Александра Кристо
Да убиеш кралство (1)

1

Имам сърце за всяка година, през която съм била жива.

В пясъка в спалнята ми лежат скрити седемнайсет. От време на време разравям камъчетата просто за да се уверя, че още са там. Броя ги грижливо, та да съм сигурна, че никое не е било задигнато през нощта. Не е чак толкова непонятен страх, който да таиш. Сърцата са сила и ако моят вид копнее за нещо повече от океана, то е сила.

Слушала съм разни истории: легенди за изгубени сърца и жени, промушени с харпуни в океана заради измяната им. Оставени да се мъчат, докато кръвта им не се превърне в сол и не се размие в морската пяна. Това са жените, които получават човешката благодат на ближните си. Русалки с повече рибешка, отколкото човешка плът, с горна част на тялото, подхождаща на декадентската премяна на перките им.

За разлика от сирените, русалките имат удължени сини люспи и крайници на мястото на косата, а отсъствието на челюст позволява на устите им да се разтварят до размерите на малки кораби и да поглъщат цели акули. Тъмносинята им плът е осеяна с перки, които се разгръщат по ръцете и гръбнаците им. Едновременно риби и хора, но без красотата нито на едните, нито на другите.

Както всички чудовища, те притежават способността да бъдат смъртоносни, но докато сирените примамват и убиват, русалките са привлечени от хората. Крадат дрънкулки и преследват кораби с надеждата от палубите им да изпадне съкровище. Понякога спасяват живота на моряк и в замяна вземат само талисмани. Когато крадат сърцата, които ние съхраняваме, не го правят заради силата им. Правят го, защото си мислят, че ако изядат достатъчно, може самите те да се превърнат в хора.

Мразя русалки.

Косата ми се спуска по гърба, червена също като лявото ми око — само лявото, разбира се, защото дясното око на всяка сирена има цвета на океана, в който е родена. В моя случай това е великото море Диаволос с вода от ябълки и сапфири. Сбор и от двете, без в действителност да е никое. Насред този океан се намира морското кралство Кето.

Всеизвестен факт е, че сирените са красиви, но кръвната линия на Кето е благородническа, а това носи със себе си особен тип красота. Великолепие, изваяно от солена вода и царственост. Миглите ни са стружки от айсберг, а устните ни са обагрени с кръвта на моряци.

— Ти кого ще вземеш, братовчедке? — пита Калия на езика псариин.

Седи до мен на скалата и се взира в един кораб в далечината. Люспите й са с наситен червено-кафяв цвят, а русата й коса едва достига гърдите й, които са покрити с мрежа от оранжеви водорасли.

— Ставаш нелепа — отвръщам й. — Знаеш кого.

Корабът цепи лениво спокойните води на Адекарос, едно от многото човешки кралства, чийто принц съм дала обет да умъртвя. По-малък е от повечето и е изработен от алено дърво, отговарящо на цветовете на тяхната страна.

На хората им доставя удоволствие да се перчат със съкровищата си по света, но по този начин само се превръщат в мишени за създания като Калия и мен, тъй като с лекота успяваме да набележим кралския кораб. Все пак единствено той във флотилията е с боядисано дърво и знаме с тигър. Принцът от Адекарос плава само с такъв.

Лесна плячка за онези, които са в настроение да ловуват.

Слънцето притиска гърба ми. Топлината му пада върху шията ми и кара косата ми да полепва по мократа ми кожа. Копнея за леденото море, чийто студ е така остър, че го усещам като прелестни ножове, врязващи се в процепите между костите ми.

— Жалко — отронва Калия. — Докато го шпионирах, все едно гледах ангел. Има толкова красиви черти.

— Сърцето му ще е по-красиво.

На лицето на Калия се появява свирепа усмивка.

— Мина цяла вечност от последното ти убийство, Лира — подкача ме. — Сигурна ли си, че не си изгубила уменията си?

— Една година трудно може да се нарече вечност.

— Зависи кой отброява.

Въздъхвам.

— Тогава ми кажи кой е, та да го погубя ида приключваме с този разговор.

Усмивката на Калия е безбожна. От онези, пазени за моментите, в които съм най-страховита, защото се очаква сирените да ценят най-високо именно тази черта. Чудовищността ни е скъпоценна. Обучени сме приятелството и родството да са ни така чужди, както сушата. Пазим лоялността си единствено за Морската кралица.

— Днес не си ли малко безсърдечна?

— Нищо подобно — отвръщам. — Под леглото си имам седемнайсет сърца.

Калия изтръсква водата от косата си.

— Вкусвала си толкова много принцове.

