Александра Кристо
Да убиеш кралство (25)

25

Щом поглеждам в огледалото, в мен се взира непозната. Изучава новопридобития ми облик на пират и новооткритата ми човечност — лицето, което Плътоядеца все още смята за свое, — и се мръщи по начин, който бележи невинните й черти с любопитство, с дълбоки резки насред челото. Свива устни и грубо приглажда линиите с длан.

Кожата ми е зачервена от слънцето, а косата ми е сплъстена заради капките солена вода, носени от вятъра. Пристъпвам напред и докосвам стъклото с тънките си пръсти, мигам бързо, докато възприемам тази моя версия. Крака и стъпала. Очи с еднакъв цвят. Човешко сърце, което бие някъде дълбоко в гърдите ми, готово да бъде отнето от майка ми.

В отражението зървам Елиан. Той стои зад мен с развеселено изражение, облегнал се е на касата на вратата и е скръстил ръце пред гърдите си. Не казва нищо, затова продължаваме да се наблюдаваме в огледалото, а аз съм обзета от странно чувство, по-лошо от ужас.

Скоро ще бъдем в Псемата, което означава, че Пагос няма да е далеч оттук. После Облачната планина. Второто око на Кето. Неизбежната кончина на Елиан. Всеки ход от измамата ми е така прецизно планиран, че би трябвало да се чувствам подготвена. Обаче не съм. Всички, които ще предам, са прекалено близо. Възможно е дори майка ми да гледа, така че съществува вероятност да ме разобличи. Цяло чудо е, че по-рано не подуши измяната ми или че не чу колко бързо бие човешкото ми сърце. Също така го има и застаналия зад мен Елиан, който ми даде оръжие, вместо да ме прободе с него. Проявената милост и спечелената лоялност на приближените му са две представи, които майка ми скоро ще изкорени от същността ми, защото милостта не е вариант, а лоялността ти я налагат. Но именно емоциите, за които майка ми твърди, че ме правят слаба, явно правят него силен. Той е боец и е пълна моя противоположност, но същевременно си приличаме по някакъв начин, може би заради свирепата ни природа.

Елиан продължава да се взира в огледалото. Мръщя се, щом осъзнавам, че съм с гръб към него. Никога преди не съм допускала да обърна гръб към майка ми.

Завъртам се, за да застана с лице към него.

— Какво? — питам.

— Налюбува ли се на себе си?

— Никога — отвръщам, макар, честно казано, да съм доволна, задето ме отвлича от собствените ми мисли.

— Скоро ще хвърлим котва до Псемата. Помъчи се да си спомниш какво ти казах.

Сякаш бих могла да забравя. Заръча ми да лъжа, в което съм се упражнявала достатъчно, че да го смятам не за нужно, а за напълно задължително.

— Ако в Псемата е толкова опасно, защо спираме тук?

— Защото трябва да вземем нещо.

Отправям скептичен поглед към Елиан.

— Имаш предвид, че трябва да откраднем нещо.

— Добре — отбелязва той. — Учиш се.

Следвам го навън до основната палуба, където екипажът вече се е събрал. Кай намества сабята си на ремък, който минава през гърдите му, и скрива пистолет под палтото си. Вместо да застане до него, Елиан избягва зрителен контакт с телохранителя си и остава до мен. Кай също не помръдва, за да се приближи към него, а внезапно се оказва прекалено зает с колана си.

— Човек би си помислил, че земята на лъжите ще е по-милостива, стане ли дума за кражба — обажда се Мадрид. — Очевидно не е.

Хвърлям унищожителен поглед на Елиан.

— Откраднал си нещо предишния път, когато си бил тук — изтъквам аз. — И сега ще го сториш отново?

— Кой твърди, че първия път съм бил аз?

Тонът му е възмутен, но не ме заблуждава. Въртя очи, за да му дам да го разбере, и Елиан въздиша.

— Виж, от значение е само, че „Саад“ не е добре дошъл — пояснява.

— „Саад“ — повтарям. — А ти?

— Казваш го така, сякаш има някаква разлика.

— Предполагам, че няма — въртя раковината между пръстите си. — Все същото дърво.

Елиан се смее. Силно, монотонно и по начин, който е почти толкова подигравателен, колкото и коментарът ми.

