майка ми, учили децата си да бъдат бездушни воини.

Семейството на Елиан го е учило да бъде друг. Мъж, склонен да предпази непознато момиче от надвиснала беда и да воюва с тираничен пират вместо нея. Кавалерството, което осмивах, вече два пъти спаси живота ми. Това ли означава да бъдеш човек? Да изтикваш някого от пътя на опасността и ти да се хвърляш на негово място? Всеки път, когато предпазвах Калия, Морската кралица ме мъмреше, че съм слаба и наказваше и двете ни, като че ли така би прекъснала нашата връзка. Прекарах целия си живот в премисляне на всеки поглед и действие, за да съм сигурна, че в тях не проличава обич. Тя ми заяви, че това би ме направило посредствена. Че човешките емоции са проклятие. Но именно човешките емоции на Елиан са онова, което го накара да ме спаси. Да ми помогне. Да повярва, че аз ще сторя същото, като му дойде времето.

Елиан се размърдва и издава глух стон. Главата му виси и той повдига трептящите си клепачи. Примигва към заобикалящата го обстановка и му отнема няколко секунди, преди да забележи въжетата на ръцете си. Дърпа се във вял опит да се освободи, а после обръща глава към мен. От другия край на помещението забелязвам как изящната линия на челюстта му се изостря.

— Лира? — Гласът му е като пясък. Трябва да е забелязал кръв някъде — тя май е навсякъде, защото пита: — Къде си ранена?

Отново облизвам разцепената устна, където Талис ме фрасна. Кръвта е топла и горчива.

— Не съм ранена — извръщам лице, за да не види, че не е съвсем вярно. — Ти ме омаза цялата с кръв.

Смехът на Елиан е по-скоро подигравателен.

— Очарователна както винаги — отбелязва.

Поема дълбока глътка въздух и затваря очи за миг.

Болката му сигурно надделява, но той се мъчи да я преглътне и да се докаже като смел воин. Сякаш ще е оскърбително да го видя в друга светлина.

— Ще го убия заради това — отсича Елиан.

— Трябва да се погрижиш първо той да не убие нас.

Елиан отново тегли въжето, извърта ръце под най-неестествени ъгли в опит да се измъкне. Движенията му са като на змиорка, плавни и прекалено бързи, та да мога да видя от мястото си какво точно прави.

— Достатъчно — обаждам се, когато забелязвам, че кожата му започва да се зачервява от въжето. — Не помагаш.

— Мъча се — заявява Елиан. — Чувствай се свободна да измъкнеш палеца си от ставата, когато пожелаеш. Или още по-добре, защо не използваш псариин, за да призовеш сирените и да ги оставим да ни убият, преди Райкрофт да има възможността да го стори?

Вирвам брадичка.

— Нямаше да сме тук, ако ти не беше настоявал за подобен абсурден план.

— Струва ми се, че ударът в главата е увредил слуха ми — гласът на Елиан губи обичайната си мелодичност. — Какво каза току-що?

— Дори не осъзна, че той ти играеше номера — добавям. — Влезе право в капана му.

Раменете на Елиан потрепват.

— Огърлицата е у него, така че независимо от това дали съм бил наясно с клопката, пак щях да реша да дойда. Жертвал съм прекалено много, че да се проваля на последното препятствие.

— Все едно някога ти се е налагало да пожертваш всичко — изстрелвам в отговор, замислена за кралството, което съм заложила. — Принц си на кралство, което прелива от сияние и топлина.

— И именно това кралство пожертвах.

— Какво имаш предвид?

Елиан въздъхва.

— Имам предвид, че договорката ми с принцесата включва нещо повече от карта и огърлица. — Тонът му е печален. — Обещах й, че ще може да управлява редом с мен, ако ми окаже помощ.

Разтварям устни, а тежестта на изреченото от него запълва въздуха. Докато аз правя всичко възможно, за да открадна трона от майка ми, Елиан е зает да договаря своя срещу съкровище.

Също като пират.

— Толкова ли си глупав? — думите излитат като куршум от устата ми.

— Намирането на кристала би могло да спаси живота на много хора — изтъква Елиан. — Е, да се оженя за пагоска принцеса няма точно да навреди на кралството ми. Ако не друго, ще е повече, отколкото баща ми някога си е мечтал да постигна. Ще бъда по-добър крал, отколкото се е надявал.

Макар че думите му би трябвало да преливат от гордост, са изречени с горчивина. Белязани са от толкова много тъга, колкото и негодувание.

Мисля си колко време посветих в опити да накарам майка ми да се гордее. Достатъчно, че да забравя какво е да изпитвам удовлетворение или нещо, което не ми е наредено да чувствам. Допуснах да ме дари на тритон, сякаш не съм друго, освен плът, която да завладее, като през цялото време настояваше, че било редно да го сторя за кралството ни. А Елиан сам се е нагърбил със своето проклятие. За да спаси света от бремето му и да изпълни дълга, съпровождащ титлата му, той е готов да изгуби частицата от себе си, която му е най-скъпа.