Казва го, сякаш е нещо, с което да се гордееш, но е така, защото Калия е млада и самата тя е отнела само две сърца. Никое от тях благородническо. Това е моя специалност, моя територия. До известна степен почитта от страна на Калия се дължи на нея. На интереса дали устните на принц носят различен вкус от тези на друго човешко същество. Аз няма как да отсъдя, защото съм вкусвала единствено тези на принцове.

Откакто нашата богиня Кето беше убита от хората, стана обичай всяка година да крадем по едно сърце в месеца на раждането ни. Така празнуваме живота, даден ни от Кето, и отмъщаваме отново и отново за този, който хората отнеха от нея. Когато бях прекалено млада да ловувам, майка ми го вършеше вместо мен като част от традицията. И задължително ми предоставяше принцове. Някои също толкова млади като мен самата. Други — стари и сбръчкани. Или пък средни деца, които така и не са имали шанса да управляват. Кралят на Армония например някога имаше шестима синове и за първите ми няколко рождени дни майка ми все ми носеше по един годишно.

Когато най-накрая пораснах достатъчно, та да се впусна навън сама, дори не ми хрумна да забравя за благородничеството и да се целя в моряци, както правят останалите от моя вид, или дори да ловувам принцове, които някой ден ще поемат трона. Не съм нищо друго, освен лоялна последователка на майчините ми традиции.

— Донесе ли си раковината? — питам.

Калия отмята косата си на една страна, за да ми покаже оранжевата раковина на шията си. На моето собствено гърло виси сходна, само с няколко нюанса по-кървава. Не изглежда кой знае какво, но това е най-лесният начин да комуникираме помежду си. Ако ги долепим до ушите си, можем да чуем звуците на океана и песента от подводния палат на Кето, който наричаме дом. За Калия тя може да послужи като карта на Диаволос, в случай че бъдем разделени. Надалече сме от нашето кралство и ни отне почти седмица да доплуваме дотук. Тъй като Калия е на четиринайсет, обикновено се придържа близо до двореца, но аз бях тази, която взе решението да внесе промяна, а положението ми на принцеса означава, че прищевките ми са равни на закон.

— Няма да бъдем разделени — заявява Калия.

Обикновено не бих възразила някоя от братовчедките ми да се изгуби в далечен океан. Като цяло те са досадни и предсказуеми, с оскъдни амбиции и въображение. Откакто леля ми умря, се превърнаха в благоговеещи лакеи на майка ми. Което е нелепо. Ролята на Морската кралица не е да бъде обожавана. От нея трябва да се боят.

— Не забравяй да избереш само един — инструктирам я. — Не се разсейвай.

Калия кимва.

— Кого? — пита. — Или песента му ще ме привлече, щом стигна?

— Само ние ще пеем — отговарям. — Така ще омаем всичките, но ако се съсредоточиш само върху един, той ще се влюби в теб така непоколебимо, че дори докато се дави, пак няма да моли за друго, освен за твоята красота.

— Обикновено магията се разваля, когато са на път да умрат — отбелязва Калия.

— Защото разпиляваш вниманието си върху всички и дълбоко в себе си те знаят, че сърцето ти не им принадлежи. Разковничето е да ги желаеш толкова, колкото те желаят теб.

— Но те са отвратителни — изтъква Калия, макар да не долавям в гласа й страстта, с която й се иска да си мисля, че го вярва. — Как може да се очаква да ги желаем?

— Защото сега вече си нямаш работа с прости моряци, а с благородници. А благородниците носят сила. Силата винаги предизвиква желание.

— Благородници ли? — ахва Калия. — Мислех, че…

Не довършва. Мислела си е, че принцовете са за мен, а аз не деля. Не е далеч от истината, но където има принцове, също така има крале и кралици, а на мен те никога не са ми били от полза. Владетелите лесно могат да бъдат детронирани. Принцовете са онези, които притежават примамливо излъчване. Заради младостта им. Заради предаността на техните хора. Заради обещанието, което носят, че някой ден ще бъдат водачи. Те са следващото поколение владетели и като ги убивам, аз погубвам бъдещето. Точно както ме е учила майка ми.

Поемам ръката на Калия.

— Ти можеш да имаш кралицата. Не проявявам интерес към миналото.

Очите на Калия светват. Дясното има същия сапфирен цвят на Диаволос, който познавам добре. В лявото обаче, кремавожълто и едва отличаващо се от бялото, проблясва бурно ликуване. Ако открадне благородническо сърце за петнайсетия си рожден ден, със сигурност ще си спечели помилване от несекващия гняв на майка ми.

— А ти ще вземеш принца — казва Калия. — Онзи с красивото лице.

— Лицето му не е от значение. — Пускам ръката й. — Интересува ме сърцето му.

— Толкова много сърца. — Гласът й е ангелски. — Скоро ще ти свърши мястото, където да ги криеш.

Облизвам устни.

— Може би — отговарям. — Но една принцеса трябва да има своя принц.