Александра Кристо
Да убиеш кралство (34)

34

Планинският връх е скрит от облаците, на които е кръстен, и нестихващите снежни виелици до голяма степен прикриват неговата величественост. Дори при това положение аз пак се дивя. Ясно ми е, че далече отвъд небето, което прикрива скалистия склон, следва безкраен връх. Вход към звездите. Облачната планина на Пагос е най-високата точка на света, възможно най-отдалечена от морето и още повече от хватката на майка ми. От моята. Ако Второто око на Кето наистина е в тази планина, тя би била идеалното скривалище. Тук би ми било невъзможно да го проследя. Досега.

Лицето ми е покрито от слоеве плат, които покриват всичко, освен очите ми. Ръцете ме сърбят да отдръпна тъканта и кожата, но студът е по-свиреп, отколкото ми е по силите да понеса. Също така не смея да пусна снежните колове, които стискам. Дори не съм сигурна дали ще мога, ако поискам. Имам чувството, че дланите ми са замръзнали в юмруци.

Следваме пътеката нагоре през величествената планина с дни, които прерастват в седмици, а тишината е повече, отколкото някога съм чувала да се настанява сред екипажа на „Саад“. Дори Кай, който крачи в такъв съвършен синхрон с Елиан и от време на време хвърля поглед назад към Мадрид — може би за да се увери, че тя не се е превърнала в заледена скулптура или че свирепият вятър не е я е издухал от скалите, остава смълчан. При Елиан не е по-различно.

Фактът, че явно не съм единствената, на която не говори, ми действа странно утешително. Държи се като перфектния стоик и следва ревностно стъпките на принцесата. Поради някаква причина тази част не е толкова утешителна.

Наясно съм, че бракът е страничен ефект от титлата на кралска особа. Същото важи за толкова много неща. Препятствия за преодоляване, така умело маскирани като задължения. Изпитания, дегизирани като отговори, и товари, скроени за най-малко склонните да ги поемат. Всички това е просто поредица от последствия, породени от съдбата да си наследник на кралство. Юкико е страничният ефект на Елиан, както Плътоядеца беше моят. Той размени карта срещу самия себе си във възвишен опит да спаси мисията си, като пожертва гордостта си. Подобни постъпки могат да бъдат предвидени. Предсказуеми са. Но също така дразнещи.

Нямам представа какво очаквах да постигна, като предизвиках Елиан в двореца, но не беше седмици на натрапчиво мълчание. Дори не съм сигурна защо попитах за Юкико — не заради нея го чаках, докато разговаряше с пагосианските благородници. Не успях обаче да се сдържа. Напоследък ми се струва непосилно. Може би се обърна в моя полза, защото първоначалната ми причина да го заговоря — навярно за да попитам дали някога е обмислял съюз — не беше кой знае колко по-добра. Беше глупаво да си въобразявам, че мога просто да отида при него и да му задам въпроса дали е склонен да изкове мир между видовете ни. Няма да те убия, ако ти не ме убиеш. Нелепо е. За мен си остава просто размисъл относно сделка с някого, показал ми единствено лоялност, и начин да измина път, който не съм допускала, че е възможен. Освободена от сянката на майка ми, преминала в нов етап, който не е определян от смъртта. И мир, макар и крехък. Но как мога да очаквам Елиан да стори същото, щом дори не знае коя съм? При положение че съм убила приятеля му и безброй други принцове? И отгоре на всичко се канех да убия и него.

Катеря се с гърба на Елиан пред очите ми, но в съзнанието си съзирам ясно лицето му. Небето се изгубва в тъмнината и после слънцето се изкачва обратно, а ние продължаваме все така. Колкото по-нагоре се изкачваме, толкова по-упорито влудявам себе си с размисли. Превъртам в ума си разговори, постъпки и възможности. Чудя се кога започнах да се чувствам изцяло като човек.

Небето сменя толкова нюанси на синьото, че им губя бройката. Цветно покривало, което се слива ведно с облаците. Рисува картина като фон за бялото сияние на луната и пътеводната й светлина.

— Трябва да се движим по-бързо! — кресва Юкико. Едва дочувам гласа й заради фучащия леден вятър. — Следващият ни лагер е на два часа път и трябва да го достигнем преди залез.

— Залезът е след час! — виква Елиан в отговор.

Юкико оформя облачета с дъха си.

— Следователно се налага да вървим по-бързо.

Вятърът приглушава гласовете им, но дори аз дочувам въздишката на Елиан. Той прегърбва леко рамене и ни хвърля бърз поглед, за да се увери, че всички продължаваме да сме зад него.

— Изпълнимо е — провиква се към нас, макар да се чудя дали не го казва, за да убеди сам себе си.

— Не съм сигурен, че ще мога да вървя без пръсти на краката — обажда се Кай.