— Хайде — подканва ме. — Нямаме време да те учим как да бъдеш забавна.

Псемата е в изключително странен нюанс на сивото.

Присъства цвят, но е размит от зловещ черен слой. Все едно едва забележим облак от сенки и прах покрива земята. Напомня ми какво е усещането да гледам през мътната океанска вода по здрач или пък да се взирам директно в очите на майка ми. Тъмнина, която сякаш присъства неизменно.

Потърквам очи с кокалчетата си и когато погледът ми отново се фокусира, всичко изглежда по-мрачно отпреди. Колкото повече се мъча да прогоня оттенъка, толкова по-наситен става той. Нищо чудно, че това е земя на лъжи и подлости, при положение че въздухът й е сив и мъглив като скрупулите на хората, които го дишат.

Вятърът фучи, докато преминаваме по улиците, избягвайки зрителен контакт и без обичайния шум, който екипажът обича да вдига. С нас са не повече от дузина, останалите чакат на „Саад“. Хората на Елиан се движат като привидения — реят се, вместо да вървят. Плъзгат се по каменната настилка. Трудно ми е да спазвам темпото им — далеч не съм така грациозна, но определено съм също толкова невидима.

Докато прекосяваме площада, аз нахлупвам шапката си още по-ниско. Осъзнавам колко е нелепо, защото няма жив човек, който да може да ме разпознае. От всички нас аз най-силно наподобявам призрак. Така или иначе го правя, развълнувана заради лекото прескачане на сърцето ми, когато някой случайно задържи поглед върху групата ни прекалено дълго. Взирам се в Елиан — лицето му е безизразно и строго, но очите му далеч не са така мъртви. Проблясват с долнопробна наслада, сходна на моята. Хрумва ми, че тукашното преживяване привлича екипажа също колкото океана. Удоволствието от прочути да станат незабележими.

Свърваме в една алея, където ни очаква мъж. Облечен е с дълго черно палто с колосана бяла яка, а отрупаната му с пръстени ръка лежи върху бастун със същия жълтеникавочервен цвят като косата му.

Елиан го дарява с усмивка и когато мъжът не й отвръща, му подава кесия с монети. Непознатият се ухилва широко и разкрива зъбите си, а после опира длан в сивата каменна стена. Тя се отдръпва като завеса.

Непознатият подава на Елиан малък ключ и ни прави знак да пристъпим вътре. Щом го правим, стената се затваря зад нас и ни оставя потънали в сумрак. Пламъкът на факлата заиграва, когато през каменния вход се вмъква порив на вятъра. Скупчваме се плътно един до друг в подножието на стълбище, а скромното помещение едва ни побира. Вдигам ръка да си поиграя с раковината. Пространството е прекалено тясно и бързо осъзнавам, че това е най-малката стая, в която някога съм била. Дори кристалната клетка ми се вижда просторна в сравнение с нея.

— Какво е това? — питам.

Елиан ми хвърля поглед през рамо.

— Стълби — отсича, и започва да ги изкачва.

Не се хабя да отговарям. Вглеждам се нагоре в безкрайната спирала и ме обзема подозрението, че е най-добре да си пестя дъха. Не мога да си представя дори изкачването на Облачната планина на Пагос да е така трудно.

Мълча, докато се придвижваме, и се чудя дали ще стигнем върха, преди краката ми да са се подкосили. Но точно когато ми се струва, че няма да успея да направя още една крачка, Елиан спира рязко и от сумрака изплува голяма дъбова врата.

— Това е драматично — отбелязвам и се натъпквам в пространството до него. — Дали някой от другата страна ще се опита да ни убие?

— Ти откога стана една от нас? — интересува се Кай, а Мадрид го сръчква в ребрата. Той изпухтява и добавя: — Хубаво. Нямам търпение да рискуваш живота си за мен, другарко моя.

В този момент започвам да се двоумя дали да не го бутна надолу по стълбите.

Наблюдавам как Елиан вади ключа от джоба си и го завърта в скосената ключалка. Когато вратата се отваря, очаквам да ме обгърне облак прах или миризмата на тлееща жар и разруха. Вместо това ме озарява светлина. Прогонва сивотата и струи от дузини сфеерични факли с проблясващ наситеножълт пламък.

