Александра Кристо
Да убиеш кралство (21)

21

Мъглата се сгъстява до прозореца като облаци дим от пури. С нея идва мирисът на зората, а обагреното в розово небе едва се задържа зад предела на океана. Тук времето е изгубено така, както на никое друго място в кралството или по света. „Случайност“ съществува на собствена територия с хора, които в действителност не принадлежат никъде другаде. Сключва свои сделки и работи единствено с търговци, които няма как да устроят сергия за стоките си.

Торик подсвирква тихо, докато прави ново раздаване. Пръстите му се плъзгат по картите, лепкави като масло, и ги струпва на масата в идеални купчинки до камарите червени монети. Щом приключва, Мадрид подрежда тестето си, без да гледа, сякаш не самите карти, а онова, което предприема с тях, е от значение. Мадрид е много умела в приспособяването и никога не изпитва удовлетворение от изиграването на ръката, която й се е паднала. Ще ми се да кажа, че аз съм я обучил така, но има толкова много неща, които е била принудена да усвои, преди да избере „Саад“. Когато се озовеш на клефтески кораб, бързо разбираш, че за да оцелееш, не можеш да се нагодиш към света — трябва да го накараш да се нагоди към теб.

За зла беда на Мадрид, я издава фактът, че тя всъщност няма стратегия. Никога не държи да доведе до край замисъла, с който е започнала, и макар това да означава, че не мога да разгадая картите й, както ми се удава с повечето хора, ми е лесно да предвидя следващия й ход, като знам, че тя няма да играе по план.

Лира ни наблюдава хищнически, очите й се стрелкат всеки път, щом нечия ръка мръдне или от върха на купчината падне монета. Ясно ми е, че вижда същото, което и аз — всеки път, когато някой се почеше или преглътне прекалено мъчително. Дребни капки пот и потрепващи устни. Интонацията им, когато поискат нова кана вино. Тя забелязва абсолютно всичко. Да не говорим и че го взема предвид. Поради някаква причина го съхранява и разпределя в ума си. Може би го пази за по-късна употреба.

Когато Кай бута купчина червени монети към центъра на масата, аз следя Лира. Тя накривява леко уста надясно и макар да не е в състояние да види картите му — просто няма как, — е разгадала ръката му. Също така й е ясно, че той блъфира.

Лира среща погледа ми и щом забелязва, че съм се втренчил в нея, усмивката й помръква. Ядосвам се на себе си. Никога не съм достатъчно бърз, опре ли до моментите, в които я следя продължително, за да разтълкувам постъпките й и да установя как действа тя. Кое я подтиква? Какво крои?

Бутам монетите си към центъра на масата.

— Тук е прекалено тихо — отбелязва Мадрид.

Хваща гарафата за вино и пълни чашата си, докато червената течност не достига почти до ръба. Мадрид може да е добър стрелец, но като пияч е още по-добра. През всичките ни години заедно не съм ставал свидетел на нещо по-драстично от това леко да изгуби равновесие след нощ на тежък запой.

Мадрид отпива внимателно от виното си и преценява вкуса му по начин, който никога не ни е хрумвал. Напомня ми за уроците по дегустация, които баща ми ме заставяше да посещавам като част от благородническото ми обучение. Защото нищо не отличава краля на Мидас повече от умението да разпознава изтънченото вино от течност, дестилирана в съмнителна таверна.

— Изпей „Бряг на приливи“ — предлага сухо Торик. — Може би ще засенчи слънчевата светлина.

— Ако ще гласуваме, аз съм за „Песничка за рома“. Или всичко, което включва ром.

— Ти нямаш право на глас — заявява Мадрид на Кай, а после извива вежда към мен. — Капитане?

Повдигам рамене.

— Пей каквото избереш. Нищо няма да засенчи победата ми.

Мадрид се оплезва.

— Лира, какво пеете там, откъдето си? — пита.

Незнайно защо, Лира намира въпроса за забавен.

— Нищо, което да разберете.

Мадрид кимва, все едно отговорът й е по-скоро факт, отколкото обида.

— „Сирените в дълбините“ — изрича и гледа Кай с неохотна усмивка. — В нея има ром.

— Значи ми върши работа.