Отклонявам поглед, смутена от това колко много от себе си съзирам в очите му.

При всички случаи трябва да му отнемеш сърцето, казвам си. Какъв друг избор е налице?

— Щом огърлицата е толкова ценна, трябваше да убием Талис, за да се доберем до нея — продължавам.

— Не можеш просто да убиваш всеки, когото не харесваш.

— Наясно съм. В противен случай вече щеше да си покойник.

Но не е вярно. Почти се изненадвам колко е погрешно. Защото досега можех да го убия — или най-малкото да опитам — и да изпълня заповедта на майка ми поне дузина пъти.

Таванът се разтриса, преди Елиан да е имал възможност да отговори. Чува се глух тътен и за миг решавам, че може да са вълните, които се блъскат в жалкото подобие на кораб, собственост на Талис Райкрофт, но после тътенът се усилва и кабината се разлюлява от блъскане. От тавана се сипе прах, а дъските под краката ни се нацепват.

Чува се хор от крясъци и сетне топовни гърмежи. Звуците на крясъци и смърт. На свят, потъваш в хаос.

Елиан тегли въжетата с подновена ожесточеност. Затваря очи и чувам звучно изпукване. Взирам се невярващо в него, докато се опитва да измъкне ръка от въжето, а левият му палец виси отпуснат. Като по чудо се изхлузва до половината, преди въжето да се впие в кожата му.

— По дяволите — ругае той. — Прекалено стегнато е. Не успявам да се освободя.

Цялото помещение простенва. От стената се откъртва голям къс, а рамката на прозореца се пропуква от натиска. По палубата над нас кънтят стъпки и гръмкото дрънчене на мечове отстъпва по сила само на оглушителния оръдеен огън.

— Какво е това? — питам.

— Моят екипаж. — Елиан отново тегли въжето. — Бих разпознал навсякъде тътена от оръдията на „Саад“. — Усмихва ми се, за да ме ободри. — Чуй грохота на моето момиче.

— Дошли са за нас?

— Разбира се, че са дошли — отвръща Елиан. — И ако междувременно разнебитят кораба ми, ще трябва да платят висока цена.

В мига, щом думите се откъсват от устата му, през прозореца връхлита гюле. Прелита покрай мен и се блъсва в дървената греда, на която е вързан Елиан. Той навежда глава със скоростта на сирена, а отгоре му валят парчета дърво. Дъхът ми секва и ми призлява. А после Елиан вдига глава и отърсва прахоляка от косата си.

Изпускам дълга въздишка и полудялото ми човешко сърце възвръща нормалния си ритъм. Елиан оглежда дървените останки около себе си и после се усмихва бавно, почти злокобно.

Надига се на крака и се измъква изпод надробената на парчета греда. Подскача и прекарва вързаните си ръце под стъпалата и пред гърдите си с едно плавно движение. Озърта се трескаво из усойното помещение за нещо, с което да пререже въжето, но мястото е напълно празно, с изключение на двамата затворници.

Елиан хвърля поглед към мен и усмивката му угасва, щом зърва моите въжета. Гредата не е пострадала и е готова да ме завлече на дъното заедно с кораба. Изучава собствените си вързани ръце, а палецът му все още е измъкнат от ставата. Оглежда помещението, което е прекалено оголено, че да му е от някаква полза. Момичето, което няма как да спаси.

— Върви — подканвам го.

Взорът на Елиан се изостря. Помръква. Зеленото изчезва в морето от гняв.

— Не ти приляга да играеш ролята на мъченица — процежда.

— Хайде върви — съскам.

— Няма просто да те оставя тук.

Въздухът е цепен от оръдейни залпове. И крясъци — вълна от ярост — така силни, че цялата изтръпвам. Елиан се обръща към вратата. Възможно е отвън екипажът му да измира. Мъжете и жените, които нарича свое семейство, се жертват, за да спасят капитана си. И за какво? Той да се откаже от собствения си живот, за да спаси чудовището, което преследваше? Момиче, което възнамерява да му изтръгне сърцето? Предателка във всеки смисъл на думата.

И двамата сме заложили живота и кралството си на карта, за да открием Окото, а аз — да сваля майка ми от трона. Ако не друго, няма да стоя встрани и да гледам как някой друг губи своето кралство, колкото да не съм сама, когато аз се простя с моето.

— Елиан. — Гласът ми е мъртвешки спокоен.

— Аз…

— Бягай! — крещя и за моя изненада, той се подчинява.

Преди това скърца със зъби за миг, а челюстта му пулсира под тежестта на решението. Сетне се обръща. Младият принц изхвърча навън, бърз като стрела, и ме оставя на моята участ.