Като за таен таван пространството е достатъчно широко и просторно и има пасаж с врати, водещи към отделни помещения. Ниско в средата се спуска полилей с висящи от него мъниста, които докосват полирания под.

— Не очаквах подобно нещо — промълвявам, изненадана от неуместния разкош.

Елиан пристъпва по-навътре.

— Както обичаш да ми напомняш, аз съм принц — отговаря. — Тук идват благородници, които не искаш да бъдат открити, и никой повече не ги вижда.

— Трябва да останем тук завинаги — намесва се Кай и се тръшва на едно плюшено кресло, поставено до далечната стена. — Няма ром, но, дявол го взел, ако леглата не си ги бива.

— Не че ще се убедиш сам — отбелязва Мадрид с усмивка. — Нали помниш, че има легла едва за половината от нас? А ми се струва, че е твой ред да спиш на пода.

— Не може ли да делим? — Той притиска ранената си ръка към гърдите. — Много жени биха убили да легнат в едно легло с мен.

Мадрид се наежва.

— Леглата са единични — изстрелва.

Кай не се обезсърчава, а опира длан в коляното й.

— Да хвърляме монета.

Мадрид избутва ръката му от крака си.

— Ези — аз печеля, тура — ти си идиот, така ли?

— Би трябвало Торик да спи на пода — заявява Кай и се обляга. — Все мърмори за опасността домашните удобства да ни накарат да вярваме, че всъщност имаме дом.

Торик му хвърля кос поглед.

— Достатъчно съм запознат с ножовете, та да ги тикна там, където слънце не огрява, ако не внимаваш.

Кай се подхилква.

— Не е редно някой като мен да спи на пода. На практика съм аристократ.

Торик го гледа безизразно, видимо безразличен. Аз насочвам очи към Елиан, който стърчи до мен като статуя. Изненадващо е да не го чувам да приглася на безобидните закачки на екипажа си или да не виждам усмивка на лицето му, докато хората му ръсят безгрижно шеги. Вдига ръка към тила си, несигурен как да постъпи, и се мръщи.

— Значи следващата ни стъпка е да се крием тук? — питам.

— Следващата ни стъпка е да се опитаме да измислим как да се доберем до древен артефакт, без да разкриваме кои сме — отговаря Елиан.

— Да откраднем — поправям го. — Как изобщо се краде древен артефакт?

— Не е крадене, ако си го прибираш обратно. — Елиан съблича палтото си и го мята на масата зад себе си. — Огърлицата принадлежи на кралското семейство на Пагос. Предложих много, за да се сдобия с картата с планинския маршрут, но без огърлицата всичко това е безсмислено. Тя ми обясни, че в нея се крие ключът към тайния купол.

— Тя — повтарям. — За кого говориш?

— За принцесата на Пагос — пояснява Елиан.

Очите му се стрелват към Кай и двамата си разменят странни погледи. Кай прочиства гърло.

— Искаш да кажеш, че е пожертвала тайните семейни бижута? — присмивам се. — Колко изтъркано.

Елиан повдига вежда.

— Ако си спомням правилно, ти беше склонна да пожертваш живота си за огърлица — изтъква с прекалено самодоволна физиономия.

— Бях склонна първо да пожертвам твоя — натъртвам.

 

 

Дълго след като останалата част от екипажа потъва в сън, двамата с Елиан седим заедно. Съзаклятничим по възможно най-шокиращи начини, обсъждаме всяка подробност от плана му, включително как да се докопаме до семейната огърлица, без да получим куршум в сърцето. Държа да изясним тези основни моменти.

Слънцето всяка секунда ще се вмъкне през малкия кръгъл прозорец в таванския свод над главите ни. Свещите са изгорели до тлеещи фитили и остатъците от светлина оформят неясни сенки около нас. Във въздуха се прокрадва мирис на утро и заедно с него от външния свят приижда сивота.

— Все още не мога да разбера откъде знаеш, че огърлицата е у тези пирати — заявявам.

— Цапрар са известни с това, че крадат от благородници — обяснява Елиан с лакомство от женско биле в ръка. — Ако някъде по света липсва наследствена скъпоценност, бъди сигурна, че се намира в ръцете на Талис Райкрофт и бандата му пирати.

— Дори да е вярно, няма ли да са я продали досега? От каква полза ще им е да задържат подобна вещ?