Мадрид се тръшва обратно на стола. Гласът й подема силен напев, думите се вият и сипят на родния й клефтески. Пеенето й има особено обаяние и дали заради мелодията, или заради любящата усмивка, цъфнала на лицето на Кай, не успявам да се сдържа и започвам да тактувам с пръсти по коляното си.

Около масата екипажът следва примера ми. Тананикат и пригласят в частите, които не си спомнят, и реват с пълно гърло всеки път, щом се спомене ром. Гласовете им танцуват заедно, припокриват се тромаво строфа след строфа. Всеки от тях пее на езика на своето кралство. Внасят късче от дома си в този екипаж, събран от кол и въже, и ми напомнят за едно толкова далечно време, когато още не бяхме истински заедно. Когато все още бяхме по-скоро непознати, отколкото семейство, не принадлежахме на местата, които посещавахме, и не посещавахме други, на които бихме принадлежали.

След третия куплет почти очаквам Лира да се присъедини със своя версия от Полемистес, но тя стиска здраво устата си и запазва любопитното си изражение. Гледа хората ми с леко намръщено чело, все едно не разбира напълно ритуала.

Накланям се към нея и снижавам гласа си до шепот.

— Ти кога ще изпееш нещо?

Тя ме избутва.

— Не се доближавай толкова — нарежда. — Направо вониш.

— На какво?

— На рибар — отговаря. — На маслото, с което мажат ръцете си, и на глупавите бонбони, които дъвчат.

— Женско биле — обяснявам с лека усмивка. — И не отговори на въпроса ми. Някога ще ни удостоиш ли с гласа си?

— Повярвай ми, нищо не би ми допаднало повече.

Облягам се на стола и разпервам ръце.

— Когато си готова.

— Готова съм да ми кажеш всичко, което ти е известно за Кристала на Кето.

Неизменно се стига дотук. В Айдилио сме от два дни и Лира е безмилостна с въпросите си. Постоянно иска отговори, но тя самата не разкрива нищо. Естествено, все някой трябва да е пръв. Признавам, че вече се отегчавам да я чакам.

— Знам единствено, че е в Пагос — споделям й, като съм нащрек за гневните погледи на Кай. Ако зависеше от него, Лира би се качила обратно на „Саад“ единствено в клетката. — На върха на Облачната планина — обяснявам. — В свещен леден дворец.

— Умееш отлично да замаскираш факта, че знаеш много, с това колко малко знаеш.

— А ти си добра в това да замаскираш знаенето на нищо със знаенето на всичко — отговарям й. — Все още не си ми описала ритуала.

— Ако го направя, няма да имаш причина да ме държиш около себе си. Не смятам да прахосвам най-сериозния си коз, за да ме оставиш да вися тук.

Има логика. Най-добрият ми навик е, че пазя само онова, от което имам полза. А Лира определено е някои, когото мога да използвам. Дори самата мисъл ме кара да звуча повече като пират и си представям жестокото разочарование на баща ми от факта, че гледам на хората като средство за постигане на цели. Разменни монети, с които търгувам. Лира обаче се намира в уникалната позиция да е наясно с това и да е предоволна от обстоятелствата, стига да й донесат желаното.

— Тогава ми кажи нещо друго — свалям карта. — Какво знаеш за кристала?

— Като за начало — подхваща скандалджийски тя, — не е кристал, а око. Рубиненото око на великата морска богиня. Отнето е от сирените, така че новата им кралица и нейните предшественици никога не са разполагали със силата, която е притежавала Кето.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре — съгласява се тя, все едно съм й отправил предизвикателство. — Тризъбецът на морската кралица е изработен от костите на Кето и именно Второто око на Кето му вдъхва сила. Когато богинята била убита, нейното най-предано дете се намирало наблизо. Дъщеря й не успяла да предотврати гибелта на Кето, но съумяла да прибере едно от очите й, преди хората да задигнат и двете. Чрез него и малкото останки от Кето създала тризъбеца и станала първата Морска кралица. Този тризъбец се предава от поколение на поколение на най-голямата дъщеря на всяка Морска кралица. Използват го, за да контролират океана и всичките му обитатели. Докато кралицата го притежава, всяко чудовище в морето е под нейната власт. А ако открие другото око, ще го използва, за да пороби хората по същия начин.

— Каква вълнуваща история — втренчил се е в картите си Кай. — На момента ли я измисли?

— Не съм разказвачка на истории — възразява Лира.

— Тогава си просто откровена лъжкиня?