— Мадрид ще те носи.

— И аз нямам пръсти на краката. Нито на ръцете — вирва облечените си в ръкавици ръце Мадрид и хленчи. — Мисля, че изгубих няколко вчера.

— В такъв случай поне ще са добре запазени — натъртва Кай, като забива ботуш в снега. — Ако ги приберем по пътя надолу, някой лечител би могъл да ги пришие обратно.

Макар да ми е по силите да видя само очите на Мадрид, съм убедена, че прави гримаса.

— Нямаме време за това — смъмря ги Юкико. — Спрете да си прахосвате енергията и мърдайте.

Мадрид забива кол в земята и дърпа кожената си маска надолу. По устните й се трупа скреж.

— Това кралска команда ли е? — пита.

Юкико отмята украшението си за глава и климатът сякаш й се подчинява. Господства над студа, точно както аз го правех някога.

— Намираш се в моето кралство.

— Но не и в твоя двор — отвръща Мадрид. Обърсва татуираната си буза, която е започнала да се покрива с пришки от вятъра, и кимва към Елиан. — Нашият крал е ето там.

— Май забравяш нещо. Още не е крал.

Ако въздухът вече не се беше заледил, щеше да се случи след последния коментар. Кай се напряга и забелязвам как ръката му се стрелва встрани от тялото му. Елиан бърза да му отправи остър взор и Кай с неохота отпуска стойката си. Ръцете му обаче все така потрепват.

Забелязвам, че същото важи и за моите.

Торик сумти. Явно не умее да тълкува изражението му така добре като Кай и веднага щом Елиан заема примирена поза, първият му помощник се втурва ядосано напред. Торик приближава към Юкико и за пръв път осъзнавам каква заплаха представлява огромното му туловище. Вече не е добрият великан, който бди над „Саад“. Напредва към принцесата, а изпод тежките му стъпки хвърчи сняг.

— Ти, малка…

— Достатъчно.

Гласът на Елиан препречва пътя му. Принцът вдига ръка и Торик се заковава на място.

— Капитане… — подема.

— Казах, достатъчно — повтаря Елиан. Както винаги, тонът му не издава нищо повече от онова, което той иска. Съвършено спокойствие и безразличие. Но дори от моето място успявам да видя примигващите му срещу бурята очи, напомнящи на свирепи портали към сърцето му.

— Приключихме ли вече? — интересува се Юкико.

С всяка секунда крайчетата на сините й устни се повдигат нагоре, а моите се изкривяват злобно под маската ми. Пристъпвам напред и дърпам плата от лицето си. Въздухът хапе.

— Още не — отговарям.

Юкико насочва стоманения си взор към мен. С ъгълчето на окото си забелязвам как Елиан внезапно се напряга. Когато Юкико прави крачка към мен, той бавно отмества ръка от тялото си. Посяга към ножа, който знам, че е скрит там.

— Искаш ли да добавиш нещо?

Много неща, мисля си.

Най-лошото от всички е начинът, по който гледа на Елиан, сякаш е по-добра от него. Манипулира принца, за да сложи ръка на кралството му, точно както майка ми манипулира мен, за да открадне моето и да удължи царуването си. И досущ както аз паднах в капана на Морската кралица, Елиан ще падне в този на Юкико. Може някога да е било различно, но сега ми става ясно, че няма начин да открадна Окото и да позволя на кралството ми да просперира, докато задълженията на Елиан към принцесата го съсипват. Трябва да съществува вариант двамата да спечелим тази и всички други битки.

Не сме наивни наследници, които да бъдат извайвани според чужди желания. Воини сме. И владетели.

— Елиан може и да не е крал, но ти също не си кралица — изтъквам. — Не и ако не изтребиш братята си.

— Кой има време да убива в наши дни? — чуди се Юкико. — По-добре да си присвоя друго кралство, отколкото да чакам тукашното.

Намекът не ми убягва. Мисли си, че може да тика в лицето ми сделката си с Елиан. Предполагам, че е точно така. Защото не мога да сдържа раздразнението си, щом го видя да стои покорно до нея, без право на избор относно собственото си бъдеще. Да го използва за подлите си планове, както възнамерявах да постъпя аз. Прекалено силно напомняне за живота ми преди „Саад“. Преди Елиан да ме накара да осъзная какво е да си свободен. Именно човекът, който ми позволи да надзърна бегло към надеждата, сега е готов да жертва своята.

— Трябва да бъдеш внимателна — заявявам на Юкико. — Работата е там, че когато вземеш нещо, което не е твое, винаги ще има друг, готов да си го върне.

— Значи ще трябва да си пазя гърба.

— Няма нужда — уверявам я. — Оттук го виждам перфектно.

