Александра Кристо
Да убиеш кралство (42)

42

Бурен повей запраща водата на сантиметри от кръста ми. Зарядът вибрира в мен подобно на горещи шишове и още светкавици се извиват в кръг, като ме приклещват в клетка от светлина и огън.

Елиан вика името ми и аз скърцам със зъби. Щом чува гласа му, Морската кралица лениво обръща поглед към него. Сякаш той е муха, за която е била подсетена. Нямам представа колко още защита може да му предложи Окото, като същевременно ме опази жива, но единствената ми ясна мисъл е, че не мога да я оставя да го нарани. За нищо на света не бива да й позволя да го убие в тези черни дълбини.

Във въздуха се спуска още една светкавица и аз изскачам от водата, за да я уловя. Чувствам, че кожата ми едва ли не е втечнена под лъча ярка светлина и знам, че няма да издържа дълго. Но не се и налага. Само няколко секунди — достатъчно време, за да се прицеля с прецизност, съперничеща на тази на Мадрид — и я мятам напред. Тя пронизва Морската кралица.

Писъкът й е чудовищен. Кожа, кости, кръв и магия. Изригват от нея и се разпиляват като звезден прах. Зейнала е рана, но при все че болката, която изпитва, сигурно заличава каквото и да било друго, Морската кралица не допуска тя да я забави. Запраща ме във въздуха с воден стълб.

Потъвам в чернилката като камък, но тогава усещам ръката на Елиан върху моята и той ме издърпва обратно на повърхността.

— Бягай — заръчвам му и изпращам ураганен повей към майка ми.

Тя наближава с плашеща скорост и аз отчаяно търся нещо — каквото и да е, — което би могло да я забави. Пред погледа ми попада леденият дворец и без да се бавя да го обмислям, издигам стълбове вода и ги превръщам в блокада от айсберги. Извисяват се все по-нагоре и по-нагоре, ледени колони, които ни бранят като колове на ограда.

— Трябва да те отведа в безопасност — казвам на Елиан. — Можем да плуваме под вода. Ако изгася огъня, ти ще успееш да намериш прикритие зад екипажа си.

Елиан ме поглежда с остро негодувание.

— Няма да се крия — отсича.

Отвъд преградата от айсберги се разнася тътен, когато майка ми започва да блъска по тях — било то с юмруци, било то с магия. И аз не знам, но силата е такава, че кара водата да затрепери, и вече съм сигурна, че новата стена няма да издържи дълго.

— Добре — тросвам се. — Не се крий, бягай. Прави каквото искаш, само се отдалечи от тук.

Елиан се засмива тъжно и уморено.

— Не ме разбра — отвръща и улавя ръката ми. — Няма да те оставя.

— Елиан, аз…

— Не казвай нещо героично и самопожертвователно — предупреждава ме той. — Току-виж съм помислил, че действително притежаваш някаква човечност.

— Би било отегчително — засмивам се.

Той кимва и се притиска към мен. Айсбергите, които съм сътворила, се клатят шумно и големи блокове лед валят наоколо ни като чудовищна градушка. Сякаш светът се срива.

— Не те харесвам заради добрината ти — отбелязва Елиан. Челото му докосва моето, устните му са на един дъх разстояние.

— Това говори много за психиката ти.

Тогава ме целува. Само веднъж. С деликатност, която съм срещала само у него. После айсбергите падат и ударът предизвиква достатъчно мощна вълна, че да ни погълне и двамата. Прегръщам Елиан и оставям магията да ни обгърне като пелерина. Да ни защити от снежната виелица, която заплашва да ни смаже.

Когато атаката приключва, вдигам глава от уюта на рамото му и издишам. Отвъд разрушената стена от надробен лед майка ми прави приканващ жест.

— Ще опозориш легендата си, ако умреш в такава прегръдка — заявява тя. — Мога да се погрижа след теб да се пеят песни за могъщата Гибел на принцовете. Да ги накарам да забравят как си се омърсила и да помнят само славното ти минало.

Избутвам Елиан зад себе си, без да пускам ръката му.

— Интересно — заявявам. — Аз пък се каня да ги накарам да забравят всичко за теб. С изключение на смъртта ти. Нея ще се погрижа да запомнят.

Вятърът набира скорост, бесът на майка ми го кара да бушува и да засилва пламъците, които разделят армията ми от мен. Също и екипажа на Елиан. Онези, които биха дали живота си за нас. Но аз не искам никой повече да жертва живота си заради мен. Нито пък за мен. Убийствата и саможертвата свършват дотук и искам всеки да го разбере, за да повярва в промяната, която проповядвам. Нов свят с нова кралица начело.

Във въздуха се вдига пушек, но този път е призован от моята магия. Усуквам вятъра, докато не се превръща в циклон, който се издига чак до слънцето. После още един. Следват трети и четвърти, а през цялото това време водата се вълнува и майка ми наблюдава случващото се със студено и безизразно лице.

Огънят угасва, пушекът се разнася и в бездната от почернял от сажди сняг и разтопен чакъл две армии се взират в нас. Човешката и на сирените, застанали редом една до друга. Чакат своя принц и принцеса да сложат обещания край.

— Съжалявам, че трябваше да стане така — казвам на майка ми.

Макар и да я мразя, мъка притиска гърдите ми, облекчена само от нежния допир на ръката на Елиан, който остава до мен. Притегля ме към най-доброто у човечеството.