Притискам пръсти към слепоочията си.

— Достатъчно, Кай.

— Ще е достатъчно, когато я оставим тук, както планирахме.

— Плановете се променят — вмята Лира.

— Нека уточним едно — настоява Кай. — Ако си въобразяваш, че си част от екипажа само защото си проби път към тази мисия с манипулации, тогава грешиш. Докато си на „Саад“, няма да направиш и крачка, без да те изпускам от очи. Особено пък близо до Елиан. Допуснеш ли и най-дребната грешка, ще те захвърля обратно в клетката.

— Кай — предупреждавам.

Лира стиска ъгъла на масата и изглежда готова да избухне.

— Заплашваш ли ме? — пита.

— Никой не заплашва никого — отсичам.

Кай захвърля картите си.

— Всъщност правех именно това.

— Ами чудесно — хваля го. — След като й разкри факта, че си мой наемен охранител, може би ще помълчиш, за да я попитам нещо. — Насочвам вниманието си обратно към най-новия навъсен член на екипажа ми, като пренебрегвам раздразненото изражение на Кай. — Какво имаше предвид с „да пороби хората по същия начин“? — питам я.

Лира разхлабва хватката си върху масата и отмества ледения си поглед от Кай.

— Сирените не са същества със свободна воля — изрича.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че са просто неразбрани? Не, почакай, нека позная. Всъщност обичат хората и искат да са като нас, но Морската кралица контролира умовете им?

Лира дори не мигва заради моя сарказъм.

— По-добре да си лоялен воин, отколкото вероломен пленник — заявява.

— Значи щом убия Морската кралица, ще могат да ловуват хора по своя воля — отсичам. — Направо чудесно.

— Как изобщо ще намериш пътя до Облачната планина на Пагос и окото? — пита Лира.

— Ние — поправям я. — Не помниш ли, че искаше да участваш в мисията?

Тя въздъхва.

— Легендите твърдят, че само членове на пагосианското кралско семейство могат да я изкачат — отправя ми скептичен поглед. — Ти си благородник, но не и пагосиански.

— Благодаря, че го изтъкна.

Плъзвам още червени монети в центъра на масата и Торик вирва ръце.

— Проклети да сте — сваля картите си с драматичен жест. — Чистя всичко.

Ухилвам се и прибирам две от картите му — една, която искам, и една, която искам да мислят, че искам. Разпределям останалите между Кай и Мадрид и те не пропускат да ми отправят презрителни погледи, задето съм им съсипал ръцете.

— Имам карта — съобщавам на Лира.

— Карта — повтаря тя.

— Съществува таен маршрут нагоре през планината, който ще съкрати прехода ни със седмици. Има дори площадки за отдих с условия за бързо наклаждане на огън, за да прогоним студа. Едва ли ще е проблем.

Лира кимва бавно и пресметливо, сякаш се мъчи да сглоби пъзел, който не съм й дал.

— Как се сдоби с картата? — интересува се.

— Със силата на чара ми.

— Не, сериозно.

— Наистина съм изключително очарователен — натъртвам. — Дори убедих тук присъстващите да пожертват живота си заради мен.

— Не се съгласих заради теб — обажда се Мадрид, без да вдига очи от картите си. — А заради целева практика.

— Аз пък го направих заради веселбата от близко до смъртта преживяване — присъединява се Кай.

— Аз го направих заради рибата за вечеря — протяга ръце Торик и се прозява. — Бог ми е свидетел, че през останалото време не ядем достатъчно риба.

Обръщам се към Лира.

— Виждаш ли?

— Добре, чаровни принце — отвръща тя. — Каквото и да е, сигурна съм, че по-късно ще си платиш за него. Предпочитам да му се насладя тогава, вместо да го чуя сега.

— Вечната циничка.

— Вечният пират — контрира тя.

— Казваш го, все едно е обида.

— Редно е да приемаш, че всичко, което ти кажа, е обида — заявява тя. — Някой ден на света ще му се свърши късметът, който ти дава.

Тя скръства ръце пред гърдите си и лепва на лицето си възможно най-арогантната усмивка, все едно аз предизвиквам света, а с него съдбата, да ме догони. Макар да знам, че някой ден ще се случи, не мога да допусна друг да го узнае. Нещата или ще се подредят, или ще се разпаднат, но при всички случаи трябва да поддържам илюзията.