Александра Кристо
Да убиеш кралство (23)

23

Не осъзнавам колко съм неспокоен, докато Лира не се показва изпод палубата, навлечена с всичко, освен дървен крак.

Екипажът си тананика тихо и леко фалшиво, докато Кай разговаря оживено с Торик на тема старите дългове, които умират трудно. Щом я зърваме обаче, настава тишина.

Косата на Лира е отметната на една страна в безредица от кичури, със спускащи се тук-таме преплетени нишки. От ушите й висят големи златни халки. Дори от квартердека мога да зърна засъхналата кръв по обиците. Облечена е в тъмносиви панталони и подхождащо им сако с декорация от ширит по края. На раменете й има изобилие от златни пискюли, а на талията й се показва ръбът на бяла риза. На лактите й се виждат кръпки, зашити припряно с черен конец.

Лира опира ръка на кръста си и се опитва да се престори, че не се чувства неудобно, но това е първата неподправена реакция, която съзирам на лицето й от първата ни среща насам. Може да изглежда като пират, но има да извърви дълъг път, преди да мине за такъв.

— Сигурно ме занасят — обажда се Кай. — Поръчах на Мадрид да я изкъпе, а не да я облече като пиратска принцеса.

— Мило е, че според теб изглежда като принцеса — отбелязвам. — Ще се погрижа да й го кажа по-късно.

— Сериозен съм — уверява ме Кай, все едно няма как да го схвана сам. — Първо си урежда да се качи на кораба с лукавство, а сега дори се опитва да изглежда като една от нас. Сякаш иска да забравим, че е аутсайдер, и да й обърнем гърбовете си.

— Извличаш много конспирации от една риза и нов чифт ботуши.

— Не бъди наивен — приканва Кай. — Знаеш колко вяра можеш да имаш на непознати.

Усмихвам се половинчато и скърцам със зъби. Да ме съветва да бъда предпазлив е едно, но да ми държи лекции на палубата на собствения ми кораб, все едно съм дете, е нещо съвсем различно. Наве. Думите са ми прекалено познати, че да не се вмъкнат под кожата ми.

— Звучиш като баща ми — заявявам. — Ако искам лекция, ще помоля за такава.

— Мъча се да ти дам съвет.

— Опитваш се да ме критикуваш и бързо ми писва. — Въздъхвам и усещам как отново ме обзема умората, която обикновено е запазена за посещенията ми в Мидас. — Не съм новак, поел на плаване за първи път — уведомявам го. — Аз съм капитанът на този кораб и ще оценя, ако престанеш да се отнасяш към мен като към неопитен малък принц, който има нужда да бъде съветван.

Раменете на Кай се сковават, но аз съм прекалено разочарован, че да ме е грижа как прикрива лицето си с отработено спокойна физиономия. На този кораб не се предполага, че съм мидаска кралска особа с легион от телохранители и съветници. Пират съм, да му се не види.

Подобни моменти ми напомнят за сделката, която му предложи баща ми: да бъде до мен по-скоро като охранител, отколкото като приятел, да ме предпазва от света, който съм така жаден да опозная. Дори Кай да отрича, че е тук с тази цел, като подлага на съмнение и въпрос ходовете ми, само ме кара да се замислям за баща ми и неговия двор. Напомня ми, че Кай е син на дипломат, привикнал да се справя, с благородници. Аз съм само поредният принц, тръгнал да се насити на приключения, преди да стане крал.

Спускам стълбата до основната палуба. Лира носи кобур за пистолет, прикрепен към бедрото й, точно над гънката на високите й до коленете ботуши. На червения платнен колан, който пристяга талията й, има златен маншет, широк колкото да побере сабя. За щастие, Мадрид не й е дала съответните оръжия.

— Почти се вписваш — заявявам.

Лира бърчи нос.

— Това не е комплимент.

Свалям шапката си и пристъпвам към оръжието си, което е опряно на стълбата. Сабя, която започва от искрящо златно и избледнява до пепеляво черно. Ефесът представлява маншет с подробна карта на Мидас, гравирана в метала, а острието се извива съвсем леко на върха, за да нанесе възможно най-смъртоносен удар.