Лицето на Морската кралица е все така безстрастно.

— Значи си слаба — отсича без сянка от съжаление. — Крайно неуместно би било и двете да останем живи. — Прокарва разцепения си език по устните си, а в очите й се е настанила мрачна безпощадност. — В никакъв случай няма да ти позволя да живееш.

— Знам — отговарям. Вятърът набира скорост. — И аз не мога да те оставя жива.

Правя рязко движение с ръцете си и циклоните избухват насреща й. Тя се мята и се зъби, пипалата й плющят срещу неудържимите повеи. Тризъбецът й свети, но тя не го използва. Дори когато водата я издига и запраща във въздуха като парцал.

Тогава осъзнавам, че не й е по силите. Тялото ми пулсира от мощ, но се нуждая от цялата си концентрация, за да поддържам циклоните. Такива начинания изискват колкото ярост, толкова и съсредоточаване. Едно мигновено разсейване и майка ми може да падне обратно в океана и да възвърне позициите си.

Изцеждам още магия от върховете на пръстите си, като пренебрегвам кошмарния вой на Морската кралица. Циклоните, напомнящи на захарен памук, се срещат и я поглъщат.

Нещо се разцепва. Тежък грохот разтърсва планината. Следва отчетливото усещане, че светът се е завъртял около оста си.

Елиан вика името ми и аз отпускам ръце, като оставям циклоните да се уталожат. Не виждам къде се приземява тялото на майка ми, но оглушителният звук е несравним, а тризъбецът се изтъркулва на земята до перката на Калия.

— Лира! — изкрещява тя.

Спуска се сянка.

Вдигам поглед и виждам планински връх да фучи към нас.

Огромни късове скала се откъртват от водопадите с ужасяваща скорост, сблъскват се със снежната виелица и образуват гигантски изригвания от бял пушек. Бързам да обгърна кръста на Елиан и използвам цялата си мощ, за да хвърля енергийно покривало върху всички нас.

Отломките от глетчера думкат върху магическия щит. Не поглеждам, очите ми са затворени, докато съм се вкопчила отчаяно в Елиан и се моля защитата да издържи. Благодарна съм, че другите са в безопасност отвъд водата.

Сняг дави въздуха и аз кашлям до гърдите на Елиан, докато в хрилете ми се вмъкват ледени кристали. Той ме притиска по-плътно до себе си, толкова силно, че би трябвало да боли. Бездруго вече усещам костите си на прах и черепът ми се пръска при всеки грамаден камък, който се стоварва като чук върху щита.

Минава цяла вечност, преди отломките да спрат да падат, и от съсипаното ми тяло се вдига огромна тежест. Оглеждам се, за да се уверя, че другите не са пострадали, но въздухът пред мен е една безкрайна белота. Елиан прокарва длани по раменете ми, а после надолу по ръцете ми. За миг не съм сигурна защо го прави, но после осъзнавам, че търси наранявания. Иска да провери дали съм добре, преди да го види с очите си.

Ръката му се плъзва в косата ми и най-много копнея усещането на пълно задоволство да заслони завинаги сърцето ми. Но, както става с всичко останало, то е изцяло заличено, когато светът се връща на фокус.

Щом мъглата се разсейва, тялото на майка ми лежи напълно разбито върху снега.

Плувам до нея, а Елиан ме следва. Екипажът му изтегля и двама ни от водата. Мадрид се взира в перката ми, но ръката й улавя здраво моята. Искам да й обясня разни неща — на всички тях, — само че правилните думи не ми идват наум.

Елиан се настанява до мен и ме привлича в обятията си. Когато ме повдига, обвивам ръце около врата му, сякаш е най-естественото действие на света. Не мисля какво му коства да ме прегръща — да вижда истински всеки сантиметър от мен. Не мога да се съсредоточа върху силното биене на сърцето в гърдите ми, защото, щом погледът ми попада върху осакатеното пипало пред нас, туптенето му отново замира.

Сирените са се скупчили около майка ми, но се отдръпват, когато Елиан приближава, носейки ме на ръце. Поставя ме на земята до нея и отстъпва, за да ми предостави уединението, от което се нуждая, ала не желая.

Морската кралица е вдлъбнатина в снега.

Големите й пипала се кръстосват като копринена паяжина и приличат на изпотрошени крайници. Не виждам кръв и за момент си мисля, че няма как да е мъртва. Не ми се струва нормално да изглежда като статуята на убит звяр.

Взирам се в нея насред настъпилото зашеметено мълчание, перката ми блести на фона на кишата, а зад гърба си долавям тежестта на две армии. Изчаквам като примерна дъщеря костите й да се превърнат в пяна и да се разтопят като леда, върху който лежи. Минават секунди, запълнени единствено от странно изкривеното й тяло и червената светлина, искряща в очите й.

Никой не говори. Времето се проточва извън планината и вече съществува само в света под нея. Тук има единствено тишина и безкрайността, която идва с чакането. Минава цяла вечност, преди най — сетне да чуя прошумоляване от движение и да усетя свежия мирис на черни бонбони във вятъра.

Елиан прикляка до мен, ръката му обгръща раменете ми и той ме обвива в своята топлина. Дълго седим така, докато Морската кралица най-накрая се изгубва.