Александра Кристо
Да убиеш кралство (3)

3

Реално погледнато, аз съм убиец, но ми харесва да мисля, че това е едно от по-добрите ми качества.

Вдигам ножа си към луната и се любувам на кървавия блясък, преди да се пропие в стоманата и да изчезне. Беше изработен за мен, когато навърших седемнайсет години и стана ясно, че убиването вече не е само хоби. Кралят се произнесе, че е невиждано мидаски принц да носи у себе си ръждиви остриета. Така че сега притежавам вълшебен нож, който изпива кръвта на жертвата толкова бързо, та едва имам време да й се полюбувам. Което явно е значително по-благопристойно. Въпреки че е малко мелодраматично.

Оглеждам мъртвото същество на палубата ми.

„Саад“ е внушителен плавателен съд с размерите на два кораба и екипаж, който би могъл да наброява над четиристотин души, но всъщност бройката е двойно по-малка, защото аз ценя лоялността над всичко друго. Стари черни фенери красят кърмата, а бушпритът^[1] се простира напред като пронизваща кама. „Саад“ не е просто кораб: оръжие е. Боядисан в среднощно синьо, с платна в кремаво, досущ като кожата на кралицата, и палуба със същия величествен блясък като на краля.

Палуба, на която в момента е проснат окървавеният труп на сирена.

— Не трябва ли сега да се разтопи?

Въпросът идва от Колтън Торик, моя старши помощник. Торик е малко над четиресетгодишен, има снежнобели мустаци и е поне с десет сантиметра по-висок от мен. Ръцете му са дебели колкото моите крака и е широкоплещест. През летните месеци, каквито са настоящите, носи рязани панталони, чийто плат е раз ръфан около коленете му, бяла риза и жилетка, завързана с червена панделка. Облеклото му подсказва, че сред всички неща, които приема сериозно — а в действителност повечето са такива, — не е включена ролята му на почти пират. Пълна противоположност е на членове на екипажа като Кай, който не приема сериозно абсолютно нищо и все пак се гизди като почетен представител на прословутите крадци Цапрар.

— Чувствам се странно дори само да я гледам — отбелязва Торик. — Нагоре е съвсем като човек.

— Харесва ли ти да я гледаш нагоре?

Торик се изчервява и отклонява поглед от голите гърди на сирената.

Естествено, аз разбирам какво има предвид, но някъде из моретата съм забравил как да изпитвам ужас. Не виждам друго, освен перките и кървавочервените устни, както и очите, които искрят в два различни цвята. Мъже като Торик — добри мъже — виждат какви биха могли да бъдат тези същества: жени и момичета, майки и дъщери. Аз обаче ги възприемам единствено като онова, което са в действителност: чудовища и зверове, дяволски творения.

Не съм добър човек. И ми се струва, че отдавна не съм такъв.

Пред нас кожата на сирената започва да се разпада. Косата й се разтапя до морскозелено, а люспите й се превръщат в пяна.

Благодарен съм за тази част. Когато умре сирена, тя отново се превръща в океан, което означава, че не се стига до непристойно изгаряне на тела. Не изхвърляме гниещите им трупове в морето. Може да не съм добър човек, но съм достатъчно добър, та да съм на мнение, че това е за предпочитане.

— Сега какво, Кап?

Кай прибира меча си обратно на мястото му и застава до Мадрид, моята втора помощница. Както обикновено, Кай е облечен изцяло в черно, с палто, съшито от парчета кожа, и ръкавици без пръсти. Светлокестенявата му коса е с буен перчем и обръсната от двете страни, както я носят повечето мъже, родом от Оморфия, където естетиката се цени повече от всичко. А в случая на Кай този факт означава, че стои и над морала. За негов късмет — и може би за наш — Мадрид я бива да изисква почтено поведение. За обучен убиец тя е непривично принципна и връзката им е попречила на Кай да се плъзне по още по-стръмен склон.

Отправям бърза усмивка на Кай. Харесва ми да ми викат Кап. Капитане. Всичко друго, но не милорд, мой принце, Ваше Кралско Височество сър Елиан Мидас. Все обръщения, каквито на благочестивите им допада да бръщолевят между безчетните поклони. Кап ми пасва, докато същото никога не е важало за титлата ми. Така или иначе, аз съм много повече пират, отколкото принц.

Започнах, като бях на петнайсет, и през последните четири години не съм опознал нищо така добре, както океана. Когато съм в Мидас, тялото ми копнее за сън. Да се държиш подобаващо за принц причинява постоянна умора. Дори разговорите с онези в двора, които ме харесват, са прекалено изтощителни, та да се задържа буден. Когато съм на борда на „Саад“, почти не спя. Никога не съм прекалено отпаднал за плаване. Усещам несекващо бучене и пулсиране. Мълнии профучават през вените ми. Непрестанно съм нащрек и дотолкова преливам от трепетно вълнение, че докато останалата част от екипажа спи, аз лежа на палубата и броя звездите.