Насочвам я към Мадрид и нареждам:

— Заеми нещо на Лира.

Обръщам се към Мадрид, защото тя е по-привързана към харпуна си, отколкото към всичко друго. Освен това ми е ясно, че останалата част от екипажа ще се поколебае да се подчини. Не си струва да обмисляш как да разделиш пират от хладното му оръжие.

— Елиан.

Гласът на Кай ме кара да застина. Съдържа предупреждение да не предприемам нищо глупаво или безразсъдно, ако целта ми е единствено да докажа позицията си.

— Мадрид — произнасям и соча към мачетето й.

Тя ми го подава, без да се бави, като преднамерено избягва да погледне към Кай. Нетърпелива е да види какво ще се случи, също като останалата част от екипажа ми. Усещам как очите им ни изучават, долавям тишината, когато гласовете им затихват и спират да пеят, за да възприемат видяното.

— Не знаех, че умееш да се усмихваш — отбелязвам, а Лира разглежда новопридобитото си оръжие.

— Ще ме научиш да се бия.

Не е въпрос, а по-скоро искане. Настоява за това, сякаш нямам кой знае какво друго да предложа и нейното женско очарование е довело до случващото се.

Сякаш притежава някакво очарование.

Нямам навика да преподавам триковете си на непознати, но ако Лира ще оцелява редом с екипажа ми, тогава ще се наложи да знае как да носи оръжие. Стига ми позорът да я гледам как се счепква със стражите в Айдилио, а и ще ми е нужна, ако се каня да погубя Морската кралица. Лира няма да издаде никоя от тайните си — подробности относно ритуала или други тънкости, — докато не достигнем планинския връх. Което означава, че ми трябва жива и способна да се защитава, ако не съм наоколо. Особено когато пристигнем на следващата ни спирка. Ако Лира смята, че моите хора са грубияни, ще изживее истински шок, щом срещне Цапрар.

— Ще те науча как да оцеляваш — поправям я. — Първият урок е: не стой така.

Соча към стъпалата й, които са притиснати плътно едно към друго, а коленете й са прави като пирони. Ако Лира казва истината за семейството си, бих очаквал да е по-добре запозната. Воините от Полемистес са родени наемници. Но пък от друга страна, тя обясни, че близките й са умрели, когато е била дете — възможно е да е била прекалено малка за обучение.

Заемам нужната поза и Лира раздалечава крака, за да ми подражава. Като огледало е, дори повдига ръка, за да наподоби начина, по който съм прегънал лакът.

— Какво печеля, ако победя? — интересува се.

— Умението да се предпазваш.

Усмивката й е смъртоносна.

— Ами ако те убия?

— Необоснованата самоувереност не е ничий приятел.

Наставленията ми са непогрешимо ехо на бащиния ми глас.

А после атакувам.

Лира замахва със сабята си във висока дъга и блокира първия ми опит. Бърза е, но неуверена. Непохватна е в краката и щом пристъпва странично, коленете й се сблъскват. Сякаш не е привикнала да върви, а какво остава да владее хореографията на дуела. Замахвам отново, този път по-бавно и по-леко. Сабите звънтят при контакта.

Извъртам ръка и вдигам сабята над главата си, като предоставям на Лира възможност за атака. Тя не се колебае. Острието й среща моето със сила. Ако не спечели заради умения, ще го постигне с брутална мощ. Всъщност няма значение какво се опитвам да я науча. Тя иска да открие единствено как да победи.

Приклякам и плъзвам стъпало под нейните, но тя отскача в последната минута и аз пропускам.

— Добре се справи — хваля я. — Откъде знаеше, че ще подходя така?

— Силно предсказуем си.

Въртя очи.

— Тогава спри да отстъпваш. Щом нападна, твоята работа е да ме накараш да се защитавам. Постоянно сменяй позиция, та на опонента ти да му се налага да се оттегля.

— Войните не се печелят с тичане — заявява тя.

— Не можеш да спечелиш война — отсичам. — Просто някой друг я губи.