Юкико прехапва ъгълчето на устната си, наполовина развеселена и наполовина любопитна. Щом се извръща от мен, си позволявам да хвърля бърз поглед към Елиан. В усмивката му има нещо опасно и броя секундите, преди да погледне към мен. Новото бяло на света е пронизвано от зелено. Накрая обаче Кай стиска рамото на Елиан и го побутва напред.

Когато пада нощта, устройваме лагер на плосък участък от склона. Към земята са приковани палатки, разположени в кръг около място за наклаждане на огън. Скупчваме се около него и готвим малкото останала ни храна. Студът е по-лош, когато сме неподвижни, и ръцете ни са така близо до пламъка, че има опасност да се изгорим.

Вятърът фучи още по-силно и екипажът сгрява гърла с рома, донесен от Мадрид, вместо повече храна. Когато нощта напредва и смехът се снижава до тежко дишане, аз се заслушвам в звука на вятъра с ясното съзнание, че няма да мога да заспя. Не и когато Второто око на Кето е толкова близо. Мисията ми да сваля майка ми от трона и съдбата на Елиан заплашват да се преплетат и вече не мога да затворя очи, без да се замисля как ще завърши тази война.

След известно време снегът започва да се сипе по-леко върху палатката и насред чезнещия вятър долавям приближаването на чифт меки стъпки. Чувам ги, преди да зърна сянката, която бледнеещата светлина на моя фенер хвърля върху подслона.

Когато отворът се разкопчава, никак не се изненадвам да видя Елиан, приклекнал отвън.

— Ела с мен — приканва ме и аз изпълнявам.

Никога не съм виждала звезди. Не и по начина, по който ги вижда Елиан. Съществуват толкова много неща, които не съм правила. Преживявания, за които, изглежда, никой, освен Елиан, а още по-малко пък аз, не е мечтаел. Звездите са едно от тях. Принадлежат на Елиан така, както не принадлежат на никого другиго.

Елиан не просто гледа към звездите, а също така си ги представя. Рисува с тях картини в ума си, съчинява истории за богове, войни и души на откриватели. Мисли си къде ли ще отиде неговата, когато умре, и дали и той ще се слее с нощта.

Разказва ми за всичко това на върха на Облачната планина в компанията на луната, вятъра и необятния простор пред нас. Екипажът спи, както и пагосианската принцеса. Сякаш целият свят спи. А ние — само ние, най-сетне сме будни.

— Никога не съм го показвал на друг — уверява ме Елиан.

Няма предвид звездите, а как ги вижда. Те са неговата тайна, точно както океанът е моята, и когато говори за тях, усмивката му не им отстъпва по сияйност. Чудя се дали някога съм имала подобен вид. Дали, когато бленувам за дома, очите ми блестят, дали мисълта за него ме залива като вълна и ме преобразява така лесно, както се случваше преди?

— Според мен съществуват много неща, които не си показвал на друг.

Не говорим за Юкико или за брака, който изглежда неизбежен като войната ни. Не вършим друго, освен да се преструваме, че предстоящият кошмар съдържа нещо различно от тъмнина и вземане на решения.

Елиан поема дълбоко въздух. Ръката му е съвсем близо до моята.

— Представях си, че като открия кристала, ще се почувствам по някакъв определен начин — отронва.

— Победоносен?

— Умиротворен. Но сега сме толкова близо, а аз изпитвам точно обратното. Сякаш се ужасявам от мига, в който ще отворим купола.

Усещам трепет в гърдите си. Може би е надежда.

— Защо?

Елиан не отвръща и това е достатъчен отговор. Въпреки всичко той не желае да бъде отговорен за унищожаването на цяла раса, без значение за колко зловещи ни смята. Иска ми се да му кажа, че и аз го чувствам: ужаса, примесен със зова на дълга.

Ще ми се да го уверя, че не всички сме родени чудовища.

Второто око на Кето би могло да унищожи всички ни и като че ли никой не държи да бъде този, който ще го притежава. Претеглям идеята да му разкрия истината, вероятността той да застане на моя страна, както успя да накара мен да застана на неговата. Звучи ми като вълшебна приказка дори повече от историята за Окото, защото, кажа ли на Елиан коя съм, той никога няма да го приеме. Бих могла да му дам дума, че съм се променила. Или не че съм се променила, а съм се върнала към истинската си същност. Към онази, която щях да бъда, ако не беше майка ми. Човечността ме преобрази по начин, далеч по-изконен от замяната на опашката с крака и на люспите с кожа. Сега отвътре съм също толкова различна, колкото и отвън. Изпитвам неподправен ужас от това, което съм сторила, и всепоглъщащо желание да започна начисто. Да стана кралицата, която Крестел искаше да бъда.

Обръщам се към Елиан и позволявам на снега да навлажни бузата ми.

— Веднъж поиска от мен да ти кажа нещо за сирените, което не ти е известно — заговарям. — Сред тях съществува легенда, която предупреждава какво би се случило, ако човек се сдобие със сърцето на сирена.