— Приемаш, че Райкрофт има нужда да краде, за да оцелява — заключава Елиан. — Не е изключено някога да е било така, но сега краде просто за да докаже, че може. Подобна огърлица носи престиж. За него е по-скоро трофей, отколкото скъпоценност. Поредният артефакт, чрез който да докаже колко е добър.

— Ако е толкова добър, как ще я откраднеш от него? — чудя се. — Мисля, че вероятно ще забележи, ако ръката ти преравя джобовете му.

— Чрез подвеждане. — Елиан отхапва от захарната си пръчка. — Те гледат насам — махва театрално с една ръка. — А аз го отмъквам от ето там — махва с другата към мен и прави доволна физиономия. — Стига човек да успее да си придаде невинен вид и да избягва подозрения.

— А ако не подейства?

— Имам резервен план. — Елиан вади с апломб малко мускалче от джоба си. — Не така хитър, но също толкова двуличен.

— Отрова? — допускам. — За бъдещата си жена ли я държиш?

— Не е смъртоносна — отвръща Елиан. Като за убиец изглежда странно засегнат от предположението ми. — И не — прави пауза и после се обръща към мен с половинчата усмивка, — освен ако ти не си ми жена.

— Ако ти бях жена, бих го изпила доброволно.

— Ха! — Той прибира мускалчето в джоба си. — За щастие, няма причина да се тревожим за подобни нещо.

— Защото вече си сгоден ли?

Той се поколебава.

— Защо го казваш?

— Благородник си — посочвам. — Благородниците постъпват така. Женят се заради власт.

Мисля си за Плътоядеца и за начина, по който гласът на майка ми прерасна в песен, когато ми съобщи, че е избрала родът ни да бъде продължен от най-добрия й воин. За засъхналата ръждивооранжева кръв в ъгълчетата на устата му, докато ме оглеждаше със смесица от жажда и наложена липса на интерес. И как само преди няколко вечери на „Саад“ предяви претенции към мен дори в човешкото ми тяло. При този спомен в ума ми се прокрадва безпокойство.

— Не искам да е така — заявява Елиан. — Когато се оженя, няма да е заради власт.

— А за какво тогава?

— Саможертва.

Пасът му е дрезгав. В тона му се долавя непоклатима нотка, все едно е примирен, а не горд с факта. Преглъща достатъчно шумно, че да ме хване неподготвена и да ме накара да се разшавам. Безпокойството му приижда към мен във въздуха.

Елиан свежда очи към пода и имам чувството, че съм го изложила на показ или че той се е разкрил и сега се разкайва за това. При всички случаи не знам какво се очаква да кажа и нещо в този момент ми се струва толкова лично — прекалено лично, — че започвам да търся думи, с които да запълня тишината.

— Прав си — отсичам и се мъча да прогоня меланхолията от гласа си. — Би било саможертва да прекара живота си с теб.

— Нима? — Блясъкът се връща в очите на Елиан и той се усмихва, сякаш последните няколко секунди не са се случили. Изтрил е частта от миналото си, която не желае да си спомня. — Ти какво би изгубила? — иска да узнае.

— Ако се омъжа за теб ли? — Надигам се и се извисявам над него, като избутвам настрана зараждащата се у мен емоция. — Предполагам, че разсъдъка си.

Обръщам се и ехото от смеха му ме следва извън стаята. Дори под звуците на тази заразителна мелодия обаче не мога да се отърся от изражението, пробягало по лицето му, щом споменах за брак. Пробужда любопитството ми повече, отколкото е редно.

През главата ми преминават мрачни мисли, но ми е ясно, че най-вероятно става дума за уреден брак по повеля на мидаския крал, който цели да свърже кралството им с друго. Може би бремето, носено от Елиан, е породено от оковите на благородническия живот и от кралство, което е нежелано, но все пак необходимо. Мога да го разбера. Още една прилика между нас и трябва да съм сляпа, че да не я взема предвид. В дълбините на душите ни — ако реша да се позабавлявам с идеята, че притежавам душа — с Елиан не сме чак толкова различни. Две кралства, вървящи с отговорности, които и двамата намираме за трудно да понесем. Той — угнетен, че може да бъде прикован към една суша и един живот. Аз — хваната в клопка от ограниченията на убийственото наследство на майка ми. И океанът, който зове и двама ни. С песен за свобода и копнежи.