Оформям фигури от тях и с тези фигури съставям истории. За всички места, на които съм бил и които ще посетя. За всички морета и океани, които ми предстои да преплавам, за хората, които ще включа в екипажа си, и за дяволите, които ще погубя. Възбудата от целта никога не секва — дори когато морето стане смъртоносно. Дори когато дочуя познатата песен, която докосва душата ми и ме кара да вярвам в любовта, все едно ми е за първи път. Опасността само ме кара да жадувам за още.

Като Елиан Мидас, коронован принц и наследник на престола на Мидас, аз съм доста скучен. Разговорите ми се отнасят за рангове и богатства, за това на кой бал да присъствам, коя от дамите носи най-елегантна рокля и дали сред тях се намира някоя, която да смятам, че си струва усилията. Всеки път, когато закотвя кораба си в Мидас и съм принуден да изпълнявам тази роля, я чувствам като изгубено време. Месец, седмица, ден, които не мога да си върна обратно. Пропусната възможност или живот, който не е бил спасен. Още един благородник, с когото все едно собственоръчно съм нахранил Гибелта на принцовете.

Но когато съм просто Елиан, капитан на „Саад“, аз се преобразявам. Щом корабът хвърли котва близо до острова, който съм избрал за деня, и стига да имам екипажа си, мога да бъда верен на себе си. Да пия, докато не се замая, и да се шегувам с жени, чиято кожа е топла на допир. Жени, които миришат на рози и ечемик и щом чуят, че съм принц, прихват и ме уверяват как това нямало да ми спечели безплатно питие.

— Капитане — виква Кайл. — Определи курса.

Аз изкачвам стълбите до бака^[2], откачам златния телескоп от колана си и го долепям до очертаните ми с черно очи. Отвъд бушприта виждам океан. Простира се на безброй мили. Нищо друго, освен ясни води. Облизвам устни, лаком за тръпката от необятното.

У мен тече кръв на благородник, но повечето принадлежи на приключенец. Веднъж баща ми заяви, че е непристойно за мидаски наследник да носи ръждив нож, както и да отплава в открито море и да изчезва за месеци нареди. Да е на деветнайсет и още да няма подходяща съпруга, или да носи шапки с триъгълна форма и дрипи от рехава тъкан, вместо сърмени одежди.

Че е непристойно да е пират и ловец на сирени вместо принц.

Въздъхвам и се обръщам с лице към носа. Толкова много океан, но нейде напред, прекалено далеч, та да може да се различи, има остров. Остров Мидас. Там е домът ми.

Поглеждам надолу към екипажа. Двеста моряци и бойци, които вярват, че мисията ми е благородна и смела. Те не ме възприемат като онези в двора, които, щом чуят името ми, си представят млад принц, изпитал временна потребност да се прави на изследовател. Щом моите мъже и жени чуха името ми, те ми се врекоха във вечна вярност.

— Добре, пропаднала банда мелачи на сирени — провиквам се към тях. — Накарайте дамата да завие наляво.

Екипажът ми реве в знак на одобрение. Грижа се в Мидас да им бъде угаждано с толкова храна и пиене, колкото желаят. Пълни тумбаци и легла с копринени чаршафи. Далеч не са свикнали на такъв лукс на „Саад“, нито пък из странноприемниците с прогнилите сламеници, в които попадаме пътьом.

— Семейството ми ще иска да узнае как е минало странстването ни — обявявам. — Прибираме се у дома.

Грохот от тропащи крака. Аплодират с възторг моето изявление. Усмихвам се широко и решавам да задържа веселието на лицето си. Няма да показвам несигурност. Това е ключов момент от изградения ми образ: никога не съм огорчен, ядосан или разколебан. Неизменно държа под контрол собствения си живот и съдба.

Корабът поема дясно на борд, описва широка окръжност, а екипажът ми се суети по палубата — до един са развълнувани от завръщането ни в Мидас. Не всички са местни; някои са родом от съседни кралства като Армония или Адекарос. Държави, които са ги отегчили, или са били хвърлени в хаос след кончината на принцовете им. Дошли са откъде ли не, а домовете им са никъде, но определят като такъв Мидас, защото аз го правя. Дори да е лъжа — както за тях, така и за мен. Моят екипаж е моето семейство и макар да е невъзможно някога да го изрека гласно — навярно не е и необходимо — „Саад“ е истинският ми дом.

Мястото, към което потегляме сега, е само поредната спирка.