Сабята на Лира се поколебава и свирепите й черти са белязани от объркване. Все едно е очаквала друг отговор от принца, който убива сирени. Не заговаря, затова насочвам върха на сабята към нея, понеже възцарилата се тишина ме смущава.

— Атакувай — подканвам.

Тя се хвърля напред с достатъчно инерция и остриетата ни се сблъскват. Звукът рикошира дълго след като се отдръпвам. На няколко пъти Лира замахва наново, но цели единствено да причини щети. Същата изкушаваща грешка, която допускат много новаци. Да нападат, без да се стремят към друго, освен смърт.

— Постави си цел — подсказвам й и блокирам нов опит.

Дишането на Лира е учестено и тежко.

— Какво означава това?

— Трябва да решиш какво искаш. Какво би нанесло най-сериозни поражения и как можеш да го постигнеш. Трябва да мислиш, преди да атакуваш.

Настъпвам напред и Лира се отдръпва, а после прави крачка към мен. Стъпалата й тъпчат и танцуват по палубата. Не е точно грациозно, но има подобрение. Най-малкото се учи бързо.

Насочвам ръка надолу към нейната, този път по-устремено. Влагам малко повече сила във всеки следваш замах, докато не забелязвам, че ръцете й отслабват. Точно когато си мисля, че сабята ще падне, тя се извърта на една страна и вирва левия си лакът. Блокирам го точно навреме — още няколко сантиметра и ще се забие в носа ми. Тя се приспособява, служи си с каквото е налично, за да спечели. Би било възхитително, ако не беше така коварно.

Бутам Лира назад и тя пада на земята с изпъшкване. Отпуска се по гръб, забива лакти в дървото на палубата и изпуска дълга въздишка.

— Галантността не е силната ти страна — заявява.

— Ще си го спомня следващия път, когато се давиш.

— Не се давех — избутва се Лира, за да се надигне. — Не мога да се удавя.

— Не — отвръщам. — Не можеш да плуваш.

Тя гледа сърдито и после вдига сабята си, като ми показва с жест и аз да сторя същото. Подчинявам се с голяма радост. Изглежда, все пак съм в състояние да й въздействам.

Лира пронизва въздуха с острието, като се цели в сърцето ми. Отскачам от него и забивам дръжката на сабята си в корема й. Тя залита назад, стиснала здраво зъби. Няма вик, нито помен от болка, с изключение на дяволското проблясване на очите й. Обмислям да спра, но нямам възможност, защото тя отново се хвърля към мен.

Влага цялата си тежест в следващия замах и не успявам да вдигна сабята си достатъчно бързо. Неочаквано е и ми отнема един прекалено дълъг миг да го осмисля, а това предоставя на Лира идеалната пролука.

Юмрукът й се стоварва върху бузата ми.

Болката е силна, но краткотрайна и Лира примигва, изненадана от себе си. Аз съм шокиран не толкова, защото се възползва от шанса си, отколкото заради факта че й го предоставих. Ритам с крак и запращам сабята на Лира към другия край на палубата. Тя прави опит да копира движението и изравнява стъпало със сърцето ми. Не успява обаче да запази равновесие и в мига, щом глезенът й се озовава във въздуха, аз го сграбчвам и извивам. Тя се извърта и се строполява на една страна.

Пристъпвам към нея. Опряла е длани в палубата, но щом забелязва, че се приближавам, отмята глава и протяга крак. Усещам как стъпалата ми се препъват, но се задържам прав, преди да съм се стоварил до нея.

Отстъпвам назад, а Лира отново изстрелва крак напред. Гледаме се като ловец и жертва и аз повдигам вежда, предизвиквайки я да ме нападне. Лира се усмихва дяволито и вдига падналото си оръжие.

Продължаваме по същия начин, сабите ни секат въздуха, а дишането ни е накъсано. Скоро в далечина се издига слънцето или може би е луната. Звуците са приглушени и когато Лира още веднъж среща острието ми със своето, аз позволявам на всичко да изчезне. На мисията ми, на кралството ми. На света. Те съществуват в момент, различен от този, и сега го има само това. Мен, кораба ми и момичето с океани вместо очи.