Александра Кристо
Да убиеш кралство (24)

24

Тананикам в синхрон с океана, едната ми ръка е увиснала на празната халка за сабята на колана ми, а с другата стискам перилата на „Саад“. Небето е покрито от юргана на нощта с разпръснати по него звезди, наподобяващи неравните шевове на жакета ми.

Някъде там се простира нова суша — следващата планирана цел от мисията на Елиан — и долу екипажът спи спокойно, докато плаваме към нея. Горе, където се навъртам аз, рулят е непоколебим и потрепва едва-едва, за да насочва „Саад“ напред. Дори без буден пират, който да командва, могъщият плавателен съд на Елиан се придвижва изкусно съобразно избрания маршрут.

Закопчавам жакета си на гърдите, когато вятърът се усилва, и забързвам песента си, за да догоня темпото. Усещането да мога да пея и никой да не пострада впоследствие е странно. Да използвам гласа си в разрез с предназначението му, без да сея смърт и скръб. Да не оставям след себе си друго, освен мелодия.

Чувствам се в покой.

Нещо в простата рутина на „Саад“ умиротворява ужасните части от мен, все така вкопчени в сърцето ми. Прекарвам нощите в съзерцание на тайнственото спокойствие на океана, далече от гнева на майка ми, а присъствието на екипажа — дори на Кай, който не се свени да е открито неприветлив, ми вдъхва несравнима утеха. Непринудената хармония, на която се радват, ми напомня за дома. За Калия. Те гледат на Елиан по същия начин както братовчедка ми на мен: с преданост, която не се предлага заради сляпа вярност, а е спечелена посредством нещо много по-дълбоко. Доверие. Приятелство. Може би дори обич. Най-малкото имам възможността да се преструвам, че не съм дъщеря на майка ми. Да живея, сякаш никога не съм убивала, и да прекарвам часовете на деня, без да се тревожа, че всичките ми постъпки могат да бъде използвани срещу мен.

Почти успявам да разбера защо Елиан е избрал да загърби рожденото си право заради подобен номадски живот. Макар да планирам да се завърна в Диаволос и да заема мястото на майка ми, не мога да отрека привлекателността на битие, прекарано далече от бремето на кралствата. Определено не е най-лошата идея, хрумвала на принца. Най-вероятно. Поне знае какво иска.

Гласът на майка ми кънти в главата ми, нарежда ми да изоставя надеждата да я сваля от трона и да отнема сърцето на Елиан, преди да е станало прекалено късно. Ако не успея да се добера до Второто око на Кето, тогава не просто ще умра, а ще умра като предателка на океана. Но каква е алтернативата? Да се кланям и да се моля един ден тя да ми предаде трона, докато гледам отстрани как Калия трепери в нейно присъствие? Ако следвам заповедите на майка ми, значи осъждам Калия и океана на нейното господство. Но ако не ги следвам, ако реша да осъществя плана си, рискувам да докажа точно колко несъвършена съм.

Сграбчвам по-силно перилата на кораба и вдишвам солта във въздуха.

Само ако задачата ми беше така проста като тази на Елиан, който се е вторачил единствено в това да бъде спасител на човечеството. Може да изглежда като голямо начинание, но поне не изисква от него да предаде всичко, което някога е познавал. Ако успее, майка му може и да се гордее. Ако аз успея, моята може и да умре.

Заради мислите за Елиан нощта ми се струва по-студена. Знам, че към който и план да реша да се придържам, все ще се стигне до неговата смърт. Мога да се опитам да го убия сега или да изчакам, но при всички случаи не съм начертала пътека за себе си, чийто край да не води към гибелта му.

Всеки ход ще е предателство. Всяко решение ще е пагубно. Независимо какво твърди майка ми, явно аз съм точно чудовището, което тя целеше да бъда.

В мига, в който си го помислям, във въздуха се разнася мека мелодия. Далечна песен, на прекалено голямо разстояние, та да я различа, но все пак позната. Приспивна и съблазнителна е. До такава степен, че ми отнема няколко мига да осъзная как корабът се тресе. Все едно океанът долавя коварството на мислите ми и блъска мощно „Саад“. Хвърлям се напред и притискам длани в корпуса на кораба.

Едва се спирам да не се метна през борда. Сдържам вик и се вглеждам в спокойните води долу. Не се вижда нито вълничка, нито масата мехурчета, която обикновено следва такова внушително движение. Има обаче сянка.

Примигвам.

Рее се в гъстата тъмнина, наполовина погълната от водата и хванала се здраво за „Саад“. Примижавам и се навеждам по-ниско, за да огледам по-добре.

От мрака се подават скелетни пръсти.

Сянката завързва към мен, понася се нагоре покрай борда на „Саад“ с нечестива сила. Отскачам точно навреме, а съществото се мята на палубата и разлюлява платната.

Изпъкнали ивици кръстосват като белези тялото му, осеяно със сиви петна, които се просмукват в плътта му. Всяка от перките му е разделена от бръсначи, а огромното му туловище е изсечено от безброй гънки, водещи до ръце, които завършват с мастиленочерни хищнически нокти. Наполовина акула и наполовина друго, далеч по-демонично създание.

Плътоядеца.

Падам на колене и чудовището на майка ми надава рев. Спуска се към мен и протяга хлъзгавите си длани, за да ги плъзне по бузите ми.

— Порни моу — ръмжи.

Не реагирам на собственическите му претенции, нито на отблъскващия начин, по който ги изразява, и ноктите му одраскват предупредително кожата ми. Отнасях се предпазливо към Плътоядеца дори като сирена, но сега, когато съм човек, спокойно би могъл да ме разкъса. Може би майка ми го е пратила точно затова. Чудя се защо Елиан и екипажът му още не са дотичали. Възможно ли е да не са усетили раздрусването на кораба? Отново се съсредоточавам върху познатата мелодия, носена от вятъра, и с всяка следваща строфа клепачите ми натежават.