— Никога не съм я чувал.

— Защото не си сирена.

— Нито пък ти — отвръща Елиан със също толкова сух тон.

Подсмихвам се безрадостно и продължавам:

— Казват, че ако някой човек се добере до сърцето на сирена, до края на живота си ще бъде неподатлив на песента й.

Елиан повдига цинично вежда.

— Имунитет към песента на мъртва сирена?

— Към песента на всяка сирена.

Не знам защо му го казвам, освен заради надеждата, че ако тази война никога не свърши, поне той ще съумее да оцелее. Или ще има някакъв шанс.

— Според легендите — продължавам — причината сирените да се размиват до пяна така бързо е, за да се предотврати подобен развой.

Елиан обмисля чутото.

— Възможно ли е според теб? — пита. — Ако някак успея да изтръгна сърцето на сирена, преди да се е разтопила, изведнъж ще съм в състояние да се изправя пред всяка от тях, без да се тревожа, че ще бъда омагьосан?

— Предполагам, че няма значение, при положение че планираш да ги избиеш всичките — отговарям.

Очите на Елиан помръкват леко.

— Струва ми се, че разбирам защо фамилиите основоположници не са искали да си послужат с кристала, когато е бил издялан — отронва. — Геноцидът не изглежда особено справедлив, нали? Може би ще е достатъчно да унищожим Морската кралица. Възможно е останалите да престанат. Може би дори Гибелта на принцовете ще престане.

Насочвам лице към небето и питам съвсем тихо:

— Наистина ли вярваш, че убийците могат да престанат да бъдат убийци?

— Искам да го вярвам.

Тонът му е далече от този на уверения принц, когото срещнах толкова отдавна. Не е мъжът, командващ кораб, нито момчето, родено да управлява империя. И двете е и същевременно не е никое. Той е нещо по средата, което само аз успявам да зърна. Пролука в света, който го е уловил в капан.

Мисълта сякаш ме възпламенява. Откъсвам взор от звездите и го насочвам към него, а бузата ми под подгизналото от снега одеяло е мокра. Елиан толкова прилича на водите, които пори. Спокоен и умиротворен на повърхността, но отдолу цари лудост.

— Ами ако ти издам една тайна? — питам.

Елиан се завърта към мен и изведнъж ме заболява само от погледа му. Завладява ме опасен копнеж и в главата си се предизвиквам отново и отново да му кажа. Да му разкрия истината и да проверя дали хората са способни на прошка със същата сила, с която и на мъст.

— Какво ще стане?

— Ще промени начина, по който гледаш на мен.

Елиан свива рамене.

— Тогава не ми я издавай.

Завъртам очи.

— Ами ако е необходимо да я научиш?

— Хората не издават тайни, защото е необходимо някой да ги научи. Правят го, защото изпитват потребност да ги споделят на друг.

Преглъщам. Имам чувството, че сърцето ми блъска достатъчно силно, за да бъде чуто.

— Тогава вместо това ще те помоля за нещо.

— Да пазя тайна?

— За услуга.

Елиан кимва, а аз забравям, че сме убийци и врагове, че когато самоличността ми стане ясна, е напълно възможно той да се опита да ме убие. Не мисля как Юкико предявява претенции към него като към награда, чиято стойност не осъзнава. Не мисля и за Морската кралица, нито за същността на предателството. Мисля за човешкото ми сърце, което внезапно затуптява изключително бързо — прекалено бързо — и за бръчката на челото на Елиан, докато чака да заговоря.

— Някога ще ме целунеш ли?

— Това не е услуга — произнася бавно Елиан.

Ръката му се отмества от моята и усещам внезапна празнота. В следващия миг полага длан на бузата ми, обгръща лицето ми, а палецът му се отърква в устните ми. Чувствам, че случващото се е най-лошото, което някога съм вършила, и най-доброто, което някога бих могла да извърша. Много странно, но изведнъж двете са едно и също.

Колко странно, че вместо да му отнема сърцето, аз се надявам той да завладее моето.

— Помниш ли първата ни среща? — пита.

— Ти каза, че съм по-очарователна, когато съм в безсъзнание.

Елиан се смее и е толкова близо, че успявам да доловя как тялото му се тресе срещу моето. Мога да зърна всеки белег или луничка върху кожата му. Всяка пъстроцветна точица в очите му. Облизвам устни. Почти успявам да го вкуся.

— Попитай ме отново — приканва той.

Челото му се опира в моето и дишането ми се накъсва. Затварям очи и вдъхвам аромата му. Лакрица и морска сол, а ако помръдна — дори само ако издишам, крехкото присъствие между нас, каквото и да е то, ще изчезне заедно с вятъра.

— Просто го направи — казвам.

И той изпълнява.