Песен на сирени. Такава, която опиянява екипажа.

— Антропинос — лае Плътоядеца.

Думата излиза дрезгаво от дълбините на гърлото му, промъква се между празнините в удължените му зъби. Отвратено. Любопитно. Може би развеселено, ако изобщо е възможно тритон да изпитва нещо толкова близко до радост. Плътоядеца хваща брадичката ми и дърпа лицето ми към своето, та да подуша вкисналата кръв в дъха му. Щом плъзва лепкавите си устни по моите, аз оставам напълно неподвижна. Стискам здраво зъби, но след секунди усещам по езика ми да се прокрадва плът. Успявам да доловя гнилоча в него.

Плътоядеца се откъсва от мен и плюе. Размахва опашката си на акула във въздуха и оголва зъбите си с точеща се от тях соленка. Вкусва човешкото у мен, както аз вкусвам демона у него. При гневния му изблик от океана се разнася смях, отскача от „Саад“ и се понася покрай платната. Звукът се извисява нагоре и сърцето ми се свива.

Дългите пипала на майка ми с познатите ми розови татуировки, врязани в кожата, се разливат по палубата като олио. Короната й стои величествено заострена на мястото си и се спуска надолу по гърба й като великолепно украшение за глава. Стиска тризъбеца си и се взира в мен с очи като ями.

— Не изглеждай толкова уплашена, скъпа — оголва удължените си зъби за усмивка Морската кралица. — Майка ти е тук.

Надигам се и се взирам в палубата, за да наподобя поклон. Колкото по-дълго се взирам в неравното дърво, толкова повече се загрява кожата ми, дрехите ми се пропиват с пот, а гневът ми се трупа. Едва мога да понеса мисълта да я погледна. След всичко, което ми стори, ненадейната й поява тук, на кораба на Елиан, от всички възможни места, е най-лошата обида на света.

Около нас се нагнетява натрапчива тишина и за миг се чудя какъв ли ще е следващият звук. Грохотът на Плътоядеца, смехът на майка ми, неравното блъскане на преливащото ми от ярост сърце.

Вместо това чувам песента си.

Смъртоносните напеви от по-рано се усилват и аз отмятам глава, когато внезапно я разпознавам, а после се запрепъвам назад. Пълзят по палубата и протягат деликатните си ръце, за да завладеят „Саад“. Както винаги, мелодията е същински опиат и дори аз едва съумявам да остана на себе си, когато става по-пронизителна. Звученето й ме кара да се чувствам изгубена в спомен или в сън, от който е невъзможно да се събудя. Сякаш съм била родена във въображаем свят.

Под съпровода на песента няма шанс, който и да е от екипажа да се събуди от съня си.

Майка ми притиска дълъг паешки пръст към гърдите си и раковината й потрепва от гласа ми. Когато погледът ми започва да се замъглява, тя извива устни нагоре.

— Само за спомен е — заявява. — Ако успееш, ще ти го върна.

Отчаяно се мъча да прогоня с мигане скръбта от очите си.

— Тук си, за да ми се подиграваш ли? — питам.

— Ни най-малко — отговаря морската кралица. — Реших да видя как я кара Гибелта на принцовете. — Върти шия. — Скрила ли си сърцето му някъде в тези грозни парцали?

Не се изненадвам, че е дошла да провери дали се придържам към плана й. Дали съм наказвана и тласкана в посоката, която е определила, както корабът на Елиан следва курса си дори когато капитанът му спи. Аз съм плавателният съд на майка ми. Или поне тя така си мисли.

— Не е толкова просто — обяснявам.

— О, Лира — бръсва водорасло от тризъбеца си тя. — Кралиците не си търсят извинения. Предполагам, че това е поредното доказателство защо не можеш да станеш такава.

— Заслужавам да бъда кралица — настоявам. — Достатъчно силна съм да водя вида ни.

— Слаба си — обвинява ме тя. — Винаги си била слаба. Виж се сега — облечена си в човешки дрехи, изпитваш човешки емоции. Осъзнаваш ли какво съзирам в очите ти, Лира? Не е смърт или мрак, нито дори гнева. А сълзи.

Преглъщам.

— Нямам представа за какво говориш.

— Говоря за изражението на лицето ти — пояснява. — За човешката ти скръб.

Искам да споря, но дори аз не мога да отрека тъгата, която кара очите ми да смъдят. Като сирена чувствам гняв, но никога тъга. Не и откакто отнех сърцето на Крестел, докато ръката на майка ми притискаше настоятелно рамото ми. Но усещането да слушам как песента ми озвучава кораба на Елиан, знанието, че в същия този миг майка ми все още е способна да ме използва като оръжие без мое съгласие, ме пронизват като харпун. Начинът, по който ме гледа — лишен от каквато и да било загриженост — така силно се различава от тревогата, която изпитах, щом видях раните на Калия. Или тази, която изпита Кай, когато Мейв нападна Елиан. Или дори от изражението на принца, когато ме измъкна от океана, след като майка ми ме остави да се удавя. Как е възможно Морската кралица да гледа на тези чувства като на слабост, при положение че именно те свързват хората и ги превръщат в сплотена сила? В семейство.

Плътоядеца се зъби и майка ми прокарва нокът по лицето му. Тя прорязва бавно и утешително бузата му, а той ръмжи доволно.

— Времето ти свършва, Лира — обявява кралицата и вдига пръст към устните си. — Ако скоро не ми донесеш сърцето на принца, аз ще изтръгна твоето.